Горещо...
Слънцето няма никакво намерение да прилегне кротко зад баирите и... пече ли пече...
Прахоляка от неизмитите от пролетта улици залепва по кожата. Работния ден за повечето от нас е приключил и главната улица е най-оживеното място.
Пък и как не - всичко се движи между пазара и „универмага"...
Кафенетата, наредени като в шпалир от двете страни на улицата, са пълни от преди час. Но аз съм решила съм, че е ден за пазаруване и не ми остава нищо друго, освен да поема в потока към пазара. Там винаги е интересно, всичко кипи... Уморените и оттегчени продавачи бързат да приключат деня, а купувачите да пълнят мрежите и всички с мисълта да се доберат до така желаната чаша ледена бира...
Обиколката на сергиите със зеленчуци минава по познатия път, на ръцете ми висват няколко найлонови торбички... приключих...
По обратния път към къщи ситуацията е същата, но вече съм по-близо до финала на това изтезание...
Прибирам се... Очаквам да видя милите личица.
- Ехооо...
Без отговор. Чудно, къде ли са?
Оставям зеленчука до вратата и... о, не... хладилникът също е тъжен...
Няма начин късметът си е мой! Хуквам до кварталното магазинче...
Едва 18:30 е... и продължава да e жежко. Днес всички са решили да пазаруват. Бавя се, а струйките вода с особена консистенция се стичат навсякъде по тялото ми, усещам роклята си залепнала... Докато чакам в главата ми се върти онзи познат рефрен от песен на Пламен Ставрев „Лятото", а мисълта ми стига само до банята и ледената бира...
Най-после съм напазарувала по всички правила и с поредната торба в ръце върхлитам в къщи.
- Ехооо... - отново никой.
Ясно пак съм аз, това е то да имаш късмет...
Прекрачвам към кухнята и... оооо... познатата картинка... почти бойно поле... след бързащи за училище или където да е тинейджъри...
Но този път - няма аз да разтребвам! Поемам към банята!
Новите препятствия по пътя по коридора допълнително ме изнервят - спъвам се последователно в „случайно" намиращи се ученически раници, пантофи... и какво ли още не. Стоически подминавам всичко... и съм под душа! Ура! Мигове само за мен! Никой нищо не иска!
- Мамоооо, прибрах се...!
Първият! Може би, ще се сети да помогне на майка си?
- Мамооо, тук ли си?
Вторият! Миговете отлетяха... Е, все пак успях да въздъхна, преди да поема към втората смяна...
Надеждите ми бяха за кратко... От колоните гъми някакво готино хард рок парче и никой не е забелязал, че по коридора отново ме чакат познатите раници, чехли... Е този път...
- Аааа... как да се разберем, че всяко нещо си има място в тази къща - изливам цялото напрежение от деня...
- Ама...
- Няма ама, никой не подрежда, освен мен... и мрежите няма кой да разтовари и... вижте и коша за боклук прелива...
Този монолог може да е безкраен, но знам че след третата дума никой не ме слуша. Затова победоносно затръшвам вратата на спалнята!
Да си разтребят и да си подредят!
По шума от другата страна на вратата разбирам, че думите ми са „хванали ред" и за мен остава само финалния акорд - вечерята.
Откъсвам още няколко минути за себе си и вече съвсем спокойна, готова за подвизи пред печката излизам...
Този път очакванията ми са възнаградени - всичко е подредено „по конец". Не виждам единствено чантичката с „биренките" за скаричката...
Тук, там... няма и помен от „биренки"!
Бяха увити в стандартната амбалажна хартия и найлонова торбичка. Задавам въпроса си към двете ангелчета и... последва кратко споглеждане и...
- Ами нали каза, че кошът за боклук преливал, а тази мрежа беше с нещо завито и... - и те изхвърчават като коркови тапи навън.
Ясно - ще измисля нещо друго за вечеря. Напуши ме смях за недоразумението пък и... айде сега за едни „биренки"... няма да си убивам децата, я!
Миличките, с какви угризения изскокнаха навън... я да видя какво става...
Застанали до онези... голееми контейнери и държат не една , а две мрежи...
И двете с „биренки"... изглеждащи абсолютно еднакво... Коя ли е нашата?
Е, повече не можех да сдържа смеха си... То бива късмет... ама това направо си е удар в десятката... на биренките...

Б.а. Въпросните тинейджъри са вече пораснали и сигурно проверяват какво има в мрежата, преди да я понесат към контейнера, но ако някой ми бе разказал това, сигурно нямаше да повярвам. А онези две мрежи „биренки" останаха до контейнера... няма как... късмет...

Посвещавам това на всички жени по повод предстоящия празник.
Бъдете щастливи! И дано късметът да ви преследва!

Пламен Ставрев - Лятото