Не си спомням точно в коя част от цялата история ми се случи, нито помня дали бях пешак или с колело. Денят, слънчев и топъл като всички досега. Движех се по новостроящ се многолентов пътен участък. Три или четири ленти за всяка от страните. Наклона който изкачвах си го биваше. Асфалта, вече положен пареше под краката ми. Отстрани на места все още се слагаха бордюрите, а на други все още зееха големи дупки. Дузина земекопни машини стояха в страни, а един багер отделен от тях, самотен почиваше на островче намиращо се между платната. Хората липсваха, което ме навежда на мисълта че сигурно е било събота или неделя. И тъй като нямаше кой да ме види се качих на багера и седнах зад волана. Започнах да натискам различни бутони и да мърдам ръчките. Много исках да запали и да го подкарам. Струваше ми се по-безопасно от кола. Едва ли куките щяха да спрат багер, освен ако не са им подали сигнал за откраднат такъв. Това в случая означаваше че до сутринта на другия ден спокойно можеше да се повозя ако днес е неделя. А ако беше събота можеше да го карам цели два дни. Но може би за мой късмет той не запали. Доста се потрудих с натискането на бутоните и мърдането на ръчките. Желанието наистина ме изпълваше, но и това не даде резултат. Проблемите с придвижването оставаха същите както преди да се кача в кабината му. Леко разочарован слязох от машината и продължих по широкия нов път.
На багер не можах, но на трактор все пак се повозих. Имах и ново колело, с което карах по магистралата. Имах ли права да се движа с велосипед по магистралата? Не си го бях задавал този въпрос и в неговия отговор не бях сигурен до момента в който двама пътни полицаи с мотори ме задминаха и после ме спряха. Поредният сблъсък.
Естествено първоначално си помислих че ще ме арестуват заради краденото колело. Какво друго да си помисля. Гузен негонен бяга. Но след известно време съдейки по жестовете им разбрах че просто искат да се махна от аутобана. Точка от правилника която не знаех. Ето как понякога може да научиш нещо полезно и от пътната полиция. И то в чужда държава. Безплатен урок при това. А за човек в моята ситуация – неочаквано добро развитие на нещата. Аз вече си представях как ми посочват колелото и след това ми слагат белезниците. В интерес на истината през цялото пътуване очаквах да ме хванат и да ме заключат. Но това не ме спираше да преследвам целта си. И в този случай мисията отново продължи.
Махнах се с облекчение и поднових движението си по някакъв гаден черен път. Разликата с асфалта се усещаше веднага. Движех се по-бавно и това ме изнервяше без да броим неравностите. В началото се движех успоредно на магистралата, но когато пътят почна да криволичи заобикаляйки нивите, нервите ми започнаха да се късат. Завивах ту наляво ту надясно и осъзнавайки че поради това само си губя времето се побърквах. За капак се появиха ограждения около някои от нивите и с това чашата преля. А и пътят съвсем се отдалечи от широкия и жадуван равен асфалт. Налагаше се на места да слизам от колелото, да прескачам огради и да се провирам през храсти. Да не говорим и че ставаше все по-голяма жега. Най-много ме вбесяваше факта че преди срещата ми с пътната полиция, горе долу си бях сметнал още колко часа ми остават до Кадис. Избраната от мен дестинация, поради доста по-голямата и близост в сравнение с другата възможна такава – Малага. Сега вместо да въртя преизпълнен от ентусиазъм към финалната права аз се провирах през някакви храсталаци в очакване скапаният черен път да се появи отнякъде. От известно време дори и той ми се изгуби. Бях доста объркан какво да правя, затова и бях доста нервен. От една страна можех спокойно да си се провирам тук през нивите още три дни до морето, което нямаше как да стане. От друга, можех да рискувам пак да се срещна с моторизираните ми „приятели“ и да изляза на гладкия асфалт. Заобиколен отвсякъде от храсти, без никакъв път наоколо и с много жужащи насекоми около мен, изборът дойде някак от само себе си.
Без неравности, без завои и бодливи препятствия, отново качих на всичко коз. Не бях ял скоро, но близостта до целта ми даваше сили. Още малко и щях да успея. Жаждата ме мъчеше, но този факт го отчитах по време на цялото пътуване. Проблема с водата си го решавах почти във всяко населено място през което минавах. Избирах си някое заведение или частен дом, а в най-добрия случай се напивах до насита от някоя обществена чешмичка. Веднъж ме нападнаха няколко кучета когато влязох в големия двор на крайпътна къща. Имаше гуми и други части от коли. Приличаше на сервиз за автомобили, който хората живеещи там бяха направили буквално в имота си.
Прекрачих широко отворената голяма порта, направена от метални винкели с мрежа помежду им. Вторачен в стърчащото по средата на двора желязо, вървях право към него. Една тръба излизаща от земята и правеща две чупки след това, които завършваха с кранче. Стандартната селска чешма. Тук нямаше село. Нямаше и град. Къщата се намираше близо до голям пътен възел. Нищо чудно наистина да представляваше и сервиз за коли, а защо не и за камиони. Това за мен нямаше никакво значение. Сега важното беше да се напия с вода. Аз просто не спирах да задоволявам най-елементарните си за живот нужди.
Докато вървях към водния източник чух лай и след това видях няколко кучета да тичат към мен. Сцената в която се озовах никак не ми харесваше, но за щастие силно изсвирване с уста озапти животните. Един човек, когото успях да визуализирам малко след това, се скара на четирикраките разбойници, а аз му махнах и посочих към чешмата за да разбере защо съм влязъл. Както и очаквах нямаше проблем и най-сетне се доближих до тръбата. Отвъртях кранчето. Безценната течност потече и скоро утолих жаждата си. Всеки път изпивах голямо количество вода за да ми стигне за максимално дълго време. И този път направих същото, като за мой късмет, човекът явно преценил ме добре, съобразително ми донесе празно шише от близо 2 литра. Пих още малко и после го напълних. Благодарих за водата и шишето, след което излязох доволен, под непринудения непрекъснат и зорък поглед на опашатите пазачи.
През какви ли не малки и големи премеждия не минах и какви ли не изпитания преодолях за да стигна до тук сега. И всичките те сега, останали зад гърба ми, сякаш ми даваха сили за един финален спринт до успеха. Защото когато човек силно желае нещо и се стреми към него, може да бъде спрян само от... друг човек? В случая отново от същите пътни полицаи. Донякъде загрижени, донякъде впечатлени от упоритостта ми, те натовариха колелото в каросерията на големия си пикап, с който бяха този път. Мене ме качиха отпред. Предупредиха ме пак, да не се връщам на магистралата, тъй като е опасно за колоездачи на нея. Можех да пострадам. Историята за американското момче предполагам че съм разказал и на тях и се надявам да им е харесала. На мен ми хареса возенето, задето спестих някой и друг километър въртене в жегата. Явно магистралата е била под видео наблюдение, защото след всяко мое качване реагираха доста бързо.
При първата отбивка свиха в дясно и след няколкостотин метра ме оставиха. Казаха ми отново да не се връщам там, откъдето ме взеха и отидоха да си вършат работата, която за тяхно съжаление включваше и приятните занимания с идиоти като мен. Свалих си байка от каросерията и махнах за довиждане. Ето че се повозих и на кола обслужваща автомагистрала. Приличаше на малък камион. С кабина на бус, но в същото време с каросерия. Бяла на цвят, чиста и нова. Не ми се слизаше.
Оставиха ме на междинна спирка за междуградски, а може би и за международни автобуси. Няколко от тях бяха спрели, а около тях пътниците почивайки си от дългия път стояха на групи. Разтъпкваха крака, пушеха цигара или просто си говореха. Имаше и доста коли, които заедно с хората и рейсовете се намираха на сравнително голям асфалтиран паркинг. Той от своя страна принадлежеше към крайпътен ресторант. Дали възникването на заведението имаше нещо общо със спирката на превозните средства или последните бяха започнали да спират тук заради него, беше въпрос от типа за кокошката и яйцето.
Признавам че цареше не малко оживление. В бързината успях да се сдобия с цигара, съответно и с огънче. Седнах на бордюра на паркинга до една кола. От соленките и сладките, които взех от селцето близо до Севиля, не бях слагал друго в уста. Това правеше близо 24 часа без храна и почти толкова непрекъснато движение. Съответно ме мъчеше голям глад. Жажда също. Гледах хората докато пушех. Бяха ми интересни, но основното което ме вълнуваше се свеждаше до това, откъде мога да докопам нещо за ядене и за пиене?
Допуших си цигарата и се метнах на колелото. Хванах пътя по който ме бяха докарали. Знаех че се отдалечавам от магистралата и с това шансовете ми днес да стигна до Кадис намаляваха. От друга
страна, възможността да намеря нещо за хапване и да утоля жаждата си по този маршрут, силно нарастваше. От тук със сигурност щях да мина покрай поне няколко на брой селца. Все щях да си намеря плодове и ако не обществена чешма, то щях да прескоча в някой двор и да се напия с вода. Запях добре познатата стара песен на нов глас. Карайки колелото да се оглеждам и търся. Бях я позабравил малко след като ми се спука гумата на предния байк, но сега щях да си я припомня.
Тук, вече доста по на юг, от рано ставаше много топло. Особено за мен, както карах колело върху нагорещения асфалт. Затова от време на време отбивах встрани и сядах или лягах под сянката на някое дърво. След като се почуствах разхладен и отпочинал, просто ставах и продължавах. Лошото в цялата картина и особено тази в горещите часове на деня, идваше от липсата на вода, която да нося в мен. Поради тази причина често, за да не кажа постоянно, бях жаден и се движех почти непрекъснато обезводнен в тази жега.
Сега бях намерил сянка под друг надлез. Седях, почивах си и гледах как минават колите. Не че бяха много, но то друго за гледане липсваше. Тук преобладаваха откритите равни поля. Хълмовете от предпланините и самите планини бях оставил зад гърба си. На един от тези хълмове, близо до пътя, не знам в коя част точно от историята, имаше изградено много високо скеле. Най-вероятно от метал. На него имаше закачен голям макет на бик около който пишеше нещо. Минавайки покрай тази гледка се почувствах сякаш съм в дивия запад. Особената атмосфера около това място се запечати в спомените ми не случайно. Когато го подминах леко и спрях за да му се полюбувам, забелязах множество бикове да пасат изгорялата от слънцето степ. Изглеждаха величествени горе на възвишението. Големи яки животни с различна окраска. Черни, кафяви та дори и сиви на цвят, пристъпващи леко.
Оставил и тях зад гърба си, сега пред мен имаше малък асфалтов път с огромно поле от двете му страни. Караш, караш, караш и караш и сякаш на едно място стоиш. Пустота. Дори и коли рядко минаваха. И когато все пак в пейзажа настъпи известна промяна, започна изкачване. Малък хълм, като купол насред равнината, чакаше да бъде преодолян. Шосето се разделяше на две. Тръгнах по дясното разклонение, но докато карах по него през цялото време нещо ме човъркаше че не съм взел правилното решение. Не издържах на натиска вътре в мен и обърнах. На връщане поне не въртях педалите. Бях толкова изморен че заспивах на байка. Унасях се от време на време докато се спусках по инерция. Положението излизаше от контрол. Продължавах да клюмам с глава надолу по наклона. Отстрани гледката сигурно е била покъртителна. Дори и аз може би съм се чудил в присъницата си, как така е възможно хем да дремя хем да не падам от колелото? Странна работа, но за щастие свърши бързо и без произшествия. Когато се върнах до разклона, хванах другия ръкав на пътя. Тогава отново започна изкачване, от което ща не ща ми се отспа. Ако да се спускаш върху колело и да спиш едновременно си е цяло постижение, то изкачването и задремването хич не вървяха ръка за ръка.
„ Умората натежа. Пих вода от много голям
кладенец, в село усамотено от пет къщи. От друго село ядох кайсии и... „.
© Явор Бачев Всички права запазени