13.07.2008 г., 10:31 ч.

Лайка 

  Проза
1068 0 4
9 мин за четене

Първа част

 

„Животът е прекрасен, стига да си избереш правилно антидепресантите.” 

Нещата се случват, защото така е трябвало да се случат. Няма случайности, има само съвпадения, като тук е редно да поясня, че според теорията за съвпаденията те изобщо не са съвпадения, а всяко нещо си има своя логичен ход. Хората се движат по пътечките си и понякога, но само понякога срещат себеподобни. Под себеподобни нямам предвид други хора, понеже не всеки  хюмън е хюмън. Някои са „more human than the human както пее Роб Зомби. Месеците, които прекарах с М1 и М2 ми се струват години, но това е от климата, предполагам. На място, където луната е винаги жълта и винаги грее и през деня, и всичко е някакъв хаотичен и безумен сюрреализъм, даже на моменти кубизъм бих казала. Ако бях художник, може би нямаше да пиша сега и да търся неуспешно думите, а да нарисувам огромен фикус - от тези, които растат само тук, с паркирал,  готов за излитане чартърен самолет под него, без гориво и никакъв навигационен уред, с неколцина пътници, готови да полетят всеки миг, по няколко пъти на ден и те си летят, само дето другите не виждат, може би щеше да е „блиндиран” самолет с реклама на Bacardi Green Apple или Лайка или нещо, което биха разбрали само те и отчасти аз. Както може би на никой няма да му е смешна историята за Радо Патката, който по принцип си е един обикновен козар, пасе козите по цял ден и вечер разцъфва като баровец в диското и припява с „лалала” понеже не знае думите на песента. Аз лично много се смях.  Радо Патката е образец, той е пример за недостигнатата мечта и по-жалко -  на недостижимата. Нещо като да речем да носиш Ролекс и да имаш 3 лева в джоба до след седмици. Недостижимото лустро, за което живеят повечето хора. Искам да съм лъскав, нищо, че съм некъпан и леко осран.

 

В тези момчета няма лустро. Има пясък по задника, в очите и из дробовете.

 

Допреди месеци думата „трева” асоциирах с цъфнали цветя по гладка морава, хвъркащи пеперудки и пеещи птички. Сега всичко е друго.  Сега -  паркирал самолет без гориво и само пътниците на борда могат да те уверят, че той лети. Аз бях стюардеса и тайничко се возех и крадях от щастието и болката и от усещането „да си извън себе си, копеле”.

 

Удивителна беше подготовката за всяко „нагърмяване".

М1: Копеле, ще се къпеш ли първо или ще гърмим?

М2: Е, копеле, искам да се изкъпя, не мога така мръсен.

 

М2 отделяше векове в грижи за личната си хигиена. М1 прекарваше векове пред огледалото. Взети заедно, часовете им за подготовка за... някъде си са равни на времето, което Лили Иванова отделя за показ. М2 приготвяше цигарата с удивителна прецизност и табиет, дето му викат хората. Има си атрибути за тая работа. Не знаех за други употреби на нокторезачката, освен за рязане на нокти, сега знам. М1 го чакаше привидно търпеливо, защото никога не пушеше сам. „Копеле, знаеш колко мразя да пуша сам” и наистина мразеше.  М2 нямаше  този проблем. „Геро, ставам сутринта и бъркам без да искам в шкафчето да видя това онова и като ми замирисА на тревица и...” И очите му лъскави, лустрирани направо. Можеше даже да не се усмихва с уста. Така или иначе грееше засмян като зелка или като Зелката, бате. Заставаше зад бара и казваше: “Alex, make one Frappe like for a horse” и се заливаше от смях, а Алекс, на когото така и не разбрахме името, родом от Бангладеш, се чудеше какво да направи и кой е конят.

Една вечер седяхме на балкона към 1 часа както обикновено и М2 почна: „Копелета, от мен да знаете едно нещо, ама добре да го запомните (тук аз бях наострила ухо да чуя нещо много важно)  – никога, ама никога не лапайте „бонбони” през деня на жегата.” Фундаментът на това заключение е толкова изпробван, колкото фундаментът на едно от милионите неща, които М1 казваше. „Да погледнеш болката в очите и да не спреш. Прави си извода сама.”

 

Обикновено вървеше някакъв сто минутен сет и танцуваха някакъв танц, който определено трябваше да е нещо танцувално, но напомняше само на копаница или на дайчовото хоро. С шапки – М1 с „оная, копеле, наркоманската”, а М2 с оная с белите китки. М2 е определено flower- fan. И задължително с очила. „Мога да си видя клепачите на очите като съм с очила.”

М1: Копеле, затвори си очите.

М2: Страх ме е.

М1: Копеле, дай да се погледнем в огледалото.

М2: Страх ме е.

И се втурваха към огледалото и се заливаха от смях. После, ако трябваше да излизат, капеха мощно Vizin за избистряне на погледа... поне. Ако не излизаха, сядаха на балкона и почваха да си припомнят разни случки от разни отминали времена, когато може би са имали по-малко горчилка, за М1 знам със сигурност. Или може би в живота му не е имало време без горчилка. Преди 30 тези момчета знаят повече за живота от цялото познание, което нормалните хора трупат с десетилетия и пак не могат да сберат и в няколко зърна, от които няма да поникне нещо друго освен бъз.

 

Помня една вечер, те пак седнаха да си говорят и да гледат онези смешните клипове от телефона на М2. Гледаха ги всеки път. М1 ми обясни „Колкото повече време минава, толкова повече спомени ще имаме и ще добавяме всеки път по нещо”. Не издържах а и ми беше трудно да скривам изкривеното си от болка лице и осъзнавайки че лайняният живот може да е хубав понякога... понякога само така. Излязох да пуша на басейна. Беше около 3 през нощта, бях на работа от 9, целият ми живот беше обърнат, много от нещата, за които бях подозирала, бяха реалност, имах усещането, че съм под водата без шнорхел и кислород, задушавах се, че не мога, а не бива да казвам нищо. Не можеш да направия избор вместо някой друг. Те някак бяха разбрали, че съм излязла и когато се прибрах, не се учудих особено, че вече ме търсеха в хладилника, след като бях проверили в гардеробчето естествено.

 

Друга вечер към 1 след 2 дена безводие М2 опита за милиарден път  кранчето и... е, наистина това не може да се разкаже, подскачаше с онази стъпка „walk like an Egyptian”, просълзен от щастие. „Разплаках се, копеле, имаме вода”. М1 му каза: „Копеле, виждаш ли колко малко неща могат да те направят щастлив – вода, ток...” Реално колко неща могат да те направят щастлив вече не знам. Не знам и какво е щастието, не знам точно толкова, колкото не знаех и преди. Има моменти на нирвана, моменти, които не забравяш, моменти, когато си казваш: „Това ще го помня винаги.” И за които си е струвало да те има. Може би това е смисълът, а не както казва М1: „Знаеш ли кое е най- хубавото, Гери, че накрая всичко става ясно, ама накрая...”  Аз знам за кой край става дума. За теб не знам. Не искам да чакам края.  Знам кои са тези моменти. Това са онези моменти, за които се сещам после и повръщам, защото са отминали и никога няма да спрем времето, и никога няма да го върнем. Като онази вечер, когато седяхме и мятахме камъчета в морето и говорехме и взехме четири камъчета - две бели и две черни и си казвахме, че можем да си останем... приятели, даже си вярвахме... Хората минаваха, безделни туристи ближеха сладолед в 11 през нощта, набиваха Макдонълдс, а аз бях Никол в „Нежна е нощта”. Когато М1 ми каза: „Знаеш ли, не мога да повярвам, че сега живея моя собствен живот, мисля, че това е нечий друг живот...”... Колко добре го разбрах. Може би това е „да си извън себе си”. А аз не искам да се връщам в себе си. Сега определено  много късно за всичко.

 

Понякога идваха Пържаната и Калин. Пържаната говореше един английски, който само местните туземци разбираха, но го говореше със самочувствие. Можех да го слушам с часове как намества блудкавите клишета, докато лафи изправен пред огледалото (обичаше да се гледа докато говори а и в нашето огледало се „виждаш в цял ръст” ). Говорехме за жегата и когато изръси: "Времето е необичайно топло за сезона” при температура 60 градуса със сериозността на погребален агент пред опечалените, не знам как съм изглеждала отстрани, но вътрешно ескплодирах от смях. Клишетата му отиват. Обикновено се караха с Калин кой не върши домакинските задължения у дома, ама като се „напареха” им минаваше. Реално най-гротескната сцена, на която съм присъствала, беше сглобяването на вентилатора. Трима нагърмени (единият играеше шах на лаптопа)  сглобяват един вентилатор с бъзината, с която учителка по литература би сгобила двигател на Мазерати. Когато го сглобиха... е, малко се клатеше, но поне духаше. 

 

Или возенето с моторна лодка... М2 с лустро в окото, седна зад волана, убеждавайки ме че е карал милиони пъти, но когато ми каза „Геро, ти... я си сложи предпазния колан. А, то пък нямало... Тогава иди и легни някъде отзад и се дръж здраво”- разбрах, че съм се качила на Титаник. Не се забравя това. Морето беше пред залез, златисто, много чисто и над нас минаха няколко самолета. Знаеш ли какво е да не те е страх от нищо каквото и да става? Природните красоти никак, ама никак нямат място тук. Това, с което те зарежда адреналинът... и искаш пак и пак... и търсиш с упорито и неотклонно и настоятелно да го намериш някъде... важното е да си вярваш. Както Сорин, родом от Румъния беше твърдо убеден от М2, че на български „Ти си овца” е „Аз съм цървул” и го казваше, забил поглед в окото на въпросната българка, често това бях аз, с такава настървеност, после почуда защо тя се смее със сълзи. Или Дидо, който с достолепие и самочувствие изпляскваше пред някой зашеметен от слънцето и голите цици  англичанин „Anything for drinks?”, както Пипи пита в магазина: “Може ли да ми продадете едно кило спунк?” Важното е да си вярваш.

 

Беше следобед. С М1 точно си бяхме направили татуировките и гледахме „Реквием за една мечта” - М2 го беше гледал, а аз няколко пъти. М2 тръгна към тоалетната, която по принцип е много малка, непроветрива и на жегата в нея се издържаше трудно повече от 5 минути. После се върна, мина през стаята, взе люшкащия се вентилатор, позиционира го пред вратата на тоалетната и каза: "Аз сега влизам, ако много ви замирише, само ми кажете” - и влезе и закоментира филма от там: „Геро, бабката влезе в джаза май.”

 

А аз си мислех: „А ние не излизахме от него, всеки по свой си начин.”

 

 

© Гергана Дечева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??