Усещаше влага в десния си крак. Вървеше може би повече от час, два или дори десет - нямаше представа. Мракът бе разкъсван от слабата светлина на мъждукащи улични лампи. Бе студено, а силният вятър правеше разходката още по-неприятна.

   Той живееше в този град откакто се помни, а никога не бе виждал тази част от него. Нямаше и представа как е стигнал дотук. Но в момента вниманието му бе заето от една стара табела. Това бе по-скоро ръжда, отколкото табела, но все пак на нея се различаваше надписът

кв. Забравник

    Нашият герой едновременно се усмихна и се намрази поради факта, че никога не бе чувал за този квартал, а живееше в този град от години.

    Той подмина табелата и пое по тесен павиран път. Обърна внимание на паветата - някои бяха цветни и отразяваха слабата светлина, други бяха черни и сякаш излъчваха мрак. На места имаше огромни дупки, които се налагаше да заобикаля...

  - Туп - загледан в краката си, той неочаквано се блъсна в някого.

  - Хей, внимавай къде вървиш, приятел! Към него се обърна младеж с разрошена коса и измъчено изражение. Ръкавите на старата му риза бяха навити високо, а ръцете му бяха изцапани. В една от тях имаше голям камък. Чак сега нашият герой забеляза, че момчето събаряше някаква стена. Гледайки го известно време как се труди, той накрая попита:

  - Каква е тази стена?

  - Аз я построих днес. Направих я, за да съм полезен. Беше много красива.

  - Но... защо я разваляш тогава?

  - За да мога утре да я построя отново. За да съм полезен отново.

  - Ама... така не си полезен на нико...

  Един от камъните падна върху крака му. Младежът сякаш не го чуваше. Продължаваше все по-усърдно да събаря стената, която бе градил същия ден.

   Нашият герой не знаеше какво да каже. Силно объркан, той продължи по паважа и остави младежа зад гърба си.

   Постепенно пътят започна да се разширява. Черните павета бяха по-малко, а дупките по-малки. Героят ни имаше чувството, че паветата са кухи, стъпките му отекваха по тях, а те сякаш всеки момент щяха да се счупят под краката му.

  Ставаше по-светло. Тук лампите бяха повече и излъчваха по-силна светлина. Накрая той стигна до малък площад.

  В центъра му имаше голяма статуя, най-вероятно бронзова. Тя бе висока поне няколко метра, а насочените към нея прожектори я правеха да изглежда още по-впечатляваща.

   Героят ни се приближи до статуята и започна да я оглежда. Представляваше млад мъж с широка усмивка, вдигнал победоносно ръце.

   - Здравей - устните на статуята се размърдаха и изрекоха поздрава с меден глас, който отекна по цялата фигура на паметника.

    Героят ни подскочи назад. Не се бе стряскал повече през живота си.

  - Н-но... Ти говориш?!? Та ти си паметник!

  - Аз съм необикновен паметник. Няма друг като Мен.

  - На кого си паметник? Кого възхваляваш?

  - Как така кого, що за въпрос, страннико? Аз, естествено, представлявам паметник на Самия Себе Си. Аз съм паметник на Собственото Си Величие, драги.

  - Но какво велико дело си сторил, та си станал паметник на самия себе си?

  - Това не е от значение, страннико.

   Бронзовата статуя се раздвижи и слезе от високия си пиедестал. Всяка нейна стъпка отекваше силно заради кухото му тяло. Паметникът застана срещу мястото, където бе стоял допреди минута, и започна да се кланя.

   - Какво правиш?

   - Нима не виждаш, младежо? Покланям се на паметника.

   - Кланяш се на самия себе си?

   Отговор не последва, тъй като статуята бе твърде заета да отдава внимание на пиедестала пред себе си.

   - Но... Ти сега се кланяш, но пиедесталът е празен. Възхищаваш се на паметника, а той не е пред теб!

   Измина още една минута в мълчание. Бронзовата статуя все по-усилено се кланяше. Накрая стана и се покачи отново на пиедестала си. Зае същата поза - широко усмихната и с вдигнати победоносно ръце.

   Героят ни го гледа замислен известно време и накрая си тръгна. Вървя дълго, без да се случи нищо интересно. Накрая на пътя срещу него се появи човек в странни дрехи. В едната си ръка държеше някаква тубичка, а в другата - куп хартии. От време на време човекът забавяше крачка, изстискваше нещо от тубичката - явно това бе лепило - и залепваше за себе си една от хартиите. С всяка негова крачка някоя от хартиите се отлепяше и, понесена от вятъра, отлиташе надалеч.

   Когато разстоянието между двамата стана едва няколко крачки, героят ни забеляза, че човекът всъщност не носи дрехи. Той бе целият облепен в хартии - и то какви. Документи с много цифри по тях, разни дипломи, награди, банкноти.

  - Защо си облечен в хартии, в пари?

  - Здравей - ако хартията можеше да говори, щеше да звучи точно така. - Имаш ли хартия? 

  - Нямам, съжалявам. Но, защо лепиш хартии по себе си? - попита той отново.

  Отговор не последва. Залепяйки поредния лист за себе си, човекът забърза крачка, за да подмине непознатия.

  Героят ни продължи нощната си разходка. Вятърът се усили и го буташе назад, правейки вървенето почти непосилно. Той дочу странен шум... да, не се бъркаше, това наистина бяха нечии ридания. Продължи напред, а виковете и стенанията се усилваха. 

   Накрая забеляза човек, седнал на голям камък край пътя. Човекът бе хванал с две ръце главата си, плачеше и викаше.  Сълзите му се стичаха на струйки по лицето, падаха на земята под него и дори бяха образували локвичка.

  - Здравей... Защо плачеш?

  Отне му повече от минута да прекрати риданията си и да отвърне с треперещ глас:

   - Плача... Плача, защото съм нещастен. Много, много нещастен. Затова плача.

   - Защо си нещастен?

   - Не знам.

   - Как може да си нещастен, без да знаеш защо? Трябва да има причина, за да си тъжен.

   Плачещият отскубна няколко косъма от косата си, след това ги пусна в локвичката от сълзи. Героят ни забеляза, че в локвата плуваха много косми.

  - Да, няма причина да съм тъжен. Именно това е най-тъжното - и човекът зарида отново с все сила.

  - Има ли как да ти помогна? Искаш ли да поговорим за нещо?

  - Няма за какво да говорим, освен за тъгата ми, а тя не може да се обясни.

   Героят ни понечи да каже нещо, но се отказа и се отдалечи от нещастника. След като вървя още няколко минути или часове, той започна да усеща умора в краката си. Единият от тях бе все още влажен, а и го болеше силно от онзи камък. Героят ни седна на бордюра до пътя и без да се усети, се унесе и заспа.

    Или по-скоро се събуди.

    Огледа се. Осъзна, че е във фабриката, където работи. Машините бучаха монотонно, а хората около него го оглеждаха странно и си шепнеха нещо. 

    Единият му крак бе подгизнал от водата по пода, а кутията на земята явно го бе ударила.

    Отнякъде се появи началникът му.

    - Ей, къде беше, бе? - Развика се той - Преди сто часа ти казах да дойдеш и да преместиш новата стока!

    - Аз бях... бях в спомените си.

- Край -