Легенда за русалия Яна
Чудесно село беше Явор. Радваше с тучни ливади, плодородни ниви и весели хора. Сега от него не остана нищо - само камък върху камъка и изгоряла трева. Остана и славата на онази чудна девойка, Яна.
Яна не беше като всички останали моми в селото. Висока, ама много висока, тя стигаше точно до под покрива на плевника. Коста й, вечно разпусната на воля, но никога разрошена, падаше на черни къдри до кръста. Очите й, обаче, омагьосваха - големи, черни, дълбоки. Дори някой да си помислеше нещо не много мило за нея, спомняше си за тези очи и всички лоши мисли изчезваха.
Заради високия си ръст, тя имаше здрави и силни ръце и крака. Това й помагаше да върши такива мъжки работи, като носенето на камъни и строежа на каменната стена около селото, която беше започнала наскоро. Чудеха се хората как тези ръце, които бяха избродирали най-красивите чаршафи и покривки, се бяха заели с такава тежка работа. Много момци мечтаеха тези ръце да милват тях, а не камъните. Яна си гледаше работата, поздравяваше всеки, който спираше до нея, но когато и да я попитаха защо строи тази стена, тя млъкваше и потъваше в нейни си мисли. Постепенно всички свикнаха със странните й занимания и никой не я питаше за тях.
Един ден мълвата, че мома Яна вика цялото село на курбан до стената, събра жителите на Явор. Когато стигнаха до уреченото място, видяха наредена дълга трапеза. Хапнаха, пийнаха и, както си му беше обичаят, селските музиканти засвириха. Хванаха се всички на хорото и им олекна на сърцата. Точно тогава се изви силен вятър. Всичко притъмня и силен глас гръмна в тишината.
"Яно, Яно, русалийо!
За туй село крилете си даде,
крилете и йощ силата.
Стена им здрава иззиде,
но кой теб ще пази, милата?
Ей сегинка, селяне, ви питам -
кой срещу ми ще да се изправи?
Ако няма кой, с теб, Яно, политам
и скоро Явор от света ще се забрави."
Вдигнаха хората очи и какво да видят? Голям червен змей кръжеше над тях. Крилата му закриваха слънцето, а от устата му огън излизаше. Тогава Яна проговори:
- Братя и сестри, наистина съм русалия. Някогаш крила имах и чуден, охолен живот живеех. От небето еднъж видях ваше село и ми легна на сърцето. Обет сключих с моето царство - от крилата си се отказах и тук слязох - да ви помагам. Това там, горе, е Царят наш. Дойде време един от вазе да му каже, че не ме пуска и ви требвам и тук ще ме оставят. А аз за все ще се грижа и от зло ще ви вардя.
Страх беше сковал сърцата на яворци. Така и никой не се осмели да се застъпи за русалията. Змеят се спусна, грабна хубавицата и отлетя, като с един замах на опашката си срути каменната стена, която Яна беше строила. Оттогава нещата за селото тръгнаха от зле към по-зле и така, докато от него не остана само камък върху камъка и изгоряла трева. От околните села, обаче, още помнят смелата русалия.
29/06.09 г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весислава Савова Всички права запазени
