„I’m in love with the shape of you,
We push and pull like a magnet do...“
Ед Ширан започна да припява маниакално-жизнерадостно от телефона ми. Изръмжах и извадих бръмчащата машинка, която допреди малко си кротуваше във вътрешния джоб на якето ми. Плъзнах зелената слушалка по екрана без дори да погледна кой е номерът. От другата страна на линия някой ревеше.
- Ваньо... Ваньооооо! – проточи познат старчески глас. Не можех да се сетя коя е жената, защото мозъкът ми беше яко блокирал. Така става след като си 24 часа на наблюдение – Ваньоооо... – продължиха воплите.
Последва още рев, така че отдалечих телефона от ухото си. Мразя да ми реват на главата. Адски мразя. Действа ми на нервите. Обаче, мамка му, честичко ми се случва. След малко старицата се окопити, защото продължи хрипливо да нарежда:
- Ваньо, аз съм леля ти Ванче, Ванчето, от съседния апартамент... – тук започна да хълца, но се овладя бързо. – Чичо ти Стефан, моят Стефчо – още поне пет минути неконтролируем рев, а междувременно на мен ми се изправи косата – убиха гоооооо. Убиха моя Стефчоооо! На кого ме остави Стефанееееее! – риданията я задавиха.
Изръмжах и затворих. Кръвта във вените ми се смрази. Повече информация не ми трябваше. Зарязах наблюдението и подкарах колата обратно към нашия блок. Това не можеше да е истина. Живея в кофти панелка в „Младост“, от ония дето са пълни с пенсионери, покривът тече, а мазето се наводнява. Беше останала от нашите и когато останах сам, просто нямах избор.
Стигнах за има-няма десет минути. Дори не помня как съм карал в софийското движение, защото в главата ми като на развалена грамофонна плоча се въртяха воплите на леля Ванче. Пред блока бяха напаркирали две патрулки и една линейка. Мамка му. Харесвах чичо Стефан. Едно време той ме научи да ловя риба... беше ми като баща. Даже повече от баща. Как можах да не разпозная леля Ванче по телефона? Шибано наблюдение, беше ми размътило мозъка...
Изпсувах под нос и се качих на бегом по стълбите до нашия етаж. Асансьорът не работеше (защо ли да работи изобщо, като ти е нужен?). На стълбищната площадка беше стълпотворение. Някакви хора с униформи и пълна липса на такт към чуждото нещастие– младши сержанти, ако се вярва на броя чертички по пагоните, на тях още им е широко около врата – лекари с бели престилки и подути от умора очи, и някакви странни лица, цивилни. Обаче само привидно. Мога да ги позная от километри – това е привидната небрежност на ония, чиято работа е да изучават околните. Следователи, мамицата им мръсна. Тия не мога да ги сбъркам. Продажна пасмина. Повдигаше ми се като се сетех, че за малко да стана един от тях.
Промъкнах се между суетящите се хора и влязох в апартамента. Риданията и нареждането на леля Ваня се чуваха още от долния етаж, така че реших да говоря с нея по-късно. В хола, на любимото си кресло, седеше чичо Стефан. Така го заварвах всеки път, когато се върнех от гимназията или от университета. Седнал там, за да погледа телевизия. Само че сега между очите му зееше дупка, а тапетите на цветя на стената бяха опръскани с кръв и мозък. Около него се суетяха лекари в бели престилки и криминалисти в стерилни костюми.
Доповръща ми се. Двамата с леля Ваня кажи-речи ме отгледаха, когато родителите ми ненадейно си отидоха от този свят. Тогава бях на 16 и двамата съседи поеха върху себе си всичко. Разходите по мен, възпитанието, даването на акъл, родителските срещи, дори сметките вкъщи плащаха, докато не си намерих работа. Двайсет години те ми бяха повече от родители. А ето сега... Идеше ми да псувам, да крещя, да убивам... На кого какво беше направил чичо Стефан?! Той нямаше оръжие и беше повече от ясно, че не се е застрелял сам. Тогава какво се беше случило?
- Веднага напуснете местопрестъплението! – сгълча ме женски глас.
Обърнах се по посока на шума и видях дребничка стройна жена да стои на прага. Носеше костюм, но по тона установих, че със сигурност е част от пасмината полицейски боклуци, нахлули в апартамента да „разследват“. Аз бих казал, че са дошли да заметат следите на изрода, който е убил чичо Стефан. Явно не съм реагирал както е очаквала, защото се приближи към мен и ме огледа изпитателно. Върнах й погледа. Стройни крака, хубави гърди (сакото не можеше да ги скрие), красиви черти като на манекенка, дълга руса коса вързана на опашка.
- Веднага напуснете местопрестъплението, господине! – повтори тя и ми посочи вратата, в случай че не ми е станало ясно къде трябва да отида. - Иначе може да заличите важни улики!
- А вие сте? – заядох се аз. – Тези хора ме отгледаха, имам право да знам какво се случва!
- Лейтенант Велинова, младши следовател от 7мо РПУ. Разследвам смъртта на Стефан Йорданов. А сега напуснете местопрестъплението!
Заслушах риданията на леля Ваня от съседната стая и всичко посивя. Чичо Стефан беше мъртъв. Нямаше го вече... Потрих лицето си с ръка. Сега не беше да се самосъжалявам. После, когато се сдобия с нещо, с което да работя. После. Трябваше да намеря тоя изрод и да го разкъсам на парчета.
- Добре ли сте? – попита ме тя и сложи ръка на лакътя ми. Явно съм я погледнал крайно злобно, защото побърза да се поправи: - Извинявайте, ясно е, че не сте добре. Как се казвате?
- Аз...ъъъ, Иван Петров.
Тя отново се вгледа в мен и изведнъж очите й се окръглиха.
- Пешо? Пешо, не ме ли помниш?
Примигнах и се зачудих кой е лудият тук. Кого да помня? Нея определено я виждах за пръв път. Следователката продължи:
- Не ме ли помниш? През 2003 бяхме заедно в университета. Право, в СУ? Не помниш ли? – тя помръкна и промърмори, все едно на себе си: - Как ще ме помниш, аз така се промених...
Огледах я още веднъж и някъде в едно затънтено ъгълче на съзнанието ми се зароди идеята, че ако бях учил с такова парче в университета, със сигурност щях да съм я забил. Лейтенант Велинова продължи:
- Не ме помниш, а аз теб те помня. Аз съм Алекс, Александра. От трета група. Вярно, тогава бях дебела и носех очила, сега сещаш ли се? – погледна ме толкова настоятелно, че се почувствах задължен да разровя из вцепенения си мозък.
В паметта ми изникна образа да дребно момиче с наднормено тегло и очила-лупи, което носеше бабешки дрехи, седеше на първия ред банки и записваше всичко, което чуе и което целият курс подиграваше. Докато не дойдеше сесия. Тогава тя щедро помагаше на всички и всички дружно я забравяха след края на последния изпит. Даже й бяха лепнали гнусен прякор – Алекс Плондира. Тръснах глава. Съдбата е кучка. И сега същата тази кучка си правеше ташак с мен. От всички точно тя ли?
- Сещам се – смънках аз малко виновно. – Много си се променила.
- Така е – кимна тя, - щеше ми се да се бяхме срещнали по друг повод, наистина. Сега обаче трябва да излезеш, защото тук наистина пречиш на работния процес.
Тя ми даде начален тласък по посока на вратата и изведнъж всичките ми идеи да се правя на нагъл, да крещя, да викам и да псувам, просто се изпариха. Излязох като на сън и седнах на стълбите. В ръката ми тикнаха кутия цигари и запалка и се обвих в облак дим.
На кого какво беше направил чичо Стефан? Едно време е бил механик и до последно оправяше трошките в квартала. И мен ме научи да оправям коли, все ми набиваше в главата, че трябва да имам занаят в ръцете. Двамата с леля Ваня бяха на седмото небе, когато влязох да уча „Право“, но все пак си имаха едно на ум. И се оказаха прави, защото само след три месеца работа в полицията, реших че това не е за мен. И станах частен детектив. Къде-къде по-лесно е да шпионираш богати съпруги и неверни съпрузи или пък да издирваш ценни вещи на фона на ежедневния поток убийци, крадци и изнасилвачи... В София има в изобилие и от едното, и от другото. А ето че сега работата която мразех влезе с гръм и трясък в живота ми ведно с момичето, към което чувствах вина. Едно време все мен използваха да измъквам записките й, защото всички бяха наясно с какви очи ме гледа. А сега... съдбата е кучка. Мръсна, долна кучка!
Не знам колко време съм стоял така. Помня, че изнесоха чичо Стефан в чувал на носилка и че воплите на леля Ваня стихнаха по едно време. Някой ме потупа по рамото и в ръцете ми се озова някакво надраскано листче от тефтер. Стиснах листчето и отидох до близкия магазин. Трябваше ми пиене. Нямах сили да говоря с леля Ваня. Просто нямах. А и какво можех да й кажа? Така че се повъртях в кварталния супер и събрах две бутилки бира, уиски, водка... Исках да се напия.
Когато се върнах на стълбищната площадка, вратата на леля Ваня и чичо Стефан беше затворена. Стана ми тъжно, но не посмях да вляза. Помня как когато нашите си отидоха, че не исках да виждам никого. Тогава леля Ваня идваше да оставя храна в кухнята. А сега? Какво се прави в такъв случай? Когато човекът, с когото си живял петдесет години си е отишъл от тоя свят? Тръснах глава и превъртях ключа на своята входна врата.
Вътре ме посрещна мрак и самота. Въпреки постоянното опяване на леля Ваня, така и не „завъдих момиче“. Имах връзки, но никога нищо сериозно. Сега обаче много ми се искаше да има кой да ме посрещне на вратата, да ми помогне с торбите, да ми нареже салата... Изръмжах и отидох в кухнята.
Всичко си беше така, както го беше оставила мама преди да тръгнат онази сутрин. Колкото и да правех буламачи там, все се опитвах да поддържам реда, който обичаше тя. Така се чувствах по-добре, все едно част от тях е още с мен.
Взех една чиста чаша от сушилника до мивката, седнах на масата и си налях уиски. Изпих го на екс и си налях още една чаша. После още една и още една. Не помня колко време съм пил така, но в един момент всичко просто се разми и някъде от небитието дочух гласа на чичо Стефан, който ми се кара, че така пият само пропадняците. Какво пък, аз си бях пропадняк. Въпреки техните усилия да ме направят човек.
.........................................
„The club isn't the best place to find a lover
So the bar is where I go
Me and my friends at the table doing shots
Drinking fast and then we talk slow“
Проклетият телефон пак звънеше и пращаше адски импулси в препилия ми мозък. С едно полуотворено око затърсих гадината. Оказа се зарязан на масата. Бях заспал като пълен алкохолик. Само една чиния ми липсваше, да съм забил нос в нея и картинката щеше да е пълна. На екрана се мъдреше непознат номер. Вдигнах.
- Ало, Пешо, Алекс съм. Звъня ти да те питам може ли да се срещнем да поговорим? – гласът на моята бивша колежка ми прозвуча много напрегнат.
Примигнах и се опитах да се сетя коя е тая, както и в кой бар съм я забърсал... Отне ми около пет минути да загрея, че това е следователката, че чичо Стефан го няма... Дорева ми се, но сега нямаше време за това. Преглътнах псувните, сълзите и желанието да убия някого и си наложих да слушам какво ми се говори. Сега не беше време за самосъжаление.
- Можеш ли да дойдеш в „Неделя“ на Стамболийски? – бързо предложи тя, все едно не забелязваше пълната липса на реакция от моя страна. – Ще те чакам там след час.
Преди да успея да потвърдя мястото, тя ми затвори. Променила се беше, значи. Едно време щеше да ми дрънка на главата, докато не обеля някоя и друга дума. Както и да е...
Реших да не мисля много-много и бързо тикнах глава под струята на студената вода в банята. Трябваше да се приведа в приличен вид и после да се завлека до центъра. Не знам как, но успях да се паркирам във въпросната сладкарница дори по-рано от отреденото време. Заех една маса в ъгъла до прозореца и си поръчах кафе. Двойно. Главата все още ме цепеше въпреки трите хапчета аспирин. Не ми се седеше навън, нищо че грееше слънце. Все пак, октомври месец беше.
Тя пристигна почти веднага след като ми донесоха кафето. Точна, както винаги.
- Подранил си – каза ми и ме огледа преценяващо.
Как ме дразнеше този неин поглед... Все едно ми търсеше сметка за всичките пъти, когато съм й връзвал тенекия... Никога не ме упрекна за нищо тогава. Една част от мен си мислеше, че със сигурност е знаела, че я използвам. Обаче си беше мълчала.
- Каза, че искаш да поговорим – свих рамене аз и разбърках кафето си за сто и трети път. – Открихте ли нещо?
Нямаше нужда да уточнявам какво имам предвид.
- И да, и не – каза Алекс и извади телефон от чантата си. Намери нещо на него и ми го подаде.
Беше снимка. На доклад от балистична експертиза. Кога бяха успели да я направят? Това отнема дни! И защо се бяха затирили за някакъв си обикновен пенсионер? Увеличих с два пръста снимката на екрана и се опитах да зачета. Редовете обаче плуваха пред все още впиянчения ми мозък.
- Защо ми показваш това? – предадох се аз след малко. - Нали ти е ясно, че ако някой разбере...
Тя не ми беше длъжна с нищо. По-скоро обратното – аз й бях длъжен. Поне така си мислех. Длъжен ли си да се извиниш на момичето, което си баламосвал в университета? Май да. Тогава защо ми даваше тази информация? Ако се разбереше...
- С кариерата ми в МВР е свършено, знам – отговори ми тя, прекъсвайки потока объркани мисли в главата ми. – Обаче има неща, които открихме за твоя познат и е редно да знаеш.
- Той не е просто познат, Алекс – поклатих глава аз. – Този човек ме отгледа, след като родителите ми загинаха...
Тя се ококори. Чак сега забелязах колко яркосини са очите й. Беше красива, много красива. Тръснах глава. Сега не му беше времето. Бях забравил на кого съм казвал за нашите и на кого не. Явно тя не знаеше.
- Аз... ъъъ... моите съболезнования – смутолеви тя, макар че не стана ясно родителите ми ли има предвид, или чичо Стефан.
- Защо сте се юрнали да правите балистична експертиза толкова бързо и то за обикновен пенсионер? – попитах аз рязко. – И не ме прави на глупак, че такава е процедурата за всички, щото не падам от Марс!
- По-полека Пешо! – вдигна ръка тя. – Дошла съм да помогна и... да потърся твоята помощ.
Примигнах. Моята помощ, а? Това хич не ми харесваше. Звучахме като в евтин холивудски филм. Представете си сега, главнитя герой е частен детектив, чиято помощ е спешно нужна на ултра секси колежка. Не, тия не ми минаваха. По-скоро щях да им вадя кестените от огъня. А аз предпочитах сам да се оправям.
- И откога МВР търсят помощта на частни детективи? – попитах ехидно аз. – Да не би вече щатът да е толкова некадърен?
Алекс примигна на свой ред. Това беше грубо и в нейната градинка. Сега моята колежка от университета се огледа крадешком и отговори на въпроса с въпрос:
- Ще ме закараш ли във вашия квартал?
- Защо не? – отговорих аз и хвърлих три лева на масата, за да си платя кафето. – Само че още не разбирам за чий дявол са тия игрички.
Алекс се настани на мястото до шофьора и тръгна да говори едва когато потеглих.
- Някой се опитва да замете следите по делото – каза ми тя доверително.
Изхилих се. Винаги някой се опитва да затрие следите. Причини много – не ти се бачка, има някой с много кинти и интерес, просто няма живи наследници... За какво ти е да пишеш две кофи мастило, когато можеш просто тихичко да го припишеш на „неизвестен извършител“?
- Естествено, че ще иска да ги замете. Пенсионер, някой го е гръмнал, няма наследници, на кого му пука! – отговорих горчиво и дадох мигач. – И да намерите изрода, и да не го намерите, пак няма да има кяр за вас. За какво ви е да се занимавате изобщо?
На светофара беше пълно с кретени, така че се държах като типичен бг шофьор – засичах идиотите без да ми мигне окото. Всичко и без това беше сиво.
- Пешо! – скара ми се тя.
Сепнах се, защото не ми стана ясно за какво точно ми се караше.
- Престани да прикриваш мъката под цинизъм! – продължи тирадата. - Изкарах шестица на изпита за криминални психолози!
- Ти по всичко винаги изкарваше шестици – изхилих се аз. – Просто изплюй камъчето! Какво искаш от мен?
Вместо отговор, Алекс отново започна да рови в телефона си. Показа ми снимка на бръснат тип с вид на мутра. Хвърлих един поглед на тъпата физиономия, докато чаках на следващото кръстовище.
- Този говори ли ти нещо? – попита ме тя.
Огледах го. Дебеловрат, изобщо дебел, опасен тип. Вид на борец, но от ония лошите. Дето се е издигнал по тъмните времена и в чието возило току-виж се озове някоя бомба. Ей така, от „приятелски огън“. Никога не се занимавах с такива. Те и антуражът им се познаваха от километри.
- Не, не съм го виждал преди. – заключих накрая. - Защо? – попитах, докато се престроявах за завой.
- Защото убитият, Стефан Бориславов, е бил видян с него в едно заведение преди три дни.
Едва не скочих на спирачката от изненада. Чичо Стефан да се подвизава с подобни отрепки, това не беше възможно! Винаги ми беше обяснявал колко е важно да си първо почтен човек и после всичко останало.
- Няма начин! – възразих аз и си наложих да сменям скоростите по-плавно.
Тъкмо се бях изръсил за смяна на скоростната кутия, нямаше нужда да кихам още две хилки.
- Има! – възрази ми тя. – Разпитахме всички съседи! Двама от тях твърдят, че са го видели с въпросното лице.
- Алекс, съседите мразят чичо Стефан! – възразих аз. – Беше...
Имаше нещо нелепо в този разговор. Все едно не говорех аз, а някой друг.
- Пешо, разбирам че ти е тежко, но трябва да ми помогнеш!
- И защо аз? Вие там спецчасти нямате ли? – озъбих се аз. – И защо да ти помагам?! Ваша работа е да намерите убиеца!
- Ти слушаш ли ме като ти говоря? – попита ме тя с тон, който много ми напомни за тона на майка ми, когато ми се караше едно време.
- Слушам те – отговорих аз малко по-спокойно, макар че ми идеше да я напсувам.
Не защото е направила нещо, а защото чичо Стефан вече го нямаше. Бях останал за втори път сирак. На трийсет и шест.
- Някой се опитва да прикрие следите – повтори тя бавно и отчетливо. – Още вчера ме привикаха да дам рапорт за случая. При това веднага след като се върнах от адреса. Първоначално всичко беше наред, но после, когато се върна резултатът от балистиката, всички документи бяха иззети. Всички, разбираш ли?
Отново едва се удържах да не скоча на спирачката. Един от нас определено беше луд.
- Как така иззети? Алекс, ти чуваш ли се? Та това е...
- Опит за укриване на доказателства, знам – изказа тя моите мисли на глас. – Обаче е факт, че вече сред веществените доказателства не може да бъде намерен нито куршумът, нито гилзата, които открихме в апартамента на твоя чичо Стефан. Някой се опитва да го замете под килима като „убийство с неизвестен извършител“. И подозирам, че има връзка между балистичния доклад и този човек.
- А не е ли именно с „неизвестен извършител“? – изсумтях аз. Нямаше да си прави кариерата на гърба на моето семейство! - Чичо Стефан не е имал врагове, поне никой с пистолет. Това са догадки, Алекс!
- Явно е имал – възрази ми Алекс, - защото сега този човек се опитва да се измъкне от ръцете на правосъдието като крие веществени доказателства.
- А ти какво очакваш сега от мен? Да ги намеря с магическа пръчка ли? – изръмжах аз.
Бяхме пристигнали пред блока ми, така че паркирах на обичайното място, под ореха.
- Не – тя сложи ръка върху моята на волана, - очаквам да ми помогнеш да намерим пистолета, от който са излезли.
- Алекс, не знам дали си в течение, но много отдавна се отказах от ченгеджийските работи! – възразих й аз и дръпнах ръчната спирачка.
- Точно затова ми трябваш! С ченгеджийски методи нищо няма да открием! Те са се погрижили да ни отрежат пътя. Ясно ми беше казано, да пускам делото като висящо.
Излязох от колата, подпрях се на тавана и започнах да се смея. Истерично, точно както се смее човек, който няма изход, но пък е чул такава нелепица, че просто не може да си замълчи. Моята колежка излезе и се нацупи.
- Ти осъзнаваш ли, че това звучи като евтин холивудски филм? – попитах аз след малко. – Толкова скалъпено. Какво, да не би да са ти казали да търсиш мен?
Алекс отстъпи крачка назад и ме огледа стреснато. Все едно се чудеше дали да звъни на четвърти километър.
- Какво? – продължих да нападам аз. – Може би това са нови методи, а? Пробутваш ми тъпата история, за да мога да ти покажа къде съм скрил пистолета, нали? Не ме гледай така, Алекс! Ясно е, че при подобни случаи първият заподозрян е този, който има мотив. Чичо Стефан няма деца, естествено е да заподозрете мен. Затова си накарала леля Ваня да ми се обади! Ти си я накарала, нали?
Тя мълчеше и ме гледаше тъжно.
- Какво си мислеше тогава? Че сега ще ме гепиш на местопрестъплението, нали? – продължих да обяснявам злорадо аз. – А после ме видя и коленете ти омекнаха. Хайде, признай си, че още от първи курс ти се иска да те изчукам...
Тук моята бивша колежка просто заобиколи колата и застана пред мен.
- Винаги си се държал отвратително с мен – каза тя хладно, - но точно днес прекали.
След това ми залепи един звучен шамар на лицето и си тръгна. Аз останах там, чувствайки се като пълен глупак, да разтривам бузата си. Откъде имаше такава тежка ръка? Изхъмках. Да прави каквото иска! Не че аз щях да оставя нещата така и да не намеря убиеца на чичо Стефан. Обаче не исках да имам нищо общо нито с нея, нито с останалите ченгета. Приключих с тях веднъж завинаги.
Бръкнах в джоба на якето си да извадя ключовете от къщи и от там изпадна някакво смачкано листче. Вдигнах го и го разгънах. Оказа се лист от тефтер. На него пишеше следното:
„Съболезнования, Пешо! Ако имаш нужда от нещо, просто ме потърси!“
Отдолу леше написан номер на мобилен телефон. Останах като треснат на паркинга пред блока. Защото изведнъж ми стана ясно, че съм един пълен тъпанар, който е постъпил лошо с човек, когото го е грижа за него... Мамка му!
......................................
„One week in we let the story begin
We're going out on our first date
You and me are thrifty, so go all you can eat
Fill up your bag and I fill up a plate“
Чаках телефонът ми да звънне вече половин ден. Обикалях из апартамента, намирах си работа, но просто не можех да спра да зяпам тъмния екран на проклетата машинка. Бях звънял на Алекс вече няколко пъти. Тя не вдигна, естествено. После й оставих съобщение. Сега се молех да го е прослушала и да ми се обади. Защото бях открил няколко важни подробности за чичо Стефан. Неща, които дори леля Ваня не знаеше за него.
През последната седмица отказах всички други ангажименти и се зарових в миналото на чичо Стефан. Отне ми цяла вечност (и половин опаковка валиум) за да разпитам леля Ваня, но историята беше започнала да се оформя. Явно нещата бяха започнали много преди да го убият и далеч не бяха толкова прости. Когато ме бяха взели под крилото си, чичо Стефан още работеше като механик в завода за металорежещи машини. Обаче с тая заплата и тази на леля Ваня като секретарка на кмета в общината не стигаха да ме изхранват и да плащат и за мен и затова той си беше намерил още една работа. В някакъв сервиз. В тоя сервиз работеше до последно. После леля Ваня ми разказа как парите им рязко се увеличили. Откъде, не знаеше. Обаче аз бях твърдо решен да разбера и за това ми трябваше помощта на Алекс. Ако отидех просто така, щяха да се усъмнят. Никога не ходех в сервиза без да имам проблем с колата. Там все пенсионери работеха, но пък беше едно приятно да ги слушаш какво разправят. Целият квартал знаеше, че душа около случая.
Ед Ширан запя любимата ми песен и хукнах към масата в хола да вдигна.
- Ало, Алекс? – припряно попитах аз, без дори да дам време на човека от другата страна да се представи.
- Да, Пешо, какво искаш? – отговори ми тя с уморен глас.
- Искам да се направиш на тъпа кифла и да дойдеш с мен до един сервиз – отговорих аз. Дължах й извинение, но тия неща не стават по телефона. – Имаш ли кола?
- Имам – отговори ми тя, - Къде да дойда?
- Пращам ти адреса на смс. Ела цивилна, ясно?
- Не съм тъпачка, Пешо! – сряза ме тя и ми затвори.
След два часа се срещнахме пред сервиза, където работеше чичо Стефан. Мястото беше някаква скапана барака, едно време я бяха ползвали за цех за производство на безалкохолни, но през 90те се беше превърнало в нелегален сервиз. Тук бачкаха всички пенсии, които разбираха поне малко от механика. Като чичо Стефан. Мястото носеше името „при Джони“ като Джони всъщност се казваше Йордан и беше мой връстник. С тая разлика, че след гимназията просто се забърка с едни тъпи копелета и стана боклук. Беше прекарал и известно време на топло, така че с подземния свят беше горе-долу на „ти“.
Сега обаче щеше да ми е нужен точно той, за да разбера в какво се беше забъркал чичо Стефан. Защото според леля Ваня, всичко беше започнало именно от сервиза. Поздравих дядовците и хвърлих един поглед на Алекс. Не ме беше разочаровала. Червената хондичка, която караше беше нищо на фона на външния й вид на „кифла“. Розова рокля, розова чанта, бонбонени обувки. Понякога се чудя каква е връзката между жените и розовото... сигурно имаше нещо.
- Здрасти момчета – поздравих свойски аз, след като си разменихме обичайните закачки – бях израстнал тук все пак, - нещо тропа по ходовата част на колата на моята приятелка, ще я погледнете ли?
Последва нестроен хор от подмятания, на които Алекс отговори с хихикане. Оставих я да се обяснява с дядовците, а аз направо влязох в задната стаичка, царството на Джони. Въздухът вътре беше сив от цигарен дим, а самото място беше пропито с миризмата на алкохол и още нещо. Тежка, задушлива и леко сладникава миризма, която ти замайва главата. На моменти е приятна, в други мирише на изгоряло машинно масло. Трева. Джони само ми кимна и подритна един стол.
- Чаках те, Пешо – отговори ми той завалено и ме обгърна със задушлив облак.
Изкашлях се и седнах. В тая стая беше като лисичарник.
- Кой го направи? – нямаше нужда да уточнявам защо съм тук, Джони дойде на погребението на чичо Стефан.
- Прощавай братче – отговори ми несвързано Джони, - обаче старият яко беше нагазил в лайната...
- Кой го направи, те питам! – процедих аз.
Още малко и щях да направя тая мърша на пихтия. Джони винаги е докарвал проблеми на всички, с които се свърже. Но усещах, че само той може да ми посочи убиеца. Нещо в тоя виновен поглед ми го подсказваше. За краткото време в полицията, старите ме научиха, че виновният винаги се издава. Джони беше виновен. Поне в нещо. Оставаше да разбера в какво точно и колко.
- Мишо Свредела беше – изфъфли Джони.
Мишо Свредела, значи... По лична карта се водеше Михаил Игнатов, но след като на шестнайсет забърка едни каши с влизане с взлом, това му стана прякор. Той беше пълна отрепка, способен и майка си да продаде за три грама дрога.
- Кой е поръчал на Мишо Свредела? – продължих да разпитвам аз. – Говори или ще викна ченгетата да разкостят целия сервиз! Познаваш ме, Джони, не ме карай...
- Не ти трябва да знаеш кой е! – викна изненадващо силно за напушения си вид Джони. – Щото иначе и ти ще свършиш като Стефан. Осран и с куршум между очите. Като твоя старец.
За тоя коментар Джони получи юмрук по мутрата. Улових го за яката на фанелката и вдигнах ръка за втори удар.
- Не е твоя работа как ще свърша – изръмжах аз, - и ако не искаш да поживееш в „Пирогов“ ще ми кажеш всичко, което знаеш.
Джони примигна, а после започна да говори. Някъде по средата на разказа дори малко се освести. Обаче беше прав, никак не ми хареса онова, което чух.
Когато излязох от задната стаичка, старците явно свършваха с разказването на някаква много смешна история, защото Алекс се заливаше от смях. Когато ме видя обаче, физиономията й моментално се смени. Набързо се разплатихме и се изнесохме от сервиза. Тя тръгна да кара след мен без да обели и дума или да ми поиска обяснение. Така карахме, докато не се покачихме под Копитото. Едва там, тя се обади:
- Какво научи? Изглеждаш все едно си видял призрак!
Вместо отговор, запалих една цигара. Права беше, наистина видях призрак.
- Пешо, престани да мълчиш! – скара ми се Алекс и се приближи. – Какво си научил?
- Оня от снимката, дето ми го показа, се казва Росен Пехливанов, нали така? – процедих аз.
- По-известен като Роско Репата – допълни тя. – Какво за него.
- Казано накратко, той е поръчал чичо Стефан да бъде убит – отговорих аз и изпуснах облак дим.
- Нямаш доказателства – отговори ми Алекс, изтъквайки очевидното. – Моля ти се, Пешо, не прави глупости! Пехливанов не е дребна риба!
- Не е – процедих аз, - обаче ще му намеря цаката. Не си длъжна да се бъркаш в това, направи достатъчно!
Алекс се приближи още една крачка към мен.
- Вече съм забъркана, Пешо! С теб съм. Обаче няма как да му лепнеш убийство, което не е извършил със собствените си ръце.
Изръмжах. Права беше. Обаче трябваше да има начин. Никой, особено мафиотите, не е напълно чист пред закона. Все щеше да има за какво да се хвана.
- Ще намеря за какво да го тикна на топло – отговорих накрая и погледнах мрачно към София, все едно градът ми е виновен. – За тая цел ако трябва и в лайна ще плувам, но ще го накарам да си плати за смъртта на чичо Стефан.
Алекс не каза нищо. Още от университета беше много проницателна и знаеше кога да си трае. Има моменти, когато няма какво да кажеш. Като момента, в който бившият ти колега от университета се кълне да отмъсти за смъртта на втория си баща. Просто й подадох цигарите и тя си взе една. Застана до мен и също се загледа в София.
- Това е много опасно, нали знаеш? – попита ме накрая.
- Ако бях останал ченге, сега можеше и майор да съм, знаеш ли... – отговорих й аз. – И все още имам връзки тук-там.
Говорех истината. Може и за малко да бях останал в системата, но всичките ми приятели и познати все още бяха. В краката ни се простираше София. Някъде там, този изрод си живуркаше спокойно. Изродът, който беше поръчал да убият единствения човек, когото можех да нарека свой баща. А аз смятах да го накарам да си плати.
© Бистра Стоименова Всички права запазени
Когато седнах да пиша историята ми беше ясно, че няма да се поместя в 10-15 страници (аз съм си графоман така и така), та това си беше замислено като поредица разкази (засега нямам идея колко точно).
За да бъдем всички в предизвикателството на равна нога обаче, за да бъде всичко максимално честно и за да не стават скандали, всички следващи части ще бъдат пускани в сайта след приключване на гласуването (до момента, моята история е единствената обявена с продължение, така че...). Това означава, че следващата част от тази история ще се появи след месец (т.е. някъде към 26. 10.), когато приключва гласуването
Благодаря за разбирането (А иначе други псевдо криминални неща от мен може да намерите в профила ми)