Днес чана Рада правеше курбан за здраве. С благоверния й бяха гътнали най-охраненото агне, свариха го по реда си и чорбата стана за чудо и приказ – чак пръстите да си оближеш. Попът вече бе свършил работата си и сега седеше начело на трапезата. До него чинно се мъдреха кметът на селото със засуканата кметица, а плътно опрял бедрото си в нейното, в крайчеца на скамейката, се кокореше синът на чана Рада – весел Дечо. Отсреща му се пъчеше дебелата чана Паца и току сръгваше с лакът селския доктор, който се беше сгушил отляво, досами нейното широко сърце и я посмееше да повдигне лъжицата с курбан – чорба към устата си, тя така го сбутваше, че горкият не смогваше дори да опита от ухаещото блаженство. Тая колоритна картина се разнообразяваше от културното присъствие на даскал Нено и на хубавичката му половинка – даскалица Пенка.
Благоверният на чана Рада – чичо Стоян, надигна чашата си с тежко червено вино и рече:
- Ха, наздраве, да сме живи, да сме здрави, а лошото далече да бяга!
Всички това и чакаха, че винцето си го биваше – еликсир, от изпечена реколта, бая години отлежало! Таман развързаха езиците си и ей, звънна GSM – ът на попа:
- Кой, кой? А-а, баба Мита е починала, така ли? Ами, сега съм на курбан, сетне Гочето ще погребвам, после Рачо и най-подир – баба Мита. Ще изтрай, ще изтрай, няма къде да ходи! Хайде сега, че бързам – не мога повече да говоря.
Свещеникът нетърпеливо затвори и надигна чашката с винцето. Ех, хубаво беше, да му се не види! Разливаше се на вълни, на вълни и на човек му ставаше едно приповдигнато, едно гордо такова, чак му идваше да запее! А чуден глас имаше попът! Таман се разчувства, а-а, а-а, да покаже таланта си, точно тогава Дечо взе, че го сбута:
- Попе бе, ти откак си дошъл вече на три погребения те викат, пък доктора хич не са се сетили и да го потърсят!
- Ами какво се чудиш бе, Дече? Не гледаш ли телевизия, не слушаш ли рекламата на здравната каса: “Дал Бог живот и здраве!”, всяка вечер я повтарят по няколко пъти. Та то, ако Господ не даде, върви, че на доктори се надявай в днешно време! – смигна чана Паца и тъй като вече бе изпила своя еликсир, най-неволно надигна чашката на доктора и я гаврътна на два пъти.
Той я изгледа тъжно и виновно, сви се още повече и не посмя да си поиска да му сипнат още от хубавото винце, щото приказката на Паца леко го резна под лъжичката.
- Бива си я тая гроздова реколта, ей! – рече чичо Стоян. – Пък да знаете в същата година каква ракийка направих!
- Абе чана Рада доскоро държеше десетина буркана с кисели краставички до външната ви чешма – намеси се даскал Нено. – Мине, не мине, кога се завъртах към вас, поопитвах мезенцето, ама що не се бяхте сетили барем едно шише ракийка да изнесете, та да я дегустирам и сега компетентно да говорим? Свидливи люде сте, ей! Аз за ракийка съм се размечтал, пък вие и краставичките още на третия ден си скрихте!
- Ами как няма да ги прибера бе, даскале? Та ти и даскалицата подире си поведе, че и мъникът ви, че и съседска Паца. Та то нямаше и краставичка да ни остане за зимъска, както я бяхте подкарали! – от сърце се възмути чана Рада.
Дружен кикот последва тирадата й. Чичо Стоян се изчерви и, уж неволно, я поощипа по дебелите задни части, а тя изписука префърцунено и таман отново да се заоправдава, GSM – ът на свещеника пак зазвъня, та я стресна.
- Кога бе? Брей, то бива, бива, ама тая неделя направо ме уморихте! Пеньо е последен – ще изчака да погребем баба Мита и тогаз. Няма такива работи – при мене ред цари, няма да се прережда и туй то!
Попът, зачервен, за пореден път ядосано затвори GSM – а си и за разтуха пак надигна чашката, а докторът завистливо го изгледа. Весел Дечо това и чакаше:
- Ей, търсен човек си, дядо Попе – най-търсеният в днешно време! Абе, я дайте пак да вдигнем чаши – пък дано барем Бог да даде живот и здраве, че то с реформите малко сме я позакършили, ама ще се оправим някой ден, а, докторе?!
© Росица Танчева Всички права запазени