ЧАСТ І
Детектив Фараго затвори силно вратата на стаята за разпити и изгледа затворника срещу него.
- Мисля, че е време да започнеш да говориш.
- Така ли?
Младият мъж го изгледа самодоволно и се подхилна. В крайна сметка полицията не знаеше нищо. Разполагаше само с предположения, но не и с твърди факти.
- Знаем, че ти си един от организаторите на всичко това. Знаем, че ти си поръчител на едно от убийствата. Знаем, че ти и партньорът ти сте доставчиците на наркотици. Да, вие сте любимците на мафията в щата. Така че, защо не ми разкажеш как организирахте всичко.
- И защо ми е да го правя?
- Защото те пипнахме. Скоро ще знаем всичко.
- Тогава не виждам смисъл да ви разказвам каквото и да е било. Скоро така или иначе „ще знаете всичко”.
Фараго се ядоса. През цялата си кариера досега не беше срещал толкова умни престъпници. Знаеше, че дори и да измъкнат някакви признания, щяха да имат само посредствени доказателства. Къде бяха парите? Кой му сътрудничеше? Как бяха организирали всичко?
- Дори и да не проговорите... скоро ще разберем цялата истина.
Мъжът се усмихна самодоволно и присви очите си, отправяйки ги към детектива. Той не разбираше за какво става дума – ни най-малко. Планът им беше повече от гениален. Бяха направили така нещата, че да няма съмнение кой е виновникът. Колкото и да се опитваха да го обвинят, нямаше как да го докажат. Щяха да то обвинят в отвличане, но щеше да получи малко време.
- Ако нямате какво друго да ми кажете, бих предпочел да се върна в килията си. Имам да довършвам една много интересна книга. Историята е изключително заплетена.
Фараго се изправи и се наведе към него.
- Нека аз да ти разкажа една по-интересна история.
Мъжът раздвижи ръцете си в белезниците и простена.
- Не се и съмнявам, че ще бъде много вълнуващ разказ, детектив. Но не виждам основателна причина аз да съм тук в белезници, при положение, че нямате представа кой е виновен.
- Нека да ти разкажа моята история. Убеден съм, че ще ти хареса.
І
Дейвид Фараго легна по гръб и се разположи по цялата ширина на голямата спалня в апартамента си. Не можеше да заспи и се въртеше, опитвайки се отчаяно да намери удобна позиция. Безсънието го мъчеше от известно време и с всеки изминал ден ставаше все по-раздразнителен и уморен. И ето че тъкмо беше започнал да се унася в съня си, когато чу мелодията, която мразеше – тази на телефона си.
- По дяволите! – Погледна часовника и намести мобилния на ухото си. – Дано да си заслужава събуждането в два сутринта.
- По-добре се облечи и ела в Maccorporation.
- Защо имам чувството, че е нещо сериозно?
- Джон Донован е мъртъв.
- Президентът на Maccorporation!? До двайсет минути съм при вас. Взеха ли тялото?
- Не.
- Добре. Не им позволявай да го пипат. Искам да го огледам първо.
- Разбрано. И се надявам вече да си облечен, защото журналистите са тук.
Фараго само въздъхна и стана от леглото. Изми лицето си, сложи попадналите му дънки и тениска и се качи в колата. В действителност беше посрещнат от множество журналисти, които жадуваха да се доберат до някоя сензация, но той беше твърде изморен, за да им обърне внимание. След като един полицай го упъти, се качи в асансьора и натисна копчето за двайстия етаж. Наслади се на краткия момент на усамотение и с неохота пристъпи напред, когато вратата пред него се отвори.
- Фараго, най-сетне. Едвам удържам тялото. – Партньорът му го дръпна и го заведе при трупа.
- Вече съм тук, Майк. Кажи ми каквото знаеш.
- Охраната чува изстрел към един и половина и проверява откъде e дошъл. След половин час открива трупа и звъни на 911. Прилича на самоубийство.
- Здравейте, господин Фараго! – Някакъв възторжен глас накара детектива да се намръщи.
- Кой, по дяволите, е това!?
- Аз съм Франк Тобино. Новият стажант...
- О, не, трябваше ли точно днес?
- Извинете, лейтенант? – Младокът направи недоумяваща физиономия.
- Нищо, хлапе. Просто това е много важен случай и не искам да се бъркаш.
- Аз само ще наблюдавам, сър. Няма да преча.
Фараго го изгледа недоверчиво и въздъхна. Откъде това хлапе черпеше толкова ентусиазъм?
- Както и да е. Гледай, слушай, но не ми пречи.
- Няма, лейтенант, ще се опитам да помагам.
- От това се притеснявах. Майк, какво обясняваше за жертвата?
- Извинявам се... жертва ли? - Младокът отново прекъсна разговора и накара Фараго да почервенее. – Искам да кажа, нали е самоубийство?
Детективите го изгледаха с поглед, даващ му да разбере, че трябва да замълчи.
- Един куршум в главата с 9 милиметров, който е в ръката на жертвата.
- Точно като при самоубийство. – Фараго огледа помещението.
- Един от охраната е чул някакъв шум, когато е правил обиколката.
- Сигурен ли си? – Детективите го пронизаха с погледите си. – Какъв точно шум?
Тобино прелисти няколко пъти листите и усети ръцете му да треперят – трябваше ли първият му ден да започне с убийство? Вече беше повърнал при вида на трупа, а сега защо му трябваше да се намесва в разговора? Бяха му казали да замълчи, защо не ги послуша?
- Да, сър, така съм записал. Каза, че е чул някакви гласове да говорят на високо.
- Ти ли разпита пазача?
- Не... – Стажантът се поколеба преди да продължи. – Подслушвах разговора му с един от полицаите.
Фараго се разходи из стаята и огледа трупа. Клекна и се съсредоточи върху главата. По-голямата част беше доста повредена от куршума.
- Куршумът е унищожил изцяло дясната половина на лицето. Жалко. - Зад тях се чу шум. – Младият, не повръщай на местопрестъплението. Ще унищожиш доказателства.
Но беше твърде късно – той не можеше да спре гаденето.
- Подхождаш към трупа, все едно става въпрос за убийство.
- Просто следвам уликите. Интересно защо се е обърнал към прозореца?
- Искал е да види последно гледката от прозореца.
- Не, при всички самоубийства на работното място човекът се гръмва с лице към бюрото си, а не с гръб.
Фараго въздъхна и се изправи. Огледа листите, разпилени навсякъде по бюрото – предполагаше, че са важни документи и е работил по нещо. А бяха разхвърляни така небрежно. Изведнъж опитното му око забеляза кръгло петно върху гладката отразяваща повърхност.
- Този отпечатък от чаша е скорошен.
- Сигурен ли си?
Фараго изгледа партньора си и пристъпи към скрина с чаши и напитки. Подсвирна леко – този мъж притежаваше над 20 вида алкохол. Как ли е ходил трезвен? Комплектът с чаши не беше пълен.
- Липсва чаша.
- Може да я е счупил.
- Ахам, защо тогава не видях стъкла в кошчето?
- Може да я е счупил преди няколко дена.
- Много удобно. Не мислиш ли? Трудно ми е да приема, че такъв човек би сложил край на живота си.
- Може да е имал причина, която не ни е известна.
- Прав си, но засега ми е трудно да го повярвам. За мен този човек е бил убит.
- И какво смяташ – било е инсценирано?
- Било е убийство.
Чуха се няколко въздишки – тази вечер нямаше да се приберат при семействата си. Тайно се бяха надявали да е самоубийство и да си тръгнат, за да поспят още няколко часа. И ето че сега инатестият детектив беше разбил илюзията им.
- Майк, накарай да изследват за токсични вещества.
- Мислиш, че е бил отровен?
- Не, мисля, че е бил упоен. За да бъде поставен така на стола и да седи мирно, докато някой му пръсва мозъка, трябва да не е бил на себе си. А и липсващата чаша го потвърждава.
- Но откъде знаеш, че чашата има нещо общо със случая?
- Просто знам. Ако сбъркам, тогава ще приемем версията са самоубийство. Но засега ще продължим да разследваме. И някой да се обади на „опечалените” близки.
Партньорът му потупа стажанта и се усмихна.
- Уникален е, луд е, ще те вбеси на моменти, на моменти ще те засрами... но ако искаш да научиш нещо, по дяволите, той е най-добрият. И сега ще прекараме поредната безсънна нощ заради него. – Той отново се засмя на сепнатата физиономия на младежа.
- Майк, искам списък с хората, които са имали достъп до този кабинет.
- Да, партньоре. Чухте го, размърдайте се! – Детективът изгледа останалите разбунтували се полицаи и им се скара.
(следва продължение)
© Росица Георгиева Всички права запазени