Огън, огън падаше от небето. По новините бяха предупредили за горещия ден, но никой не си даваше сметка, че земята ще се превърне в ад. В небесата не се виждаше нито едно облаче, сякаш жестокото слънце ги беше прогонило надалеч и сега безмилостно хвърляше жълтите си лъчи в долината. Наоколо беше тихо, само от време на време се чуваше глухото чуруликане на някоя птица, скрита под сянката на дърво от близката гора. Животните в малкия град също се бяха скрили от горещината – кучетата лежаха в колибите си с изплезени езици и дишаха тежко, котките влизаха с взлом в най-близката къща и лягаха на студените плочки, а декоративните любимци се молеха някой да напълни терариумите им със студено вода. Хората правеха същото – някои лежаха в домовете си и се радваха на климатиците си, други отскачаха до реки и басейни, а трети намираха утеха в ледените коктейли. Никой не си и помисляше да работи в ден като този, пък и беше неделя, ден за почивка.
След изпепеляващия ден, дойде време на нощта. Започна да духа лек вятър, който изместваше задушния въздух и оставяше след себе си мириса на свежест. Разбеснялото се слънце полека прибираше острите си лъчи и отстъпваше място на сребърната луна, която изгря над долината и доведе със себе си хиляди светещи звезди. Сега вече всички почувстваха как животът им се връща обратно и тялото им се изпълва с нови сили. 
Прекарал деня в мързелуване пред компютъра, Джери реши, че вече е време да се обади на Джесика. Той вдигна слушалката, набра наизустения номер и изчака:
-Да, моля? – чу се приятен женски глас.
-Здрасти, Джес! Как си? – отвърна той, като същевременно се тръсна на леглото си.
-О, Джери, здравей! – поздрави момичето - Ами добре съм. Ти как си?
-И при мен всичко е наред. Някакви идеи за утре?
-Да, с Карла и Патрик решихме да идем на карнавала в Редъл. Искаш ли да дойдеш с нас?
-Разбира се. А може ли да взема и Кени? – попита той засрамено
-Но той е много малък, само на осем е, а това все пак е друг град. – изрази несъгласието си Джесика
-Е, вярно, че десетте години между нас не са малко, но ако още един път се оплаче на нашите, ще загазя…така, че нямам избор.
-Добре тогава, - примири се тя - нека дойде, но трябва да обещае, че няма да ни прави проблеми.
-Не се притеснявай. Щом е с нас, ще му се наложи да ни слуша.
-Хубаво, значи ще се видим утре в десет. Става ли?
-Добре, в десет ще сме готови и ще ви чакаме.
- Ясно. До утре. Чао.
-Чао.
 Джери приключи телефонния разговор и стана от леглото. Затвори вратата на стаята си и започна да оправя нещата си за идния ден. Докато вършеше това, мечтаеше за миговете, прекарани с Джесика – средно високо момиче със светла коса до раменете и бретон, с кафяви очи и миловидно излъчване - той я обичаше силно и правеше всичко за нея, но досега нямаше отговор от нейна страна. 
След като подреди дрехите си, слезе на първия етаж и съобщи на родителите си какво се кани да направи. Те за зарадваха, че двете им деца ще излизат заедно, но не забравиха да предупредят:
-Джери, ти си по-голям и разчитам на теб да пазиш брат си. Да не се отделя от теб при никакви обстоятелства. Ясно ли е? – нареди майка му.
-Да, мамо, обещавам, че ще се грижа за него.- с досада отвърна той.
-А ти, Кени, ще изпълняваш, каквото ти каже Джери или повече никъде няма да те пускам с него. Разбра ли? – обърна се тя към малкото момче.
-Добре, ще го слушам. – обеща детето и двамата се отправиха към стаите си.
Баща им не се включи в разговора, а само гледаше с умиление, докато двамата се качваха по стълбите радостни. 
Джери нареди на брат си да си оправи нещата, за да не се наложи да го чакат утре. Кени много се радваше, че ще излиза с по-големия си брат и приятелите му и ентусиазирано започна да подрежда багажа си. Въпреки, че бяха братя, двамата не си приличаха – Джери беше висок и слаб, отскоро ходеше на фитнес, но резултатите още не личаха. Имаше къса, кафява коса и красиви зелени очи. Носът му беше голям, но също хубав. Винаги беше засмян, дори когато имаше проблеми. Кени от своя страна все още беше нисък, но за годините си беше доста едър и силен. Ако чужд човек го погледнеше, определени не би му дал само осем години. Издаваха го единствено големите кафяви очи и къдравата кестенова коса, които го превръщаха в едно от рисуваните ангелчета в църквите.
  Джери се върна в стаята си, седна на прозореца и се загледа в небето – той очакваше с нетърпение утрешния ден, пълен с изненади.
В девет часа алармата зазвъня и изпълненият с трепети тинейджър стана. Погледна се в огледалото – днес щеше да прекара целия ден с момичето, в което беше влюбен – какво по-хубаво от това?
Погледна часовника си и установи, че пет минути беше гледал отражението си, докато мислите му летяха към Джесика. След това отиде в другата стая и седна на леглото до спящия си брат:
-Хайде, Кени, ставай и се оправяй. – бутна го той.
-Не ми се става, остави ме. – избоботи детето и се обърна на другата страна.
-Хубаво, тогава няма да идваш с нас. – отвърна Джери и стана от леглото
-Нее! Чакай, ей сега идвам! – извика Кени и тромаво стана от леглото.
Джери се засмя и излезе от стаята. Влезе в банята, изкъпа се, след това се облече, закуси и зачака колата на Патрик. Кени тъкмо привършваше със своята закуска, когато автомобилът спря пред дома на семейство Хедър. От него излязоха Карла, Джесика и Патрик.
-Хей, банда! Готови ли сте? – провикна се Патрик. Той беше голям колкото Джери и на години, и на ръст. Винаги носеше широки дрехи и държеше русата си коса на бодлички. Пускаше си и брада, като казваше, че отива на сините му очи, а и момичетата харесвали такъв тип момчета. 
На входната врата се показа Джери и отвърна:
-Да, идваме. Хайде, Кени, тръгваме! - отговори той и тръгна към колата.
 След секунда малкият му брат излезе, придружаван от майка си:
-И много да внимавате по тези люшкалки! Особено ти, Кени. А Джери да те пази.
-Не се притеснявай, мамо. Ще се грижа за нас. Нали говорихме за това?
-Да, пък и какво може да се случи? - допълни Патрик.
Госпожа Хедър само сви рамене и не каза нищо.
-Хайде да тръгваме вече. - каза Джесика и петимата се качиха в остарялата кола и отпътуваха. 
Денят беше слънчев и топъл, но не като миналия, затова пътуването им беше приятно. По пътя те си говореха, закачаха се и се смееха и Кени преливаше от радост, че е част от това.
След около час и половина те пристигнаха в Редъл, но тай като идваха за пръв път, не познаваха мястото.
-А сега на къде? - попита Карла. Тя беше седемнадесет-годишна мулатка с дълга, черна коса, сплетена на малки плитки. Очите й бяха кафяви, но носеще сини лещи.
-Хайде да питаме този човек. – предложи Джери и посочи един мъж, който нервно вървеше по улицата. Той беше около четиридесетгодишен, със скъсани и мръсни дрехи, които му придаваха визията на клошар.
-Извинете, господине, бихте ли ни казали как да стигнем до карнавала? – попита по-големият брат.
-Карнавалът?! - сепна се мъжът и ококори очи - Не…не, няма да ходя там вече…тя няма да ме хване…не.
-Ей, стига откача! Кажи ни къде е карнавалът. - намеси се Патрик нетърпеливо.
-Той ще дойде още веднъж и ще скрие слънцето с черната си пелерина, но няма да е сам… другият също ще е с него и тогава ще настъпи мракът и те ще напоят земята с кръв… - продължаваше да говори ужасеният мъж като гледаше към слънцето.
-Хайде да тръгваме, тоя не е с всичкия си. - каза Патрик и потегли.
-Какво мислите, че му се е случило? - попита Джесика.
-Нищо, най-вероятно това е част от шоуто. Не сте ли чували, че се плаща за такива трикове? – отговори Патрик и започна да се оглежда, като търсела указателна табела.
-Според мен е пиян. – каза Карла и се засмя.
-Толкова рано? – учуди се другото момиче.
-Знам ли, има ги всякакви. – отвърна мулатката.
 Въпреки предположенията, всички ги побиха тръпки, но никой не искаше да си признае, че са се уплашили и че това може би не е част от представлението както каза Патрик:
-А сега кой ще ни помогне, след като няма никой по пътя? - разтревожи се Джесика.
-Спокойно, предполагам, че сме наблизо и скоро ще стигнем. - опита се да я успокои влюбеният й приятел.
 След десетминутно търсене, колата им се озова на уреченото място:
-Най-накрая! Хайде да се повозим на въртелешките! - извика Кени и скочи от колата.
-Кени! Върни се веднага! Какво ми обеща вчера? - попита брат му.
-Че няма да се отделям от теб. – отговори с досада детето.
-Точно така и, ако не си спазиш обещанието, ще те върна вкъщи и повече никога няма да те вземам с мен, ясно?
-Ясно. – отвърна виновно той.
-Добре. Хайде сега да видим струва ли си пътя..
Те навлязоха в мястото, предназначено за забавления, което беше пълно с най-различни привлекателни устройства - гондола, виенско колело, влакчета и всякакви подобни играчки:
-Леле, това е велико! Тук има всичко! - извика Патрик 
-Да, готино е. - съгласи се Джери - Къде искате да идем първо?
-На влакчето! На влакчето! - развика се Кени
-Хайде първо да идем на нещо, което харесваме всички, става ли? - попита брат му.
-Добре, но после ще ме заведеш на влакчето и ще ми купиш сладолед!
-Нямаш проблем.
-А къде да идем в такъв случай? - попита Карла.
-Там! - извика Патрик и посочи една голяма сграда, на която пишеше “Къщата на ужаса”.
-Това влакче на ужасите ли е? - попита с интерес Джесика.
-Да, хайде да идем там! - отговори Патрик.
-Супер!!! - извикаха в един глас Карла и Кени.
-Не съм много сигурен за това, хора… Не мисля, че е добра идея… Имам лошо предчувствие за това място.
-Джери, не се излагай! Много добре знаеш, че това са само гумени кукли, напръскани с червена боя - няма нищо страшно. - каза Джесика.
-Не става на въпрос за това… Просто не ми харесва…
-Добре, нали искаше да направим нещо всички? Е, хайде де. - каза Патрик
-Моля те, бате! Нека идем! – започна да мрънка Кени.
-Добре, но съвсем набързо и се махаме оттам.
-Хубаво, а сега да влизаме, че нямам търпение! - извика Патрик и се втурна към помещението. Пред вратите на ада седеше мъж в костюм и шапка тип “цилиндър”:
-Добър ден и добре дошли, странници! Навярно сте тук за да видите най-страховитата къща на света! – попита той като присви очи.
-Как познахте, че не сме от тук? – попита учудено Джери.
-Имам усет за тези неща, синко! – отвърна мъжът и се вгледа в момчето.
-Искаме пет билета. – прекъсна го Патрик, който видимо нямаше търпения да посети атракцията.
-Ето. Заповядайте! На добър път!
 Патрик взе билетите и петимата изчезнаха зад завесата, която продавачът дръпна:
-Направи ли ви впечатление, че наоколо няма жива душа? - попита разтревожено Джери.
-Може би тукашните вече са идвали и не им е интересно, а тези като нас са на път. - отговори Карла.
-Спокойно, пич, за какво са ти хора, аз не съм привърженик на дългите опашки пред машините и блъсканицата – каза Патрик.
-Не говорех за това... тук става нещо странно… сякаш сме в призрачен град. - каза Джери.
-Джери, успокой се и си спомни за какво сме тук. Всичко ще е наред. - отвърна Джесика.
-Дано си права. – заключи с недоверие той.
 Те тръгнаха по светещата пътека, виждайки само нея в мрака. След няколко секунди светна червена лампа и приятелите се озоваха в морга, където се виждаше как един доктор смело разрязва всяка част от тялото на пациента си:
-Бате, нали това са кукли? Щом не мърдат, са кукли, нали? - попита изплашено Кени.
-Не, те са истински и сега ще те изядат! - викна му Патрик и направи страшна физиономия.
-А-а-а! - изпищя малкото момче и се скри зад брат си.
-Патрик, спри, Кени, не се плаши, това са кукли, виж. - и брат му отиде до пациента и опипа раната му, но това, което докосваше му се стори точно като истинска плът и той бързо се върна при останалите. 
-Хора, това не ми харесва. Хайде да си ходим. – притеснено каза той.
-Добре, върви си и чакай отвън, а ние ще си прекараме добре тук. - каза Патрик и продължи напред.
-Хайде, Джери, само още малко и си тръгваме. - убеди го Джесика.
 Те продължиха напред, а пред тях се разкриваха най-различни и потресаващи гледки - дърводелец, който сече жена си с брадва, малко момченце, което яде от трупа на удушения си баща, тийнейджърка, която разкъсва невярното си гадже с голи ръце и куп други ужасни сцени:
-Това е страхотно! Всичко е толкова истинско! Супер е! - извика Патрик и се загледа в следващата пресъздадена ситуация.
-Да, трябва да призная, че наистина са се постарали. Макетите са толкова сполучливи, че стават за филм на ужасите. - отвърна Карла.
Изведнъж настана мрак и никъде вече не се виждаха страшни кукли. Петимата се зачудиха какво става и инстинктивно се долепиха един до друг, но в това време отнякъде се появи червена светлина и те видяха демона - пред тях седеше вана, пълна с кръв, а в нея лежеше изключително красива жена с черна коса до раменете и искрящи очи:
-Ей, вижте тая пичка! Какво тяло! Леле, само ако не беше макет… - каза Патрик, но тогава хубавицата отмести глава встрани, стана бавно от кървавото си легло и застана пред посетителите на къщата. По цялото й тяло се стичаше кръв, а тук-там се виждаха отворени рани, но всичко това излъчваше неописуемо изящество и грация, която остави другите безмълвни:
-Аз не съм макет. Името ми е Арантца и това е моята къща на болката. – каза тя като бавно оглеждаше всеки един от тях.
-Страхотно! Това е велико! Как сте го постигнали? - попита Патрик, като не сваляше очи от жената.
-С помощта на сина ми. Следвайте ме, ще ви покажа останалата част от двореца ми. - отговори тя и тръгна напред.
 Сега всички й се възхищаваха, но Джери изпитваше още нещо - цялото това място го плашеше до смърт, а в Арантца той откриваше нещо странно и различни, невиждано досега, но и нещо много познато, стар събуден спомен.
Тя продължаваше да води, докато не стигнаха до стая, чиито стени бяха облепени с човешки кости и черепи, а по средата имаше една много странна машина:
-Какво е това? За какво служи? - попита Джесика.
-С тази машина изстискваме и последната капка кръв от телата на такива като вас, а след това изяждаме месото им и разпределяме костите им по стените, пода и тавана. – отвърна Арантца с усмивка.
-Супер!!! - извикаха в един глас всички, освен Джери, който не знаеше защо думите й му звучаха истински, а не просто измислица за да плашат посетителите.
 След стаята с костите, Арантца ги заведе в помещение, което не съдържаше нищо, но само по себе си не отстъпваше на другите такива – цялата стая беше напоена с пластове кръв, а тук-там лежаха разкъсани остатъци човешка кожа:
-Това надминава всякакви очаквания, много е добро! – отбеляза Джесика и започна да оглежда внимателно кървавите стени,
-Всичко в жертвите намира приложение, момиче.- отвърна гордо Арантца и закрачи напред. В това време Кени беше силно привлечен от едно захвърлено око:
-Бате, виж! – извика момчето и вдигна окото, но тогава се уплаши, извика и го хвърли на земята с погнуса:
-Внимавай, детенце, ако повредиш нещо в моя дом, ще се наложи част от теб да го замени. – каза господарката на къщата с благ, но същевременно сериозен тон. Това изобщо не се хареса на Джери, който за пореден път се опита да убеди приятелите си да се махнат, но остана неразбран и този път.
Следващата стая, в която ги въведе Арантца беше пълна със статуи на хора, но не обикновени статуи - тези представляваха човешки тела, нарязани и оформени по най-страховити начини:
-А това са творбите на сина ми. Красиви са, нали? Той е много талантлив. – обясни гордата майка.
-Това вече е лудост, тръгваме си! Хайде! - извика с треперещ глас Джери.
 Тогава Арантца се доближи до него, докосна лицето му нежно с пръсти, като остави кървава диря и каза:
-Не се страхувай, това е само една голяма илюзия… Остават ви само още няколко стаи, искам да ви запозная със сина ми... той ви очаква с нетърпение.
 Тези думи не се харесаха на Джери, той усещаше, че нещо лошо ще се случи и се опиваше да предпази приятелите си, но те оставаха слепи за предчувствието му:
-Джери, стегни се и спри да хленчиш! Остави ни да се позабавляваме! Стига вече с тези песимистични мисли! Дошли сме за да си изкараме добре! - викна Патрик.
-Добре, но ако нещо се обърка… - отвърна Джери.
-Нищо няма да се обърка, а сега да тръгваме. - прекъсна го Патрик
 Арантца отново поведе и този път шестимата навлязоха в малка стая, в която имаше само отворена клетка, няколко стола, разхвърляни около стара дървена маса, и разпръснати върху нея режещи инструменти:
-Сега ще ви запозная с прелестния ми син… Хайде, Джеръми, излез и покажи величието си, хайде, миличък, довела съм ти някой… - каза окървавената жена и след секунди, сякаш от нищото, в мрака се появи млад и красив мъж, който учудващо много приличаше на Джери, но беше по-мускулест и мъжествен:
-Добър ден и добре дошли в нашия скромен дом. – приветства той и се поклони. - Аз съм Джеръми и помогнах за направата на това място… А-а-а, Джери, радвам се да те видя отново, мина толкова много време… - той впи бляскащите си очи в момчето и се усмихна със задоволство.
-Извинете, но познаваме ли се…? - попита Джери с учуден глас. 
-О, разбира се, като малки играехме заедно, но тогава се случиха много неща и ни разделиха… но ето, че животът пак ни събра.
 Джери гледаше с неразбиране и страх стоящия пред него мъж и се чудеше дали това, което казва, е истина или не, и ако е, защо той самият не го помни по същия начин.
-И така… - продължи Джеръми - Искате ли да видите ателието ми?
-Да, разбира се! - извика Патрик.
-Тогава ме последвайте.
  Арантца и Джеръми тръгнаха по дългия коридор, а останалите ги последваха. Всички, освен Джери, се вълнуваха и все още мислеха, че това е просто игра. След няколко минути те навлязоха в голяма зала, пълна с всякакви странни машини, инструменти за рязане, маси и бюфети и недовършени макети:
-Добре дошли, тук аз се подчинявам на фантазията си, за да задоволя нашите клиенти.
-Страхотно! Това е гениално! - каза Карла и останалите се втурнаха да разглеждат. Само Джери стоеше вцепенен от усещането, че вече е бил тук, че вече е виждал всичко и знае, че това са инструментите на злото… В този момент той си задаваше хиляди въпроси, които нямаха точен отговор:
-Хей, майсторе, за какво се ползва това? - попита Патрик и посочи една машина, която се състоеше от стол с облегалка, над който беше поставено нещо като желязна маска, изобразяваща лице, което се разтваря на две:
-Седни на стола и ще ти покажа. - отговори Джеръми и по лицето му се показа злокобна усмивка.
-Недей, Патрик, това не е играчка, истинско е! – опита се да го предупреди Джери.
-За последен път ти казвам - спри да се държиш като кретен и ни остави да се позабавляваме!
-Но…
-Никакво “но”, не съм дошъл до тук, за да слушам глупостите ти, ясно? - каза той и седна на стола - А сега какво да правя с това?
-Ами сега – отвърна Джеръми - натискам това копче и…
 Желязната маска зад скалпа на Патрик се затвори светкавично и прибра главата му във вътрешността си, а иглите, които стърчаха отвътре се забиха в лицето на момчето, което изпищя от болка и ужас и се опита да се отскубне, но още повече се нараняваше. Кръвта му се стичаше по цялото му тяло, като правеше локва, от която Арантца отпи и простена страстно. В това време останалите четирима се разпищяха и разбягаха, като търсеха най-близкия възможен изход, който не съществуваше:
-Доведи ми Джери, сине, аз ще се заема с другите. - каза тя и с бавни стъпки се отправи към коридора.
-Добре, мамо. – послушно отговори убиецът и изчезна така мистериозно, както се беше появил.
 Сега изплашени до смърт, четиримата тичаха по коридора, като търсеха вратата, през която бяха преминали по-рано този ден:
-Това е невъзможно! Вратата беше тук! А сега я няма!!! - извика Карла и започна да тропа по стената.
-Бързо, търсете! Трябва да се измъкнем от тук! - извика Джери и също започна да опипва стената, за да намери изход.
-Бате, страх ме е! Искам да си ходя! - извика Кени през сълзи и започна да хълца.
-Знам, и мен ме е страх, но трябва да разбереш - сега трябва да сме силни, да обединим усилията си и да се измъкнем от тук. Чу ли? - опита се да го успокои Джери, но преди детето да успее да каже нещо, Арантца се появи от нищото, хвана го за врата и без видимо усилие го строши:
-Кени-и-и!!! - извика брат му и от очите му започнаха да се стичат сълзи.
-Не сега, Джери, трябва да вървим, вече не можеш да му помогнеш! - извика Джесика и тръгна да бяга. Тогава Арантца хвана малкия труп и изчезна в мрака, заедно с него.
 Обезумели от ужас, Джери, Карла и Джесика се върнаха в работилницата на Джеръми и от там, през една трудно-забележима врата, която Джери откри, влязоха в огромна огледална стая-лабиринт:
-Какво ще правим сега? Как ще се измъкнем от този кошмар? - попита Карла и започна да крачи нервно на едно място.
 Тогава в съзнанието на Джери изплуваха забравени мисли и той се сети, че познава това място, че знае какви са тези огледални прегради и как да мине през тях. След това той направи няколко крачки, бутна една от стените и тя се помести. После направи същото с още две, за да се увери, че е на правилен път:
-Добре, слушайте сега - ще се разделим. Аз ще мина от тук, ти, Карла - по средата, а Джесика - оттам. Ще вървите направо и когато стигнете до стена, която се изпречи на пътя ви, ще я бутнете така, както ви показах и, който пръв открие следващата врата, ще извика останалите да идат при него. Става ли?
-Откъде знаеш всичко това? - попита Карла с треперещ глас - Да не би ти да си един от тях и да искаш да ни вкараш в някакъв капан?! Никъде не отивам сама!
-Чуваш ли се?! Ако бях един от тях, сега нямаше да си жива! Вижте, знам, че това е голямо предизвикателство, но трябва да се справим. Щом не искаш да си сама, двете с Джесика ще минете оттам, а аз - оттук. Но го направете по-бързо!
 -Добре. - каза Джесика и двете с Карла тръгнаха по уречената пътека. Джери направи същото. Така вървяха три минути, но не намираха изхода:
-Виждате ли друга врата? - провикна се Джери.
-Не, все още няма нищо. – нервно отговори Джесика - А ти?
-Не. Продължавайте! - отговори момчето и забърза ход.
 Той направи още няколко крачки, но тогава от огледалната стена изскочи Джеръми и каза:
-Ела, Джери, време е да идем при мама.
Джери извика и понечи да избяга, но Джеръми го удари така, че той изгуби съзнание, след което го хвана и двамата изчезнаха в огледалото:
-Какъв беше този писък? - с ужас попита Джесика - Джери? Джери! Там ли си?!
  Но тя не получи никакъв отговор:
-Бързо, ела да видим какво е станало! - обърна се тя към Карла.
-Ти добре ли си ?! Ако това нещо е хванало Джери аз няма да ида и да му се поднеса на трапеза!! - извика тя.
-Добре. Тогава аз ще видя какво става, ти ме чакай тук. - и тя тръгна към мястото, от което се чу писъкът.
  През това време Карла неспокойно ходеше из тясното пространство и унесена в мислите си не усети как една врата зад нея се отваря бавно и от нея се показва Арантца. Тя влезе тихо и застана зад жертвата си. След това със светкавична сила тя проби тялото на Карла с ръцете си ,които излязоха от другата страна. Тя изпищя от болка и страх и след секунди се свлече мъртва на земята. Жената взе и нейното тяло и отново изчезна в тъмнината…
 Чула и втория писък, Джесика не знаеше какво да прави, тя вече губеше надежда за спасение, но въпреки това нещо я караше да продължи да търси, но не направила дори само още една стъпка, тя се сблъска с Джеръми…
След неопределено време, Джери вече се събуждаше и с отварянето на очите си, той видя две величествени, но и всяващи страх същества с мощни криле, остри зъби, тяло, покрито с люспи, и страшни очи. Когато съществата усетиха събуждането му, бавно започнаха да се смаляват и се превърнаха във вече познатите Джеръми и Арантца. Джери се разтрепери от страх и понечи да избяга, но тогава Арантца го спря и му заговори с благ тон:
-Не се страхувай от нас, Джери, няма да те нараним, просто искаме да разбереш истината, за да знаеш кой си и от къде идваш.
-За какво говориш? Аз много добре знам кой съм! – дръпна се от нея Джери.
-Не, всичко това е лъжа, ти не си човек, или по-точно ти си полу-човек, защото баща ти е човек.
 Джери гледаше с неразбиране и не знаеше какво да каже:
-Ти си мой син, а Джеръми е твой брат. - продължи Арантца - Още когато двамата бяхте много малки, ние дойдохме тук и направихме това, което виждаш. Ние сме каехиейци - най-съвършената раса, живяла някога на земята. Преди милиарди години ние владеехме света, нямаше същество, което можеше да ни се опълчи, но тогава на земята падна метеорит и изби почти всички. През хилядолетията малкото останали положихме много усилия за да запазим вида си, но с развитието на технологията, събратята ни умираха. Аз съм една от последните. След като останах сама, векове наред търсех някой като мен, с който да продължа вида си, но или не намирах, или губех прекалено бързо и него. Затова реших да създам семейство с човек. И така се сдобих с теб и брат ти, вие бяхте новата и по-съвършена раса, която щеше да управлява света. Но ние имаме и врагове - “ловците” както ги наричаме ние, са хора, които са разработили оръжие, на което ние не можем да устоим - то представлява малък пистолет, които е пълен е куршуми, но не обикновени - веднъж улучен с тях, раната ти никога не зараства. Една нощ те нахлуха тук и започнаха да рушат всичко, искаха да ви убият, но аз не им позволих. В тази нощ убих петнадесет ловци и раних повече от двадесет, но тогава ме застреляха с това оръжие. - и тя показа раните по тялото си - Аз паднах безсилна и тогава те те взеха, Джери, не можах да те спася, успях да предпазя само Джеръми и да избягам с него и баща ти. След време разбрах, че са те дали на човешко семейство ловци, като са се надявали доброто в теб да надделее и ти никога да не разбереш истината за съществуването си. Но ти вече я знаеш, детето ми.
 Джери стоеше като вцепенен и не можеше да осъзнае чутото:
-Аз… твой син... аз не съм човек... Не, това е лъжа! Не може да… не съм човек!! Аз не се превръщам в чудовище, не изчезвам в нищото, не убивам хора! Не може ти да си ми майка! Аз имам семейство и родители! Това е кошмар!
-Ти също владееш метаморфозата, както и ние. А за да разбереш, че говоря истината, спомни си петия ти рожден ден - тогава аз ти подарих едно малко плюшено мече - толкова обичаше да си играеш с него като малък… А и сънищата ти - не един път си се пробуждал с вик, породен от ужасяващите кошмари, изобразяващи древни битки между каехиейци и други раси. Спомни си, Джери …спомни си кой си и откъде идваш… Защо си мислиш, че понякога имаш усещания за неща, които ще се случат в бъдеще? А питал ли се защо винаги са те спирали, когато например си се порязал и си искал да опиташ кръвта си? Аз ще ти кажа защо - ловците, на които беше даден, знаят какво си ти и че кръвта ти е отровата, ключът към “злото” в теб, затова те не ти позволиха да откриеш този ключ…Спомни си…Ти познаваш това място, защото си живял тук, познаваш и мен, баща си и брат си… Спомни си, Джери.
 Сега Джери стоеше неподвижно и започваше да вярва на думите на Арантца…всичко, което тя бе казала се беше оказало вярно - и сънищата, и предчувствията, и кръвта… всичко се връзваше... той дори успя да си спомни петия си рожден ден и неизвестния подарък-мече:
-Ако това е вярно, защо уби собствения си син?! - извика момчето.
-Не си ме слушал внимателно, Джери, Кени не е нито мой син, нито твой брат - той е истинското дете на ловците, които те отгледаха.
-Вярно е, братко. - намеси се Джеръми - Ти си мой брат, а тя ни е майка.
-А тогава кой е баща ни? - попита обърканото момче.
-Мъжът, който продава билетите – Харисън. - отговори Арантца
-Щом съм твой син, защо не ме потърси всичките тези години, защо ме остави да живея в лъжа?
-Как може да говориш така! Няколко пъти опитвахме да те вземем при нас, но ловците бяха силни, единият път едва не убиха брат ти. Не можех да рискувам..
 След всичко чуто и преживяна, след възродените спомени, Джери вече започваше да се отпуска и спокойно да приема истината:
-Какво ще стане сега с мен? - попита той.
-Остава само още едно нещо. - отговори Арантца, раздра ръката си с нокти и се доближи до сина си - Отпий от кръвта ми и си спомни кой си, усети и отключи силата, която е скрита в теб и царувай заедно с брат си над целия свят и всичко в него!
Джери погледна с очакване към протегнатата към него ръка, хвана я нежно и бавно отпи от сладката течност. Но още след първата глътка той я пусна, задави се, хвана се за гърлото и започна да диша тежко:
-Започва се. - каза Арантца и се отдръпна от сина си.
-Какво става... с мен?!! - едвам изрече Джери. 
-Променяш се. Процесът е болезнен, но само първия път. Много скоро всичко ще свърши и ти ще си един от нас
-А-а-а-а-а!!! - извика той и усети как кожата му се цепи, а под нея излизат люспи, как ноктите му стават по-дълги и здрави и как цялото му тяло се променя. След секунди той вече не беше обикновено момче, а истински демон.
-Прекрасният ми син, виж се, Джери, виж и усети могъществото си, детето ми!
 Джери изръмжа силно и величествено разпери крилете си, показвайки цялото си съвършенство:
-Доведи я, Джеръми, само тогава той ще е готов. - каза Арантца и Джеръми изчезна в мрака - Сега ще ти доведем някой, сине, само така ти ще събудиш цялата си сила и тогава ще властваш над всичко!
 Секунди по-късно, Джеръми се върна с Джесика, която започна да пищи неистово при вида на Джери:
-Пуснете ме! Моля ви, пуснете ме! Не искам да умра! Не-е-е!!!
 Джеръми я заведе при брат си и се отдалечи, за да види какво ще стане:
-Хайде, сине, времето ти е сега! - извика майка му и очите й заблестяха още по-силно.
 Джери бавно се приближи към Джесика, погледна я в очите и усети огромния й страх:
-Моля те, недей… - прошепна тя, пребледня и започна да плаче - не можеше да повярва, че съществото пред нея е приятелят й… Той протегна страховитата си ръка, докосна лицето й нежно, а после напълно неочаквано разтвори ужасяващата си паст и разкъса тялото й, като опръска всичко в кръв. През това време Арантца и Джеръми се извиваха от удоволствие и стенеха от наслада - най-накрая тя щяха да бъдат непобедими, щяха да са семейство...
 След няколко минути Джери започна да си възвръща човешкия облик:
-Какво стана… помня само, че много ме боля и… след това нищо… Какво се случи с мен?
-Добре дошъл отново, сине, сега си един от нас. Вече няма да има никакви прегради пред нас - светът ще ни се подчинява!
-Да, но… О ,Боже!!! Джесика!!!!! Тя… тя е мъртва… не, Господи, не……
-Тя ти даде живот, момчето ми, не страдай заради един смъртен.
-Аз ли направих това?!?!
-Да, Джери, това беше първата и най-важната крачка към новият ти живот.
-Не! Не искам такъв живот! Не разбираш ли?! Аз я обичах, а вие сте ме накарали да я убия!!!
-Ще има още много…
-Не искам никой друг! - той коленичи до безчувственото й тяло и заплака горчиво. - Аз не съм чудовище… Аз съм човек и такъв ще си остана завинаги!! - и още преди майка му или брат му да реагират, Джери се изправи, изтича до края на стаята, където лежеше един остър нож и го заби дълбоко в гърдите си. При вида на това, Арантца изпищя и се втурна към него:
-Не, Джери, Джери! Ти не можеш да умреш! Не и сега!
-Досега живях като човек, обичах като такъв, но вие отнехте обичта ми… сега ще ме видите как умирам заради вас! - каза той, облегна се на стената и издъхна.
 Арантца и Джеръми извикаха от болка, възвърнаха зловещия си вид и изчезнаха в мрака. 
Сега в стаята останаха само двата трупа - този на Джесика и този на Джери, чиито очи все още бяха отворени, а в тях ясно се виждаше огромната му, пламенна любов към мъртвото момиче…