- Това ли е последната?

                - Да.

                Подаде оборудването на Стария, който го постави откъм левия борд на лодката. Жилетките бяха с вградени джобове за тежести. Тежаха много и ръцете му се умориха, докато ги носеше от колата към лодката.

                - Готови ли сме? – попита Стария.

                Киро заключи пикапа и също отиде до лодката.

                - Да.

                Дора и Ники тъкмо се връщаха от ресторанта на яхтклуба с няколко бутилки минерална вода.

                Човек винаги забравя нещо, все повтаряше Стария.

                - Готови сме - каза Киро. – Скачайте. Митак, седни на носа.

                Дора, Ники и Митко се качиха в лодката. Киро отвърза въжетата и избута носа с крак, след  това и той скочи вътре. Отделиха се от кея. Стария запали двигателя.

               Времето беше идеално за спускане. Нямаше вълнение. Слънцето хвърляше отблясъци по повърхността. Единственото бяло нещо на небето бяха два гларуса, които кръжаха над лодката.

                Митко се отпусна откъм левия борд и провеси ръка навън. Вълничките, които се отбразуваха от движението, ту я потапяха, ту я изкарваха на повърхността.

                Жалко, че така и не се наканих да накарам Стария да излезем веднъж, само за да поснимам, помисли си Митко. Щяха да станат супер снимки. Особено някой и друг HDR  по време на залез:

                Марината в десния край на залива, с бетонния кей, хотела и хангарите на яхт-клуба, всички лодки и т.н.; После самият залив с широката и дълга плажна ивица и буковата гора зад нея. Със слънцето, потъващо в нея. Слънцето е много важен детайл, защото точно неговата светлина щеше да придаде червеникавия оттенък на цялата композиция.

                Киро се настани до него на носа.

                - Как е?

                - Задникът ми започна да се поти – каза Митко.

                - Нормално. Тоя неопрен е дебел. Всичко си взе, нали?

                Беше взел всичко. Провери три пъти. Както винаги.

                - И да не съм, вече е малко късно.

                - Митак, я погледни фишфайндера, моля ти се! – извика Стария от другия край на лодката.

                Митака се наведе и извади дваджата изпод седалката.

                - Петдесет и пет фута. Много е плитко още.

                - Плитко е, да – отговори Стария и пак наду двигателя.

                Дора и Никиседяха в средата и си говореха. Дора беше слизала много пъти на толкова дълбоко. Опитваше да си даде вид, че не ù пука. Може наистина да не ù пукаше, обаче Митко не вярваше.

                Тя усети, че я гледа, и се обърна.

                - Митак, Ники вече напълни гащите. Ти как си? – ухили се тя.

                - Добре – промърмори Митака.

                - Трябваше май и памперси да вземем, ха-ха-ха…

                Майната ти, мина през главата му, но не го каза.

                Седемдесет и пет, после осемдесет фута, и дълбочината продължаваше да расте. Само че още беше много плитко. А брегът се отдалечаваше. Марината и плажът и дърветата се смаляваха.

                - Ама неска е много хубаво времето – каза Киро.

                На няколко места в морето имаше и други лодки, но нямаше да се приближават към тях. Имаха друга цел.

                - Как  си? – пита пак Киро.

                - Добре съм.

                - Спокойно. Няма от какво да се притесняваш.

                - Добре съм.

                Знаеше, че не изглежда добре. Сигурно беше пребледнял. Освен това му ставаше лошо в лодки, дори когато морето беше гладко като огледало.  Вече беше започнало да му се гади.

                - Само не забравяй да дишаш. Сто процента дори няма да усетиш кога ще слезем до долу и ще се върнем.

                - Добре съм – за трети път каза Митко.

                Киро се пресегна и го потупа по рамото.

                - Първият път винаги е така.

                - Стигнахме.

                Фишфайндерът показваше сто тридесет и пет фута.

                - Стигнахме! – обърна се и извика на Стария, който спря двигателя.

                Киро извади котвата и я хвърли. Въжето започна да се размотава и бързо да потъва в гъстозелената вода. После размота че осигурителното въже с двукилограмовата оловна тежест, по което щяха да се спускат, и го хвърли от другия борд.

                Сега, като стояха на едно място в открито море и лодката се клатеше, гаденето се усили.

                Добре, че не закусих, помисли си Митко. Голяма работа си, водолаз с морска болест. Да те еба и тъпака.

                Спомни си онзи сън, който сънува, когато беше десетина годишен. Пак така стояха насред нищото в някаква лодка. Не можеше да си спомни лицата на хората, с които беше. Някой скочи през борда, за да поплува, и започна да се дави. Митко скочи да му помогне, но в момента, в който докосна водата, започна да потъва – точно като котвата. След две секунди беше на дъното и единствената мисъл, която му дойде на акъла, беше „това е краят.” После се събуди и от тогава беше убеден, че ще умре именно така – от удавяне. Един хубав ден дробовете му ще се напълнят с вода, ще се задушава, ще си помисли „това е краят” и после ще потъне в нищото.

                Имаше чувството, че ако повърне, ще му олекне.

                - Айде, обличайте се – извика Стария.

                Митко се изправи, залитна и за малко пак да седне на пейката. Задържа се на крака и започна да навлича дебелия седеммилиметров неопренов костюм, който още на брега беше облякъл до кръста.  Сложи бонето и закопча ципа на врата. Не му помогна да се почувства по-добре. Усещаше, че му се вие свят.

                Дишай, копеле, дишай, по дяволите.

                Седна отново и Ники му помогна да сложи жилетката. После обу плавниците, ръкавиците и надяна маската на врата си.

                - Хайде, влизай във водата и чакай на въжето – каза Киро.

                Митко кимна.

                Поне това го беше правил и преди.

                Седна на борда, качи маската на очите си и налапа регулатора. Вкара въздух в жилетката и се отпусна назад.   Друг път първото съприкосновение с водата беше по правило неприятно, но сега му олекна адски много, когато я усети да минава през порите на неопрена.  От хладината почти веднага престана да му се гади толкова. Подаде глава на повърхността и се огледа. Горе другите също се приготвяха да влизат.  Направи няколко замаха с плавниците и хвана въжето.

                Дора влезе втора, след нея Ники. Накрая остана Киро.

                Дора отиде до Митко.

                - Кико и Ники ще са първи, после ние двамата. Не забравяй да пускаш по малко въздух в жилетката докато слизаме, иначе като слезем по-надълбоко, ще започнеш да потъваш много бързо заради налягането. И като тръгнем да изплуваме, изкарай въздуха. Разбра ли?

                - Да.

                Чувстваше се по-спокоен. Много по-спокоен.

                Четиримата се събраха в полукръг около въжето за спускане.

                - Готови ли сме? – попита Киро.

                Останалите кимнаха.

                - Добре тогава – каза той и захапа регулатора и вдиша и издиша няколко пъти през него.

                Погледна Ники, който беше направил същото като него, и подаде знак със свит юмрук и палец, насочен надолу – „спускаме се”.

                Чу се съскането на въздуха, излизащ от компесаторните жилетки , после двамата водолази изчезнаха под повърхността.

                - Наш ред – каза Дора.

                Митко беше готов. Мислеше си, че е готов. Вече дишаше през регулатора. Чак сега осъзна колко пресъхнала е устата му. Натисна изпускателния клапан на жилетката и балоните на гърба и около хълбоците му започнаха да се празнят.

                Потъна малко. След това обаче спря. Дали не беше взел малко тежести и сега да беше прекалено лек, за да потъне? Не, не, и преди беше влизал с тази конфигурация, не можеше. Вдигна изпускателния клапан колкото може повече над главата си, и пак натисна бутона. Няколко мехурчета въздух се изнизаха към повърхността, но само толкова. Митко си седеше под  десетсантиметров слой вода и не потъваше.

                Погледна към краката си. Дора го чакаше два метра по-долу и беше разперила ръце.

                „Какво става!?”

                Митко направи кръг с палеца и показалеца на дясната си ръка и изпъна останалите си пръсти – „ОК съм.”

                После се обърна с главата надолу и замаха няколко пъти с плавниците. Потъна малко и му щукна защо не може да потъне.

                Тъпанар. Престани да дишаш толкова учестено. Точно така. Бавно и дълбоко. Как очакваш да потънеш, като дробовете ти са постоянно пълни с въздух!?

                Дора му подаде ръка и го издърпа към нея.

                Другите двама вече почти не се виждаха.

                Започнаха спускането.  Нямаше за къде да бързат. В света на мълчанието бързането е глупава работа. Двадесет метра в минута надолу, осем метра нагоре. Повече не ти трябва. И без  това ако я караш по-бързо, има шанс да ти е за последен път.

                След  десетия метър вече беше сигурен, че всичко е наред. Обстановката беше позната.

                На двадесетия вече беше значително по-тъмно и по-студено. Въжето загуби червения си цвят. Държеше го с едната ръка.  С другата от време на време пускаше малко въздух в жилетката и разменяше знаци с Дора.

                „ОК ли си?”

                „ОК съм.”

                Господи, колко е успокояващо да виждаш очите на човека срещу теб.  Чудеше се дали е това, или просто азотът започваше да го хваща. Сигурно беше азотът.

                Не усети кога удариха четиридесетия метър. Обаче видя Киро и Ники да седят на колене на дъното.

                „ОК ли си?” , за десети път го попита Дора. Този път беше ухилена до уши и тънки струи вода влизаха в маската ù през трапчинките на лицето.

                „ОК съм”, за десети път отговори Митко.

                Може да усетиш еуфория. Със сигурност ще ти стане леко и приятно. Азотната наркоза е като алкохолно опиянение.

Никога не се беше чувствал приятно от алкохолно опиянение. Алкохолът просто притъпява сетивата.

                Застанаха на колене до другите и си стиснаха ръцете. Очите на Ники щяха да изскочат от превъзбуда.

                Вдигна глава. Повърхността не се виждаше. Само гъст зеленикав мрак. И едно малко светло петно там, където беше Слънцето.

                Сега е моментът. Точно сега е моментът. Можеш да го направиш и никой няма да те спре.  Вече дори не изглежда толкова ужасно или глупаво.

                Посегна към нагнетателния клапан на жилетката.

                Всичко, което трябваше да направи.

                През шланга за средно налягане преминава сгъстен въздух от бутилката, който пълни балоните на жилетката. За по-сигурно освобождава единия, или направо двата джоба с тежести. Полита нагоре.

                Вече няма връщане назад. Преминал е границата, която отдавна е трябвало да премине.

                Обръща глава към другите и погледът му среща този на Дора, която първа го е видяла и отчаяно протяга ръце, за да го хване. Усмихва ù се и кръстосва своите на гърдите.  После се обръща пак към петното светлина, което става все по-голямо и по-голямо. Температурата на водата също се покачва. Налягането пада и въздухът в жилетката започва да се разширява. Предпазните клапани изпускат.

                Поема за последен път въздух и изплюва шланга на регулатора. Светлината вече е много повече и по-ярка и по-топла. Усеща напрежение в гърдите, после леко гъделичкане. Алвеолите му се пръскат една по една под натиска на разширяващия се въздух в дробовете му. След малко гъделичкането ще премине в режеща болка. Но няма значение, защото в същия момент изхвърча като тапа на повърхността и светлината го обгръща.

                Митко се сепна. Още беше на дъното и Киро махаше пред лицето му.

                „ОК ли си?”

                „ОК съм.”

                „Трябва да изплуваме.” – свит юмрук и палец, сочещ нагоре.

                „ОК.”

                Пътят обратно беше дълъг и изморителен.

19.12.09, Перник