Летни небивалици

Пост №4

   Всеобщо е схващането, че в днешно време най на далавера измежду учителите са тези по математика и литература. Всеки средностатистически гражданин има свое собствено мнение по въпросите на образованието, но в общи линии във всяко едно от тях изплува образа на математика сметкаджия и литератора „изедник", които с алчност прибират изкараните с пот на челото левчета  от родителите на ученолюбивите, но ощетени откъм оценки деца. Останалите пък учители са обект на лицемерно съжаление, защото кой е чувал учител по физическо или по музика да дава частни уроци? И може би така е по-добре! Никой и не предполага, че да си учител по физическо възпитание си има своите малки финансови тайни. Е, почти никой. Все пак понякога мои ученици и техни родители ме разпознават на Пост №4 на Несебърския плаж и ми се обаждат. В такъв момент веднага нахлузвам поръчаната срещу 20 лв. на Слънчев бряг фланелка с надпис „БЧК Спасител доброволец". Когато чуят „доброволец" хората първосигнално реагират „А-а, работи без пари будалата!", а аз не искам да развалям илюзията им, че още има безкористност на този свят. Всъщност не съм сигурен дали думата „корист" е най-точната, ако така може да се нарекат безплатната почивка, храна, подслон и мизерните двадесет лева на ден като спасител. Но учителската ми заплата в този момент върви, ваканцията е дълга, към нея прибавям и месец-два болнични и изкарвам сезона. А и за един поддържан, необвързан мъж не е без значение морето от свежа женска плът, което се плиска в краката му. Достатъчно е само да избереш парче от това море и да се пресегнеш. Останалото идва от само себе си. И всичко щеше да си бъде наред, ако не бях срещнал нея...

   Появи се на плажа рано сутринта, докато още оправях оборудването на поста - буй, въжета, едно-друго... Изглеждаше около тридесетгодишна, но да си призная, рядко познавам възрастта на жените. Евтина памучна рокля, плетена плажна чанта, тен по-светъл от късния период на Майкъл Джаксън и едно безкрайно тъжно изражение на лицето. „Поредната разбита любов" - набързо прецених новодошлата и едва ли щях да ѝ обърна повече внимание, ако тя без да се съблича не нагази отнесено в пустите морски води и не тръгна навътре. Вървеше здраво стискайки до тялото си плажната чанта, сякаш не стъпваше по пясъчното дъно, а по разбитите плочки на Женския пазар, където бабите по подобен начин държат чантите си, за да ги предпазят от джебчийски набези. Вероятно щеше да ми се стори странно, ако имах време да се замисля. Но тъй като главата ѝ прекалено бързо се скри под водата, оставих оценката за странностите на непознатата за по-късно и се хвърлих да я спасявам. Напипах памучната рокля и я задърпах към повърхността. Жената дори и не помръдваше, само продължаваше да стиска здраво чантата си. Извлякох я на брега. Тъкмо се канех да започна изкуствено дишане, когато удавницата отвори очи и ме погледна премрежено:

   - Защо?... Трябваше да ме оставите да си отида...

   - А Вие защо по дяволите, решихте да се давите точно пред спасителния ми пост?! Хей ги там скалите, да бяхте повървели малко! - Знаех, че съм циничен, но пък наоколо не се мяркаше жива душа, а след шока жената едва ли щеше да си спомня какво съм ѝ казал - И защо продължавате да стискате тази идиотска чанта?! Да не криете вътре нотариалните си актове?...

   - Не... Писмата му...

   - Стига бе! - практиката ми на учител беше спомогнала да познавам достатъчно много учителки по литература, някои от тях дори и в библейския смисъл на думата, но чак пък такава откачалка не бях срещал! Да тръгне да се дави с нечии писма! Какво - щеше да ги занесе в отвъдното и да си ги чете в пенсионерските си райски години?... Това последното трябва да съм го изрекъл на глас, защото следващите й думи бяха:

   - Какъв грубиян сте!

   И завъртя глава настрани.

В следващите часове тя не помръдна от позата в която я оставих. Добре, че дойде колегата, студентче от ВИФ, та му заръчах да ѝ хвърля по едно око, защото плажът вече се пълнеше. Страхувах се да не вземе да свърши пак някоя глупост. По-късно се появиха вятър и вълни, та имахме достатъчно много работа със свирките и гоненето на пишман-плувците. Бях я забравил, когато около обяд някой ме докосна по обгорялото рамо. Беше удавницата от сутринта. Гледаше надолу към пясъка.

   - Искам да Ви благодаря... Съжалявам за неудобството, което Ви причиних...

   - Това ми е работата... - не знаех какво друго да кажа.

   - Доста глупаво решение от моя страна след приключването на една връзка...

   - Радвам се, че вече сте по-добре.

   - Да... Благодаря...

   Без да вдига поглед към мен, непознатата се обърна и си тръгна. Мислех, че никога повече няма да се сетя за нея, но още същият следобед, когато плажът се опразни, колегата ми донесе познатата от тази сутрин плажна чанта.

   - Мастер, виж какво намерих! На мястото където лежеше твоята удавница.

   Любопитството никога не е било мой порок, но пък и не намирах всеки ден чанти с писма на откачалки-самоубийци. Затова прибрах въпросната чанта, а вечерта в квартирата разгърнах намокрените писма. Химикалът се беше размазал, но все пак се четеше. Какво бе учудването ми, когато ги прелистих набързо. Това не бяха писма писани от мъж. Съдено по почерка, по женския род, по обръщенията, авторът бе жена и пишеше на някакъв мъж. „Писмата му" - беше казала непознатата, но не предполагах, че това може да означава и, че са неизпратените ѝ писма до някого. Зачетох се...

   "...Тук съм. На същото място, на нашето място. Но сега съм сама. Студено е. Топлят ме единствено спомените за теб. Нямам нищо друго освен тях...

   ...Стоя на същото това място, където преди стояхме двамата и устните ни се срещаха, изпълнени с чиста обич и искреност. На същото това място, където държахме ръцете си и мечтаехме за бъдещето. Студено е в сърцето ми и от това ме боли!...

   ...Не мога да обичам! Не вярвам вече в прословутата любов! Ти ме накара да повярвам в нея, но после ми доказа, че такова нещо не съществува. Разби сърцето ми на хиляди парченца...

   ...Всяко едно разочарование от теб, всяка една малка дупчица, която направи в моето сърце, зарасна, а те бяха хиляди. Нима това те кара да се чувстваш добре?..."

   „Защо ли ми звучи познато?" - помислих си и си спомних за стотиците писма, които бях получавал през годините след бурно изкараните по плажовете лета  с българки, полякини, рускини, германки, холандки и жени от какви ли не още националности... Но този път усещането бе друго, вероятно защото писмата не бяха адресирани до мен. „Какъв мръсник!" - мина по някое време през главата ми, стана ми гадно и захвърлих настрана чуждата кореспонденция.

   На следващата сутрин тя ме чакаше на плажа. Пристъпяше от крак на крак и гледаше пясъка.

   - Да сте намирали...

   - Да, ето я - подадох ѝ чантата.

   - Прочетохте ли ги?...

   - Н-не... Всъщност хвърлих им един поглед. Но без подробности... Все пак са адресирани до друг...

   - Защо... до друг?... Писах ги за Вас... за теб, мили мой...

   - Моля?!!!... Бъркате ме с някого, госпожо!

   - Госпожица... Елена, щом не си спомняш...

   - Не, не... Бъркате, госпожице!... Не познавам никаква Елена!

   - Но как?!... Ти си ме забравил?... Нима всичко, което ми изрече през онова бурно лято е било лъжа?... Затова ли те търсех през годините?... Боже! Да ме беше оставил да се удавя вчера...

   Някакво цунами със спомени се надигна от спокойното като огледало море и ме връхлетя със страшен грохот. От него изплуваха образите и имената на стотици жени, но тази не излизаше и не излизаше... Все пак не можех да бъда сигурен, че помня всичките...

   - Кога... сме се срещали? - пясъкът под краката ми се раздвижи и усетих, че пропадам в клопката на собствените си въпроси.

   - Преди дванадесет години... Дванадесет безкрайно дълги години... А Пепи е вече на единадесет...

   Нещо ме преряза през стомаха. Започнах да смятам на ум.

   - Значи е било в Приморско?

   - Точно така! Знаех си, че ще си спомниш, мили мой!

   Цунамито се оттегли, оставяйки само една голяма вълна с женски образи и имена. Това вече бе по-нормално, щях да си спомня коя е непознатата срещу мен! Елена, Елена... По дяволите, не можех да си спомня!... И кой беше този Пепи!...

   - Ти беше тогава последна година във ВИФ, любими мой... Помниш ли онази нощ в гората на „Перла"?...

   Списъкът се стесни още повече, голямата вълна се превърна в няколко малки вълнички, но все още не можех да си спомня... Пепи!... Име на момче ли е това или на момиче!

   - Чакай, чакай! Преди дванадесет години вече се бях дипломирал и имах двегодишен учителски стаж. Явно не съм аз!

   - Ти си, мили! Просто исках да кажа, че аз тогава бях дипломант. Завършвах Университета, специалност литература...

   Бях почти сигурен! Тези писма нямаше как да не са писани от учителка по литература! Нещо в погледа ми трябва да е издало мислите ми, защото жената реагира бързо:

   - Не, не! Отдавна вече не съм учителка! Но съдено по тялото ти, ти все още си! Нали, любими мой! - ръката ѝ се плъзна по гърдите ми. Едва сега разпознах жената у нея. До този момент я имах само за удавница. Вгледах се в лицето ѝ и фигурата. От вчерашната евтина памучна рокля нямаше и следа. Силно изрязаният ѝ бански костюм показваше достатъчно много от перфектното ѝ тяло. За годините си не беше лошо парче. Само да не бяха тези писма и мераците ѝ да се прави на романтична...

- Да, все още съм учител. Късно е да сменям професията си...

   - Чудесно! Обичам последователните мъже! Особено учителите! - ръката ѝ се плъзна към корема ми - Но не ме ли лъжеш? Виждаш една невинна жена и се опиташ да се възползваш! Училищата още не са излезли във ваканция. Все още е началото на юни...

   - Аз да се възползвам?... Все пак твоята ръка е почти в банския ми! - отстъпих крачка назад, колкото и да ми бе приятно - В болнични съм... Един учител по физическо не е най-необходимата фигура в училище през юни...

   - „Лошо, Седларов, лошо!"... - култовата реплика от онзи филм ме блъсна в слабините така, както козата в салона по физическо блъска не добре отскочилите ученици. Събеседницата ми се смееше насреща - Да се запознаем! Старши инспектор от Министерството на социалните грижи, Силвия Младенова! -  Пресегна се, сграбчи свирката от врата ми и я наду.

   После нещата се развиха бясно като в абсурден филм на Фелини. Иззад дюните изскочи голяма тумба народ и се устреми към пост №4 - моят пост! Начело се търкаляше социалният министър, грижливо увита в копринено шалче. Следваха я двама полицаи по къси панталони, няколко костюмирани чиновници с чанти и десетина журналисти с насочени камери и фотоапарати! Инстинктивно нахлузих на главата си фланелката с надпис „Спасител доброволец", за да не снимат лицето ми. За съжаление не помогна. Госпожа министърът разпореди на полицаите да я разкъсат и да ми сложат белезници! Действие, което събра за отрицателно време повече сеирджии, отколкото ако бях изкарал от морето трима удавници едновременно! Направо тук на плажа министърката даде блиц-интервю на медиите, в което ми бяха предявени и  обвиненията. Бил съм ощетил бюджета с фалшиви болнични с цел „придобиване на финансова изгода", получавал съм едновременно с това втора, „баснословна" заплата - все грехове, заради които трябваше да бъда показан и наказан за назидание на цялото учителско съсловие в страната.

   Преди да бъда напъхан в дошлия полицейски джип, погледът ми срещна очите на моята „удавница". От меланхоличното ѝ изражение не бе останала и следа. Тя се хилеше насреща ми победоносно.

   - Защо аз?! - успях да извикам.

   - Защото ти ме прелъсти преди петнадесет години в Китен, тъпо копеле! Казах ти, че когато се запознахме, завършваше ВИФ, но ти не включи!... Заради теб не ме приеха във ВИТИЗ! Не успях да стана актриса, но някой ден ще съм заела мястото ѝ - и посочи министъра.

   Господи!... Силвия!... Едва сега я познах!... Запознахме се, след като я извадих от морето обилно нагълтана с вода... Кандидатстудентката от ВИТИЗ! Беше преминала първия и втория кръг на изпитите, но като се беше лепнала за мен! Пропусна следващия изпит... После... Има ли значение?... 

   - Този Пепи... има ли го наистина?... - джипът вече тръгваше, но трябваше да знам.

   - Идиот! - Силвия прихна да се смее на глас - Може и да го има някъде по света! Той ти беше заради всичките жени, които са плакали от теб и за теб...

   Изругах на глас. Тази Силвия!... Спасих я преди петнадесет години, вчера също! Поне единия път да не бях успял!...