7.02.2010 г., 12:57 ч.

Ледени цветя 

  Проза
1515 0 1
3 мин за четене

Все още е ранната нощ, часът е някъде около 01:31, а аз вече дори имах опит да заспя... Но както разбирате - неуспешен. Бях си легнал съвсем удобно с едно пакетче семки и гледах комедия, която обожавах като дете... Но времето сега не е като преди... За жалост. Но не бе това причината да не мога да заспя, въпреки че се чувствам психически изморен, причината бе в това, че исках да изпиша целия си живот в няколко реда... Но това ми се видя невъзможно след неколкократното натискане на копчето Delete. Изписал съм толкова много редове, а съм оставил толкова малка частица от живота си в тях... Хващали са ме на фокус повече от червената роза и нейните бодли... Но някак си всичко ми изглежда фалшиво, все едно съм затворен в холограма на този свят и ме карат да  виждам нещата както на тях им е удобно. Тази тема за живота и кой точно ни го управлява, е развивана десетки, даже хиляди пъти и мисля този път някак си да я оставя настрани... Нямам нужда от нея... Искам за друго да пиша... Имам желанието за друго да пиша. Смятам, че на една волна птичка не можеш да кажеш къде точно и около какво трябва да лети... Тъй че защо смяташ, че може да ми кажеш какво и къде трябва да поставя... "Има си норми, които трябва да спазваш, когато пишеш, иначе никой няма да прочете това, което си писал", а защо си мислиш, че ми пука дали някой ще прочете това, което пиша, и ако го прочете, какъв коментар ще остави. Аз отварям съзнанието си и пускам някои спомени и преживявания да излязат на листа... По копчетата на клавиатурата... На фона на музиката... И накрая съм доволен, че съм бил искрен със себе си. Не, не си мисли, че съжалявам за това, което пиша или че ще съжалявам, че съм искал дори да го публикувам... Ако стигне до публикация, а не остане в кошчето на някой даровит редактор, който одобрява само това, което му допада на него и на околния му свят. Ако си мислиш, че съдбата, която нося на раменете си вече почти 20 години, е лесна, явно живееш в някаква заблуда... Но нямаш шанс и да разбереш, тъй че имаш точно две възможности... Едната е да ми повярваш без капка съмнение, а другата е още в този момент да натиснеш копчето Back и да се опиташ да забравиш дори, че съществувам... Ти избираш. Ще остана учуден, ако някой има нервите и желанието дори да стигне с четенето си тук и да се опита да вникне в това, което се опитвам да напиша и кажа... Повечето ще си кажат че наистина е каша и до там ще оставят. Но това правят хората с живота си... Вървят напред и като видят перипетия, се отказват и се връщат крачка назад... Как да се върна назад, като знам, че съдбата ми ме чака някъде напред, само тя, избери в какъв ред и как да стигна до нея... Вярвам, че всичко е предначертано и не съжалявам за това. Май станаха много нещата, за които не съжалявам и нещата, които остават просто на заден план... Дори не знам дали трябва да се радвам за това. Нека се върна към основната тема! Спомням си, имаше един момент в живота ми, когато бях още хлапе и беше зима като тази... Навън духаше силен вятър, бяхме сложили одеяло на прага на вратата, за да не влиза студеният въздух навътре и легнахме да спим. На другата сутрин, ако може да се каже така, защото още беше тъмно, се събудих дори по-рано и от майка ми. Опитах се да не вдигам много шум, за да не събудя никой в къщата ни... Но уви, събудих моята майка и тя дойде при мен, а аз се опитвах да погледна през прозореца навън, но не можех и тогава тя ми каза "загледай се в самото стъкло и виж формите, които е образувал ледът, кажи ми, не ти ли приличат на цветя, които само вятърът може да направи" и когато се загледах, наистина беше точно това... Не знам защо, но след този разговор се върнах и отново си легнах. Може би съм искал точно това да чуя... Може би съм искал да чуя нещо мило, за да мога отново да заспя... Но тези думи никога няма да ги забравя. Не знам колко от вас обичат и уважават своето семейство и човека, който е до тях, но за мен те са първи в ценностната ми система, бих убил за сестрите ми и родителите ми и за момичето ми, те са най-скъпото ми на този свят... Без тях не мога да живея... Без тях няма да съм това, което съм... Заради тях съм това, което съм... Обичам ги!

 

Може би следва продължение...

© Димитър Стоянов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??