Мишо беше четиринадесетгодишно момче. Животът му не беше много розов. В селото, в което живеешe, трябваше освен на училище, да ходи и на работа, за да може да се препитават. Обичаше да учи, както и обичаше и да чете книги. Те, книгите му разкриваха вълшебните си светове и бързо го допускаха в тях. А там той можеше да е всякакъв. Можеше да е пират или каубой, а защо не и космически изследовател. Този свят обаче му беше забранен. Баща му не му даваше да чете, защото книгите го разсейвали от по-важните неща като това да сади, бере и да ниже тютюн, който го даваха на държавата в лицето на ТКЗС. Майка му и баща му работеха там. Всеки ден, след учебните занятия, които се провеждаха в съседното село, тичаше на нивата да помага на баща си и майка си. Е, почиваха от октомври до средата на февруари, но това не значеше, че нямат работа. Винаги имаше какво да се върши.
И днес стана така. След урока по литература Мишо директно отиде на нивата. Времето още беше студено, но в края на месец февруари беше време да се засее тютюнът. Баща му го посрещна още от лехата с думите:
- Михаиле, къде ходиш? Идвай тук веднага. – баща му беше много строг. По-големите му братя вече не ходеха на училище. Бяха завършили 8-ми клас, а според баща им това беше достатъчно. Все пак той имаше четвърто отделение, което се равняваше на 6 клас. И по неговите думи учението само му е загубило времето, в което е можел да работи. Мишо остави раницата и отиде при майка си. Тя лъчезарно му се усмихна и му подаде една джингова паница, пълна със ситен пясък, примесен със семената на тютюна. Той пое паницата и тръгна по не посетите лехи. Пръстта беше замръзнала, на него му беше студено, но всички се мъчеха, затова трябваше и той да даде своя дял. Всички стояха на нивата и садиха тютюн, докато се мръкна, а след това цялото семейство се запъти по пътя към къщи. Когато се прибраха, Мишо отиде до зимника за дърва. Подреди дървата в „чудото“ (печка на дърва от годините на комунизма), пъхна между тях един стар вестник и го запали. След малко вече дървата горяха. Най-големият му брат донесе една кофа с кюмюр и я изсипа вътре. Сега вече печката думтеше и кухнята най-сетне се затопли. Майка му подреждаше масата, докато баща му, като глава на семейство, си наливаше ракия и се настаняваше на своето място в единия край на масата. Мишо изтича навън да се измие. Водата от чешмата беше ледена и когато я пусна, потръпна. Той беше само по потник на двора при температура около минус два градуса. Беше студено и прехвърчаше сняг, а вятърът брулеше полуголото му тяло. Момчето изми първо ръцете си с домашния сапун., после подмишниците си, а накрая врата и лицето си. Когато приключи, бързо изтича вкъщи. Застана за малко до „чудото“ да поизсъхне. Бързо навлече вълнения си пуловер, плетен от майка му, и седна на масата до братята си. Най-големият брат му разроши косата. Мишо му се опули. Пред него вече се беше появила купа с боб, който беше готвен вчера и само претоплен на „чудото“. Той беше гладен и въобще не се замисли, директно отчупи един залък хляб, натопи го в яхнията и започна да мляска сладко- сладко. Когато се нахраниха, баща му пусна телевизора. Те имаха сравнително нов, цветен телевизор Електрон Ц 362 ДБИ, който си беше наистина модерен за времето, с цели осем канала. Но на Мишо не му беше интересна телевизията, затова стана от масата, изми си купата и се провикна:
- Имам домашни.
Изтича през вратата и затропа по стълбите за втория етаж. Там бяха разположени две стаи, а над тях таванско помещение. Едната стая делеше с най-големия брат, а другата се ползваше от другите двама братя, тъй като те бяха близнаци. Влетя в стаята на бегом, където беше кучешки студ. Мишо си облече един елек и бързо включи малката електрическа печка Елва. Потри студените си ръце над печката, докато се позагрее малко. Когато в стаята се отвърна малко температурата, той седна на бюрото си и почна да си пише домашните. Приключи сравнително бързо. Под леглото си имаше внушителна колекция от стари книги. Държеше ги там, за да не ги намери баща му, защото щеше да ги използва за разпалки. Приготви си раницата за утре и набързо се преоблече за сън. Облече пижамата си и се настани в леглото, завит с юрган и две вълнени черги. Под възглавницата си държеше книгата, която четеше в момента – Клетниците на Виктор Юго. Въпреки, че романът беше труден за осмисляне от едно дете без учителска помощ, той четеше с интерес и възхита. Възхищаваше се на героите, на тяхната смелост и искрена доброта. Приключенията, които ги правят по-добри хора. Например бившият затворник Жан Валжан, който от наистина голям престъпник, изживява трансформация…Да, но той още не бе стигнал края. Четеше със захлас на слабата светлина на лампата. Не бе усетил кога беше станало време за лягане. Когато чу по стълбите, че братята му се качват, той бързо скри книгата под възглавницата и взе подготвения предварително учебник по история.. който зачете за пред брат си. Брат му влезе и му се ухили.
- Стига си зубкал, зубър такъв. – той се надвеси над него и разроши черните му коси.
- Искам да изкарам хубава оценка, може татко да се съгласи да ме пусне в техникума. – надеждите му, че след година ще продължи да учи, бяха големи. Всичко това завишеше от баща му, а той като цяло беше против. Искаше децата му да работят. За баща му образованието не водеше до нищо и смяташе, че учението не е за децата от село. Разсъжденията на татко му за света бяха, че е устроен така, че тези на село трябва да обработват земята, а тези в града трябва да са си в града. Брат му го остави намира, облече си пижамата и го попита:
- Умник, ще учиш ли още? Или да загася?
Мишо бе оставил историята на бюрото си и със сънлив глас отговори:
- Лека нощ.
При тези думи брат му загаси лампата, а после и печката и си легна. Десетина минути по-късно Мишо чуваше как брат му сладко и блажено похърква. Той това и чакаше. Сред вещите му под леглото имаше и газова лампа. Запали я с един стар кибрит и нежно я подпря с възглавницата. Извади книгата и започна от там, от където го бяха прекъснали. Късно вечерта, вече усещайки, че задрямва, изгаси газовата лампа. Прибра я под леглото, скри книгата и заспа. Сутринта бе студена. Мишо стана по първи петли. Облече се за училище в тъмното и слезе тихо долу в кухнята, за да изчисти „чудото“. Изхвърли пепелта отвън до кофата за боклук. А навън беше красиво! Бе навял сняг. Всичко беше бяло. Снегът някак магически осветяваше всичко, въпреки липсата на звезди на небето. Той застана за малко да му се полюбува, но бързо му стана студено и се шмугна в зимника. Взе дърва и влезе в кухнята. Запали „чудото“ и отново се върна в зимника да вземе кюмюр. Когато напали печката, сложи чайника с приготвения от майка му чай от вечерта. Докато го чакаше да заври, бързо си надроби стар хляб и сиренце в една купа. Подслади си попарката с една лъжица захар и тогава чаят завря. Той изчака малко да поизстине. Преди да сипе чая, видя, че има останало малко масълце и си сложи и от него. Когато закуси, погледна часовника на стената и видя, че е време за училище. Навън беше още тъмно, но въпреки това от почти всяка къща излизаха деца, които тръгваха към училището в съседното село. То беше на около пет километра от тяхното село. Поздрави някои от другарчетата си и тръгнаха заедно в снега. Толкова рано нямаше междуселски автобуси, но това не притесняваше Мишо. Децата бяха свикнали да ходят пеш на училище. В един момент една снежна топка се удари в него. Той сърдито се обърна и видя една червена шапка да се крие зад другите ученици. След малко още една снежна топка полетя към него, но той я очакваше, засмяно я избегна, и подвикна:
- Йовке не се крий, ела да вървим заедно.
Йовка продължаваше да върви приведена с топка в ръка и ухилена физиономия. Тогава Мишо я издебна и я уцели в гръб. После Йовка хвърли своята топка, но отново не сполучи. Двамата се засмяха и прегърнаха. Чакаше ги път, затова поеха към училище. Децата имаха навик да вървят заедно, макар и не всички да си бяха другари. Изчакваха се при нужда и пак продължаваха. Така беше по-малък шансът на някого да му се случи нещо. Пък и ако закъснеят, са закъснели всички и винаги могат да се оправдаят, защото живеят далече. Училището беше в началото на съседното село и когато учениците стигнаха първите къщи, кучетата почнаха да лаят, защото те си бяха една голяма шумна детска тумба, а това дразнеше песовете. Щом пристигнаха в училище, двамата с Йовка се настаниха в тяхната клана стая. Както всяка сутрин, те бяха първи. Учениците от това село бяха привилегировани да спят до по-късно и пристъпваха прага последни. Затова двете деца се възползваха веднага и застанаха до печката, която портиерът бе запалил предвидливо. Когато се постоплиха, си седнаха на местата на първия чин точно срещу другарката. Мишо започна да ѝ разказва за „Клетниците“. Принципно книгата беше за априлската ваканция, но те двамата с Йовка нямаха търпение да я прочетат. И двамата оживено обясняваха кое в героите им харесва и кое не. В повечето случаи бяха на едно мнение. Постепенно докато си говореха, неусетно се появиха и другите ученици. Докато си говореха, постепенно заприиждаха другите ученици. Класната стая неусетно се напълни и дойде учителката. Дежурният по клас, застанал до врата, израпортува:
- Клас стани! Клас мирно!
Те всички се изправиха и застанаха мирно. Всеки внимаваше да не му се намали оценката за поведение, защото от нея зависеше много дали ще го приемат после в желаното училище след осми клас. Сега те бяха седми клас и затова много внимаваха. Всички прилежно си бяха вързали червените пионерски връзки, с което показваха уважението си към пионерското движение, на което са „доброволни“ членове. Родителите им обаче добре знаеха, че това уважение е към управляващия режим.
Когато часовете свършиха, двамата с Йовка се отправиха към вкъщи. Въпреки минусовите температури, през купестите облаци за миг се показа слънцето. Те вървяха по шосето отново в компанията на голяма част от съселянчетата си. Когато стигнаха до нивата на родителите на Мишо, те се прегърнаха за довиждане и Мишо се затича по склона. Остави си раницата и се запъти към майка си, за да му даде работа, но всички се
бяха събрали и хапваха туршия с хляб. Те радушно го поздравиха и той седна при тях. Когато
се нахраниха, баща му стана и му каза да го последва. Двамата тръгнаха към капталото. Това
представляваше изкуствено направен водоем, в който няколко малки поточета се събираха и
образуваха нещо като малък язовир за поливане на нивите. В този студ баща му искаше да
полеят насажденията с тютюн.
- Как мина в училище?- поде разговор баща му, докато вървяха из нивите.
- Добре беше днес, имахме физика, после история и накрая рисуване.
- Браво. - баща му се засмя. – Все маловажни предмети.
- Не е така, тате. Всички могат да намерят приложение в реалността. –не се съгласи с баща си Мишо. Той вярваше в образованието и много му харесваше да учи.
- Майка ти снощи ми каза, че като завършиш догодина, искаш да учиш в техникума в града, вярно ли е?
- Да, искам да уча в селскостопанския техникум, за да мога да ти
помогна с идеи, защото знам, че тоя строй няма да го бъде още много. Ще дойдат по-добри и по-демократични времена.
- Шшт, тихо. – скастри го баща му. - Да не те чуе някой какви ги говориш, че и двамата отиваме в лагер.
- Татко, Йовка днес ми го каза в училище. Знаеш, че баща и е кмет и ги знае тези неща
- Дори да е така, внимавай пред кого го казваш.
Мишо се усмихна и продължи да върви напред.
- Ще си помисля, ако положиш повече усилия в работата вкъщи, да те изпратим при вуйчо
ти в града да учиш.
- Йеее. – Мишо взе да скача от радост. Това беше неговата мечта. Да учи в техникума заедно
с Йовка. Щяха да научат много нови неща, щяха да усвоят професия и разбира се, щеше да
се махне от село.
– Ще работя много. Знаеш че работя...ще работя даже повече. Много повече, много, много
повече…
Баща му се усмихна, той знаеше, че това, което му каза сега, ще го направи щастлив, но не вярваше да му е от полза. Въпреки тези мисли, обичаше майка му, а тя го беше помолила. Капталото вече беше пред тях и баща му рече:
- Сега да видим дали знаеш как да пуснеш водата към нашата нива?
Мишо се усмихна. И каза:
- Тате, ето сега това е наука. Физика, математика плюс природознание! - той погледна положението на слънцето, макар че то едва проблясваше зад облаците, и каза:
- Нашата нива е на северозапад от тук, значи отваряме втория кран от ляво надясно. – уверено Мишо отвъртя крана. Той се беше смръзнал от студа. Момчето леко го удари с ръка и пак напъна, този път се развъртя. Водата потече по вадата, тя бе примесена с малки ледени късчета. След това продължи да обяснява.
- После отиваме на ливадата на дядо Тошко и отклоняваме водата в посока към града и когато водата мине покрай нашата нива, батковците ми трябва да я пуснат по нивата.
Баща му го погали по главата, която бе със зелена плетена шапка. Беше горд, че синът му разгада това, което той беше запомнил някога от баща си. Той не разбра как точно го направи, но все още не вярваше в науката. Мислеше, че синът му го е видял някога, но не беше така. Той просто беше съзрял логиката и според научните си познания, бе разбрал как да пусне водата до тяхната нива.
Мишо изтича напред, за да успее навреме да отклони водата. Стигна ливадата на дядо Тошко и спусна вратичката, за да препречи пътя на течащата вода. Водата течеше по изкуствено създадена циментова вада, блъсна се в металната вратичка и пое в правилната посока. Сега всичко зависеше от братята му. Той погледна назад, но не видя баща си. Изправи се и тръгна по обратния път през нивите. Върна се почти до капталото. В страни от него видя баща си да седи на един камък и да плаче. Момчето се затича и отиде до него.
- Татко какво ти е, защо плачеш? Той никога не бе виждал баща си така. Грамадният силен и суров човек продължаваше да плаче. Баща му вдигна глава и го погледна през сълзи. После го прегърна с думите:
- Върви и помни, че те обичам. Помни, че те обичаме всички!
- Татко, къде да вървя? – попита учудено Мишо. Тогава баща му
посочи зад него. Там стоеше странен господин с чисто черен костюм и черен цилиндър. В ръката си държеше бастун с кристална дръжка. Мъжът го поздрави като вдигна бастуна си.
- Той те очаква. Трябва да те пусна, защото той те е избрал.
- Но кой е той? И за какво ме е избрал? – Мишо се стресна.
Баща му го насърчаваше да тръгне с напълно непознат мъж. Но защо? Какво ставаше?
- Довери ми се… - каза хлипайки баща му. – Той ни посети в болницата, когато се роди и каза, че ще дойде ден, в който ще трябва да те вземе. Каза че малцина имат тази чест, и че си специален. Че искаш да знаеш и че трябва да знаеш. Върви, вече не мога да те спра. Знанието е твоята съдба! Това глупаво знание те отнема от мен и майка ти.
- Сигурен ли, си че искаш да отида? – въпреки любопитството си, Мишо не искаше баща му да плаче.
- Да, върви, изпълни съдбата си! – суровият, здрав човек се
изправи да го изпрати. Мишо със сълзи на очи тръгна към човека с черните официални дрехи. Сега, когато се приближи, видя, че той е дори с черна риза под сакото.
- Здравей Мишо, заповядай пред мен… - поздрави го и го упъти.
- Но накъде…? – щом зададе въпроса, той видя една странна къща. Като постройка беше стандартна къща на три етажа, но нямаше прозорци. Вратата представляваше затворена книга. Момчето тръгна към нея и тя, книгата, се отвори. Касата на врата представляваше своеобразна страница, която бе изрязана, за да може да се влезе в къщата. Той застана пред нея и се обърна. Зад него стоеше човекът в черно, а в далечината баща му бе свалил ушанката си и през сълзи му помаха. Мишо също му помаха и влезе в къщата. Корицата на книгата се затвори зад него в момента, когато той пристъпи прага. Момчето се стресна и се обърна, но зад него вече нямаше врата, а рафтове с книги. Той не можа да повярва, навсякъде имаше рафтове и лавици с книги. Тръгна да върви и се спъна в една книга. Вдигна я -„Клетниците“ от Виктор Юго. Книгата се отвори точно там, докъдето бе стигнал. Той я взе подмишница и тръгна да разглежда. Книгите бяха навсякъде. Нямаше стаи. Намираше се в огромна библиотека с книги. Когато стигна края на рафтовете, видя огромна камина с пламнал огън от големи цепеници. Пред камината се виждаха две кресла. Той се усмихна, седна на едното кресло. Леле, колко беше удобно. Вдигна краката си и под тях се появи табуретка. Усмивката му грейна. Любопитството му обаче бе по-силно. Той скочи от креслото. Остави книгата си, видя извитото стълбище и се качи по него. Там книгите бяха даже повече. Подредени по рафтове, а на всеки рафт имаше надпис и номер. Разгледа книгите. Имаше всякакви. Научна литература, класика, приказки, художествена литература, имаше всичко за всеки вкус. А той искаше да прочете всичко, искаше да знае всичко, за да може всичко, защото със достатъчно знание и добра фантазия, може да постигне и да създаде всичко. А той искаше да знае всичко. В този момент чу шум зад себе си. Огромна гъсеница, облечена в черен костюм, вървеше към него. Мишо се уплаши и тръгна да бяга, но гъсеницата проговори с човешки глас. Гласът и звучеше успокояващо и внасяше сигурност:
- Не се притеснявай от мен. Аз хем съм тук, хем не съм. –
гъсеницата взе една книга и му я подаде. - Това е наръчник за ползване на Къщата на книгите. Мишо се усмихна и попита:
- Ние в Къщата на книгите ли сме?
- Разбира се, а къде да сме? – гъсеницата отговори и се запъти
към третия етаж. Мишо отвори книгата, но езика, на който бе написана книгата, му беше много странен и непознат.
- Но, аз не я разбирам. –изрече момчето, още преди гъсеницата да поеме към стълбището. Тя му се усмихна и му направи знак да я последва.
Качиха се на третия етаж. Спряха се пред една голяма библиотечна стена от рафтове. Той погледна рафтовете. Книгите там, всички бяха на този странен език.
- Тук ще научиш както този древен език, така и други езици, а художествената литература ще те научи да ползваш фантазията си. После ще научиш техническите познания и точните науки, а накрая и всички хуманитарни науки.
- Наистина ли? – момчето се зарадва. Гъсеницата му подаде
още една книга.
- Да, както и много други неща ще научиш тук, но за да ги усвоиш
не може да си сам!
- Така ли? – учуди се приятно Мишо.
- Да! Сега слез долу пред камината да видиш кой те чака.
Момчето изтича надолу по стъпалата. Застана пред камината, а на креслото до неговото бе седнала с книга в ръка Йовка. Той се ухили, а щом момичето го видя, стана и го прегърна. След малко двамата бяха седнали на креслата пред камината и четяха „Клетниците“. Дървата в камината пукаха, а огъня гореше жарко. Между тях се появи маса, а върху нея две чаши с горещо какао и купа със сладки, които децата веднага се нахвърлиха да ядат. После си отпиха глътка какао и почнаха да дискутират върху книгата на Виктор Юго…
Костадин Койчев - kovak
11.05.2023г.
© Костадин Койчев Всички права запазени
Емил Боянов нямам против забележки, именно заради това качвам тук разказите си. Така че с удоволствие ще чуя и твоите забележки!