Знам какво видях. И съм сигурен, че всичко стана точно така, както съм сигурен, че виждам и теб в момента. Но ако кажеш на някой, ако ми довлечеш полиция или от ония нахални журналя, ще отрека всичко, даже и това, че изобщо съм те виждал, разбираш ли ме?

     Познавам мъжа ти, откак се помня – къщите ни бяха една до друга и заедно израснахме. И да знаеш, не беше добър човек. Имаше нещо гадно в него. Какво точно – не знам, но беше зъл. Веднъж намерихме една котка до старото кино. Тъкмо беше родила и до напращелите ú цицки се гушеха две котета – голи и слепи като мишки. Стоил ги смачка и двете: просто стъпи отгоре им и малките им телца изпукаха като узрели сливи. Аз не издържах, превих се на две и повърнах. А когато вдигнах глава, видях, че котката ме гледа и от очите ú капят сълзи. Изобщо не можа да помръдне, само се сгърчи и умря, заклещила третото в мъртвата си утроба. Тогава започнах да страня от Стоил; колкото пъти го погледнех, виждах оная котка и смазаните ú котета. И ми се гадеше от мене си, задето не направих нищо да я спася.

После, знаеш, завърших Лесотехническия и започнах работа в Горското. Бях забравил Стоил и хич не ми липсваше. Докато един ден бай Коста – и него го знаеш, живее до автогарата – не ме взе на лов с дружинката. Не беше много редно, но все пак съм горски. Там видях мъжа ти; и той станал ловец. Много ми докривя и си помислих да си хвана пътя óвреме , но Стоил ме прегърна, като да съм му роден брат, и ме повлече със себе си. Тръгнахме през Чамкория – тая година Малкото Мите ся под нея картофи и вечер една сюрия прасета се смъкват да ровят. Имаше цяло вървище през гората, та не беше никак трудно да ги намерим: тъй си мислехме и двамата. Но стана друго. Да сме вървели километър, най-много километър и половина, когато следите изведнъж изчезнаха. Нищо!, сякаш цялото стадо се беше разлетяло по дърветата. Беше почти в края на гората и през рехавите клони се виждаха камъните на Голо Бърдо. Там видяхме сърната – застанала на една скала, изпъната като струна. Сигурно имаше поне триста метра до оная скала, но аз я виждах тъй ясно, че ако протегнех ръка, струваше ми се, че ще я пипна. Никога не съм виждал нещо толкова красиво – ни жена, ни цвете! Главата ú беше с цвят на кафе и мляко, нататък козината ú ставаше по-тъмна и по-наситена – мека и нежна като кадифе. И блестеше: всеки косъм сякаш беше окъпан в сребро и събираше лъчите на следобедното слънце, а после ги отразяваше право в очите ми. Обърнах се към Стоил и настръхнах – беше оголил зъби като хрътка. Ако в оня момент бе изръмжал, то щеше да бъде най-естественото нещо на тоя свят – толкова нищо човешко нямаше в него. Когато вдигнах глава, сърната беше изчезнала.

Тръгнахме да се връщаме – ни до лов ми беше вече, ни до нищо. А в гората изведнъж стана толкова тихо, щото все едно вървяхме през гробище. Катерици, сойки – всичко се беше покрило вдън земя и на мен ми се струваше, че под краката ми пращят не съчки и шумки, а кости и черепи. Налитали са ми бракониери да ме секат с брадви, една зима затънах в двуметрова пряспа и с часове рових като куче, докато се измъкна, а по врата си сякаш усещах бялата смърт как пъпли с ледени пръсти, но такъв страх, както оня ден в гората, казвам ти  го честно – никога не съм брал.

Прибрах се у нас и още същата вечер ме втресе. Цяла седмица лежах, а като се пооправих, отидох право при бай Коста и го питах дали е виждал такава сърна. „Не съм, каза той, ама съм чувал за нея. Преди бая години имахме в дружинката едно каракачанче – голямо лайно беше. Целеше животните в краката – не да ги убие, да ги осакати. Веднъж удари лисица и още жива я обеси на един клон. Ей тогава вече не издържах и му шибнах един в зъбите. На такава гад не трябва да й се дава пушка в ръцете, ще знаеш. Та той каза, че видял такава сърна. И като я видя, побърка се. Заряза си децата, жената и хукна по Джендема. Там се и затри. Барем два месеца обикаляхме цялата дружинка, милиция и една рота войничета да го търсим и до ден-днешен нищо. Ни кокалче, ни парцалче.” А после се прекръсти три пъти. Ако видиш бай Коста, дето псува Господа и цялата му рода за щяло и нещяло, да се кръсти, значи си видял всичко!  

Две недели подир това се видяхме с мъжа ти в кръчмата до Горското – брадясал като поп и пие ракията, все едно е чешмяна вода. Ти твърдиш, че малко се бил променил, аз ти казвам, че направо се беше смахнал. Хич не ми се занимаваше с него, но тръгнах да го изпращам: едно, че сме били приятели все пак, но повече – да не направи беля и да не утрепе някой човек. Не му личеше изобщо да е пиян; крачката му беше здрава и не заваляше думите. А като стигнахме до мостчето на Горна Бяла, и двамата се смръзнахме – на другия край стоеше сърната и ни чакаше. И пак все едно до мене беше – хем красива, хем толкоз страшна, че да не шеш да я погледнеш. Но аз я гледах право в очите и казвам ти, тия очи не бяха на животно, човешки бяха!

Не можах да спра Стоил, хукна след нея, а аз – подире им. Някъде към последните къщи, до Славчови, ги изгубих. Повъртях се малко и тръгнах и аз през гората. И пак оная мъртвешка тишина... Стоях и треперех като лист, и се ослушвах да чуя нещо. И го чух, ама по-добре да не бях. Вълчи вой – проклет вълчи вой – тънък, проточен и страшен като смърт. Вълк досами града и то в ранна есен. Абсурд! Ако можех да пищя, сигурно щяха да ме чуят чак от другата страна на Балкана, само че гърлото ми беше така стегнато, че не можех даже и да изхълцам. А после се обърнах и търтих към града толкова бързо, че можех да надбягам и вятър. Отидох право в полицията, казах, че Стоил е хукнал към гората, и вдигнах всички накрак. Ти знаеш, половината град излезе да го търси и нищо – ни коклаче, ни парцалче. Мен ако питаш, отпиши го мъжа си, защото оттам, където го е завлякло онова нещо – а то е, всичко друго, само не и сърна – връщане няма.

Питаш дали съм я виждал оттогава? Не съм! И да пази Господ Исус и Светата майчица Богородичка, никога повече да не я видя!