31.10.2008 г., 21:24 ч.

Къде си? 

  Проза » Писма
1162 0 5
2 мин за четене

Затишие пред буря. Не се замисляме колко прави са всъщност хората, докато не попаднем в някаква ситуация. И какво става? Стигнал си дъното и както се казва не ти остава нищо друго освен да започнеш да копаеш надолу. Но тук си добре. Сам със своя собствен свят. Затворил си се в черупката си и въпреки вътрешното безпокойство се чувстваш в свои води. Рониш си сълзите и се чудиш откъде извират още, откъде се намират, за да продължат да текат. Защо ли не пресъхват вече. Отдаваш се на меланхолията, страдаш безмълвно и страданието вече е втората ти същност. Не искаш никой да те закача. Но какво става изведнъж? Буря, водовъртеж около теб. Някакви момчета започват да се интересуват от теб, да те търсят, направо досада. Но ти се питаш за какво е всичко това. Толкова отдавна не ти се е случвало, надявал си се да се случи, но когато това стане ти вече не го искаш. Свикнал си със самотата и вече нежеланото внимание те дразни. Има друг човек в мислите ти и не те интересува нищо друго. Но всички казват трябва, трябва да опиташ, трябва да продължиш напред. Толкова много трябва, но никога искам. Е, добре от мен да мине, ще пробвам. И? Излизаш с някого, който не изпуска ръката ти дори за миг. Колко романтично, ще кажете. Но ти не виждаш никаква романтика в цялата история. Това не е онази ръка, която ти копнееш да докоснеш. Това не са очите, в които искаш да потънеш. Кого заблуждаваш отново, не разбирам. Заблуда за теб и за него.  Казваш: "Моля, оставете ме още малко на спокойното дъно, нека поседя там известно време. Не знам колко - ден, два, три, месец или повече. Без значение. Ще ми мине, обещавам. Непременно ще ми мине. Но не сега. Имам нужда от още време, време за тъга, моето време. Не ме дърпайте насила. Не съм готова още. Не съм готова да живея в заблуда." А колко вярно се оказа: "По-добре така, по-добре сама, по-добре, отколкото да съм в лъжа." Не обичам лъжите. Още по-малко да живея в лъжа. Сърцето не можеш да излъжеш. То знае с мисъл за кои очи заспива нощем и се събужда сутрин. То е единственото, на което не можеш да заповядваш, да му налагаш волята си. Не можеш да му наредиш:"Обичай, тук и сега, този човек." Но ти не си му господар, то е твой господар. Не можеш да контролираш чувствата, не го ли разбра? Затова оставете ме още малко на дъното. А сърцето ридае, страда за любовта, страстта, искрите в очите. Плаче и тихичко пита къде си amore? Толкова близо, а всъщност безкрайно далеч.

© Цветелина Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Времето лекува...
  • Мисля, че Ира е много права.
    А любовта ще дойде сигурен съм.
  • Дамм, наистина всички се чувстваме по този начин в даден момент от живота си... най-нелепото обаче е, когато успееш да постигнеш това към което толкова отчаяно си се стремил и установиш как парадигмите ти се променят... и започваш да виждаш твоето amore по коренно различен начин. А тя, любовта понякога идва от там от където и когато най-малко си я очаквал.. Дано!
  • "Сам със своя собствен свят." Много ме впечатли това изречение, сериозно.
  • Поздрав! Всички се чувстваме така...
Предложения
: ??:??