24.06.2009 г., 10:14 ч.

Ловецът на пеперуди (глава 1) 

  Проза » Повести и романи
1547 0 4
23 мин за четене

Ловецът на пеперуди (глава 1)

 

Глава I

Краят на лова

            Газената лампа, закачена на навеса, осветяваше прага на горската хижа. Бялото й стъкло убиваше жълто-червената магия на огъня и от нея струеше млечно бяла светлина. Макар и малка, тя блещукаше с такава настойчивост, че, погледната отдалеч, горската хижа сияеше обвита в някакво магическо наметало. Погледът на Йоан се спря на газената лампа, около която кръжаха всякакви гадинки. Там, редом с комарите, малките мушици и още какви ли не крилати твари, пърхаха няколко нощни пеперуди. Всяко едно от насекомите бе пленено от лъчите на газената лампа, която като че напук ги обливаше с най-чистата светлина, която можеше да се роди от нея. А светлината… Ах, светлината! Тя сякаш преливаше от някаква магия, някакъв невидим аромат, който пленяваше душите им. Ако се загледаш по-внимателно в цялата тази картина, ще откриеш някаква безмилостна борба, в която всяко едно участващо пърхащо създание се опитва, с цената на всичко, да достигне до сърцето на светлината, туптящо зад стъкления затвор на газената лампа. И, въпреки че този затвор убива голяма част от необуздания гняв на огъня, заприщвайки пламъците му, доста от по-слабите крилати твари падат повалени в пожара му. Ако се отдадеш на гледката, можеш да си помислиш, че тя ще продължи до безкрай, ала краят й ще дойде много скоро, заедно с първите слънчеви лъчи, които ще пронижат нощта. И така раждащият се ден ще прогони вечерта, която ще прибере със себе си всички нощни твари, които, покрити нейде, ще тръпнат в очакване отново да падне мрак.

            Изведнъж, сякаш родена от нощта, долетя, незнайно от къде, една нощна пеперуда, която кацна на газената лампа. Черна, с големи криле, чиито шарки приличаха на горски пожар и я караха да изглежда, че все едно гори. Дългите й крачета, които убийствено приличаха на игли, защракаха по стъклената лампа. Явно бе, че огънят, скрит зад стъклото, не й пречеше по никакъв начин, явно бе, че не се страхува от него, както беше явно и, че всички останали насекоми се отдалечиха и запърхаха някак си по-плахо, все едно пред тях стоеше някакво по-висше създание, все едно пред тях бе самата им кралица. Наистина пеперудата бе необикновена – рожба на нощта, нощта, която се бе постарала, като неповторим творец над своя шедьовър и бе създала неземно създание. Останалите крилати твари се рееха нежно в кръг около нея и с телцата си описваха неземен ореол, който се сливаше със светлината от газената лампа... Каква красота!

- Хванах те! – тези две думи долетяха от устата на Йоан.

Сега необикновената, черна пеперуда се озова в един затвор, който Йоан с невиждана лекота сътвори от пръстите на ръката си. Пеперудата започна да се блъска в дланите и пръстите му, започна да се бори за живота си. Някаква невиждана лудост, спотаена незнайно къде в черната й душа, се бе отприщила и разляла в цялото й тяло, затова сега, обезумяла се бореше с цената на всичко, дори на живота си, да се освободи. Ала не изглеждаше да има и най-малка капчица надежда за успех. Силната му ръка я бе обгърнала в своята стоманена прегръдка.

            „Този път бе лесно. – помисли си Йоан, – много лесно.” – и една почти недоловима усмивка се плъзна по лицето му. Наистина този път бе лесно... прекалено. От известно време насам, той всяка вечер ловеше пеперуди и не какъв да е вид, а точно от този, чийто екземпляр пърхаше сега в ръката му. Това сега се бе превърнало в главна и единствена цел и с пълно основание - все пак от това зависеше животът му. Защо ли? За да отговоря на този въпрос трябва да се върнем назад в живота на Йоан, преди още да започне „ловният период”, както често с насмешка обичаше да го нарича той самият.

            Ако е истина, че при раждането всеки е даряван лично от Бог с някакви качества, то той бе получил всичко. Сякаш орисан от безброй орисници, Йоан бе дарен с невиждана красота, която бе леко загатната в детските му години и разцъфтя напълно като пролетно цвете, събудено от първите слънчеви лъчи, когато възмъжа. Той беше много умен, нямаше нещо, което да го затрудни. Беше силен физически. Беше съвършен... Сякаш това не бе достатъчно, но съдбата го бе дарила с оная искрица магия, която е присъща за някои хора, притежаващи такава харизма, че е невъзможно да не ги заобичаш още щом ги срещнеш. Беше и добър... Да, много добър, поне в началото, когато все още не подозираше с каква неземна сила разполага.

            Едно от най-лошите, ако ли не и най-лошото, качество на човек е „добре използваната любов”. Сигурно се питате какво ли пък трябва да означава това? Това е моментът, в който човек решава, че получил любовта на друг, може да прави, каквото си пожелае с нея. Дори да наранява другия, да си играе с чувствата му, да ограби душата му... О, Йоан бе много добър в това. Всичко започна много отдавна, с първата му и единствена любов, защото след нея сърцето му толкова се сви и потъна в мрак, че вече имаше възможност да обича само един човек – себе си!

            Тя беше красива. Точно като него, сякаш единствената мисия, с която бе пратена на земята, бе да дарява доброта и красота на хората. Когато Йоан й призна чувствата си, когато за първи път бяха заедно, той й се врече във вечна любов. Естествено вечност е от онзи тип думички, които имат доста широк смисъл от значение, затова и вечната им любов не продължи толкова дълго, колкото си мислеше.  О, не, не оставайте с грешно впечатление, той я обичаше повече от всичко, поне преди да заобича нещо друго и това бе властта. Властта, която имаше над другите, властта, която намери в себе си.

            Не зная дали заради необикновената му красота или непринуденото му държание, от което струеше нечовешка добрина и топлина, или пък заради всичко неземно, което можеше да се открие в душата му, но Йоан караше хората, с който се срещне, да изпадат в унес и да се държат с него като с по-висше създание. Скоро след като навърши двадесет и две години, животът му се бе превърнал в приказка. Живееше с невероятна жена, която го обожаваше, имаше завършено добро образование, отлична работа, но най-големият му успех бе това, че бе спечелил доверието на всекиго, когото познаваше. Човек би казал, че Йоан имаше всичко и нямаше да сбърка. Но проблемът на хората е, че цял живот искат всичко и, когато го получат, започват да искат още. Така стана и с него.

            Животът на добрите момчета не е за всеки и не всеки може да живее живота на добрите момчета. Защо ли? Защото всеки човек има и бяла, и черна страна, скрита в душата си и, за да показва само доброто, той трябва да убие злото, което е скрито в него, а малцина са тези, които могат да си позволят лукса да изгубят част от себе си.

            Така стана, че един ден, по-точно една нощ, на Йоан му омръзна да бъде добро момче и да не се възползва от подаръците, с които го изненадваше животът . Да, имаше жена, имаше и алкохол, и още какви ли не греховни дарове, които да съблазнят един мъж. Йоан се оказа една непорочна душа в стая, изпълнена с пороци, което се оказа една не дотам добра комбинация.

            Колкото и глупаво да прозвучи, въпреки че за първи път изневеряваше на жена си, той се справи много добре. На сутринта момичето го погледна с онзи поглед – на жена, която е преживяла нощта на живота си и това съвсем разкара чувството на гузност. Макар и само за една нощ, тя се бе влюбила в него, а той... той се бе влюбил в себе си.

            Е, поне имаха нещо общо – двамата обичаха един и същ човек!

            Сякаш раждащото се утро му бе подарило истината и той разбра за силата, която притежаваше. Можеше да има всичко, можеше да има всеки, когото поиска, а мисълта, че може да си играе с душите на хората изписа една малка, злобна усмивка на лицето му. Когато дойде мигът да се разделят, й каза само: „Красива си... Толкова красива”, макар и прости, тези думи накараха момичето да се почувства единствена. Естествено, Йоан не й спомена, че няма никакво намерение да я потърси някога или да й се обади. Не й каза нищо за жена си, както по-късно не каза нищо на жена си за нея. От този миг той реши да започне да играе една игра – „Да се правиш на ангел, за да не разберат другите какъв дявол си в действителност”.

            И така, той нахлузваше маската на доброто и не се издаваше ни най-малко, че нещо вътре в него, в сърцето му се бе променило. Всеки път, щом имаше възможност, излизаше на “лов”. Понякога дори не харесваше жените, с който беше и въпреки това даваше всичко, за да ги накара да се почувстват необикновени. Не го правеше заради плътската наслада, защото, колкото и странно да е, той не бе се почувствал никога истински. Всеки път, когато бе с жена, той й даваше част от сърцето си, за да може да разбие по-късно нейното, а Йоан бе станал ненадминат в това да разбива женски сърца. Някаква садистична мания да обсебва душите им го преследваше, сякаш имаше нуждата да бъде обичан от всички.

            Скоро... е, не чак толкова скоро, неизбежното се случи. Жена му разбра, че й е изневерил и, въпреки че разбра само за една-единствена жена, която по нещастна случайност й се падаше сестра, реши да го напусне. Няма нищо странно в решението, ще си помислите, ала щеше да е така само, ако тя изпитваше гняв, омраза, ненавист, а защо не и трите чувства наведнъж към мъжа си. Ала в душата й имаше само съжаление, как не е успяла да го задържи и умът й не можеше да побере мисълта, че мъжът й е потърсил друга жена, затова се почувства недостойна за него. Два дни преди двадесет и седмия му рожден ден, тя се качи в колата си, без да каже нищо на никого и не се върна. Е, да, пътешествието й не бе кой знае колко дълго. Веднага след като излезе от града, пое по онзи път, който водеше до скалите, под които се разбиваше морето. По този същия път, по който, ако човек кара достатъчно бързо, има вероятност да засили толкова колата си, че тя да излети навътре в морето, което да я погълне в дълбините си и никой да не разбере какво се е случило. Да, тя пое по този път, затова и никой не чу повече нищо за нея, затова никой не разбра какъв грях бе извършила.

            След като тя замина, без да каже къде отива, се пуснаха слухове, че избягала с градинаря, или не, чакайте, май беше с бакалина, или онзи, известният музикант, който свиреше за малко в града, или... е, не е чак от такова значение, важното тогава бе, че Йоан бе изоставен от жена си – тази неблагодарница и това караше познатите да го заобичат още по-силно.

            Отначало реши, че ще му е много трудно, все пак бе я загубил – нея, единствената, която някога бе обичал. Точно затова и заради страха, който идва неканен със самотата, реши, че може да я потърси. Ала идеята скоро му се стори много глупава и затова намери лек другаде. В своето хоби. Скоро след раздялата им той започна да излиза всяка вечер и разбра, че никоя друга жена не може да му даде същото, което тя му бе дала, ала достатъчно голям брой жени ще са достатъчни да я заместят. И така, той излизаше вечер след вечер и винаги, щом бе с жена, оставяше отново част от себе си, от сърцето си, затова скоро не му бе останало почти никакво и нямаше никаква престава какво е чувството да обичаш. Затова и жена му стана само спомен, от онези спомени, които са скрити в старите семейни албуми и само снимките ни напомнят за тях. Животът си течеше все така и нямаше нещо, което да го спре, поне така изглеждаше...

            Но в един слънчев прекрасен ден... е, може би не чак толкова прекрасен за Йоан, няколко месеца преди тридесет и втория му рожден ден, отиде на лекар заради странните болки, които бе започнал да изпитва. Последваха доста изследвания, лекарите му каза сума ти научни думи, които на обикновен език означаваха, че работата не върви на добре. Дали животът му искаше сметка или по някаква ирония на съдбата, която е решила да си нaправи шега с него, но той умираше.

            Явно все пак имаше нещо, което да угаси неугасващата му красота!

            В света, грубо казано, има само две групи хора - такива, които се страхуват от смъртта и такива, които си мислят, че не се страхуват. Йоан е от първите.

            Затова и за миг дотогава не си бе помислил, че ще се случи най-лошото и ще загуби най-ценното нещо, което притежаваше – живота, красотата, съвършенството... Затова като всеки нормален човек, който се страхува от смъртта, реши де се бори с всички сили за живота си. Първоначално реши да се довери на съвременната медицина и лекарите, които имат лошото качество да казват на хората, че все още има надежда, тогава, когато вече са сигурни, че животът в техните пациенти ще угасне много скоро... завинаги. Ала лечението протече точно както специалистите прогнозираха в най-неблагоприятните си очаквания. Болестта го топеше като пламъка на свещта и Йоан отслабваше с всеки изминал ден, силите го напускаха, единствено красотата му сияеше все по-силно. Сякаш с всеки изминал ден, който го приближаваше до смъртта, той ставаше все по-хубав. Дори смъртта не можеше да отнеме красотата му, напротив - тя караше хората да изпитват още едно чувство подобно на любов – съжаление, което понякога е добро за хората като Йоан, тези, които живеят само заради вниманието на другите.

            Когато разбра, че лечението му със сигурност няма да подейства, той реши да се обърне към така наречените нетрадиционни методи. В живота му последва един чуден период, който го срещна с още по-чудати хора, хора, които общуваха с Бог, които бяха надарени с неземни сили, които чрез какви ли не измислици обещаваха да го изцерят, ала единственото, което постигнаха, бе да се облагодетелстват за негова сметка. И така времето летеше ли, летеше и само седмица преди тридесет и третия му рожден ден Йоан се прибра в дома си и се отказа от борбата, реши, че най-сетне бе победен. Силите му бяха изчерпани и единственото, което му оставаше, бе да чака смъртта си. Вече и надеждата се бе изпарила напълно и всяка една подарена му сутрин той посрещаше с такава наслада, с която е възможно да я посрещне само умиращ човек.

            Тогава съдбата му направи подарък, може би дори тя не искаше да лиши света от своя любимец. За тридесет и третия рожден ден на Йоан, чак от далечна Африка, пристигна един от най-добрите му приятели – Тео, който бе чул за болестта му и мисълта, че може да не го види никога повече веднага го тласна към това пътешествие.

            „Нима той ще умре толкова млад – не, някой трябва да го спаси... някой, защо да не съм аз. Аз мога... цялата тази красота не може да си отиде просто ей така от този свят... Да, аз мога, мога да го спася” – тези думи летяха в мислите му, докато той летеше в самолета на път към родния си град.

            Когато на вратата се почука и Йоан със сетни усилия я отвори, на прага бе застанало почти непроменено, онова същото чернокосо, дребно човече, което преди близо седем години замина за Африка, да, бе точно той, приятелят му Тео – изследователят. Още от малък Тео се интересуваше почти от всичко, затова, когато порасна, живота си отдаде изцяло на историята и света, който ни заобикаля. Всеки има някакви дарба, а неговата бе младостта, която не искаше да слезе от лицето му, въпреки неговите четиридесет години. Имаше още една и това бе, че може да запомни всичко, което стигаше до него. Той знаеше как да спаси своя приятел или поне се надяваше, че ще успее. Затова и бе дошъл.

            Въпреки че смъртта бдеше над Йоан, той не бе загубил чувството си за хумор, едно от безбройните му качества, за това и разговорът им тогава протече както обикновено.

            - Все още изглеждаш млад, стари приятелю. Дори по-млад от мен – подхвърли с насмешка Йоан.

- Много късно разбрах... съжалявам, но веднага щом научих тръгнах насам и ето ме...

- Спокойно не си закъснял много, макар че, ако бе пристигнал след някой и друг ден, можеше да те посрещна облечен в дървен костюм.

- Стига! Йоане, нима нямаш никакъв страх и уважение от нищо... Дори от смъртта, която те настигна толкова млад? – възкликна Тео.

- Е да, малко прекалих, нямаше да те посрещна в ковчег, защото и без това реших да ме кремират, не искам някакви буболечки да ме ядат. Ще е ужасно прахосване на всичката тази красота. Не мислиш ли?

- Непоправим си...

- Е, по-добре е да се слея с огъня, който и без това цял живот бушуваше в мен, така мисля поне...

- Да, да, да – стига с тези празни приказки! Токова ли си сигурен, че това е краят, не е ли останала поне капчица надежда в теб?

- Ти си човек на историята, Тео, не е нужно точно на теб да разправям, че надеждата напуска последенa човек, едва накрая, точно преди смъртта. Нали все пак само тя ни е оставила Пандора в своята кутия. А знаеш ли какво намерих аз, когато погледнах в моята душа, в моята кутия?... Не намерих нищо! Може би това е смъртта? Едно нищо! Питаш ме дали не се страхувам? Мина това време, вече съм готов да я посрещна – смъртта, дори тя да се окаже една празна кутия, в която няма нищо, нито грам красота.

- Винаги си можел да омайваш хората! Ами ако ти кажа, че съм тук, за да ти подаря за рождения ден поне искрица надежда... за живот.

- Давай!

- Хм, направо в целта, а? Добре знам, че си минал през много последните месеци, но моля те - изслушай внимателно моята история и не ме прекъсвай.

- Не съм и мислил – отговори Йоан.

- Знаеш, че пътувам и съм видял много. Винаги съм обичал да ходя в Африка. Според стара легенда там се намира люлката на живота. Цял живот съм мечтал да видя това място, където творецът е целунал земята, за да се роди началото, да се роди животът. Затова прекарах доста години там. Видях неща, велики неща... такива, на които малко хора могат да повярват, дори аз не вярвах в началото, но видях...

- Чудеса?!

- Да... и така може да се каже. Преди година открих едно племе, шаманът на което знае тайната на живота и може да я даде само на тези, които заслужават... Недей! Изтрий тази глупава усмивка! Знам, че не ти се вярва да е истина, но съм сигурен, че той може да те спаси, сигурен съм също, че ти заслужаваш да получиш нов живот, въпреки вътрешно да си се примирил със смъртта... – „Кой друг освен теб заслужава да получи тайната на живота?” – тези думи минаха през главата му, но изследователят не ги изрече гласно, само руменина на притеснението украси лицето му... – Знам също, че ти ще приемеш предложението ми... Не зная точно, но може би заради страха?

- Със сигурност...

            След това разговорът им продължи почти цяла нощ, ала Йоан вече се бе съгласил, всъщност почти веднага, щом чу предложението на своя приятел. Едва ли бе повярвал точно в този миг, че това е истина, просто надеждата се бе родила отново в него. Затова и на другата сутрин двамата отлетяха за Африка. Тео се беше погрижил за всичко.

            Според стара легенда, люлката на живота се намира в Африка. С това напълно се съгласи Йоан, още в първите мигове, които му подари тази невероятна земя. Първоначалната им спирка бе Кайро, ала времето им бе най-ценното, затова и нямаха никакво за губене и след няколко часа престой поеха отново на път. От Египет те тръгнаха, с един малък двуместен самолет, който Тео пилотираше, към своята цел. Мястото, към което летяха, бе известно само на малцина, всъщност така и трябваше да остане, защото всичките чудеса, които този райски кът притежаваше, не са за всекиго. Затова и Тео потегли сам със своя приятел. Целта им се намираше навътре в джунглата, в самото сърце на Африка. Полетът им проряза страната надлъжно, разкривайки почти цялата красота, която чакаше да бъде открита. Когато летяха над тази обетована земя, Йоан вече бе сигурен, че именно тук се бе зародил животът. Толкова много живот, който сякаш кипеше, преминаваше под тях.

            Почти през целия полет двамата приятели не обелиха и дума. Тео бе потънал в свои си мисли и тревоги – дали щяха да стигнат навреме, а Йоан бе пленен от подарената му гледка. Под тях прелитаха невъобразимо красиви земи, толкова различни и толкова невероятни. Малко преди да пристигнат, Йоан загуби съзнание. Летяха над една река, която, точно като змия, се плъзгаше към безкрая на хоризонта. Изведнъж пред тях изникна, сякаш от нищото, огромна, зелена джунгла, а реката се стрелна напред към нея и се загуби в цялата тази зеленина. Дали гледката беше красива? Само мога да кажа, че последното нещо, което Йоан си помисли, миг преди да затвори очи и да се остави на волята на съня, че това е най-красивото нещо, което бе виждал през целия си живот. Вътрешно изгаряше от чувства, които не бе изпитвал до този миг, които нямаше да изпита повече. Ала най-много от всичко искаше да благодари на своя приятел, който наистина му бе подарил нов живот, макар и само миг, с това невероятно пътешествие. Естествено, тогава нямаше никаква представа, че Тео ще му подари много повече от този полет...

            Когато Йоан отвори отново очи, се озова в едно малко селце, което бе обградено от джунглата, която все едно го бе погълнала, може би затова то оставаше скрито за целия свят. Лежеше на носилка, а около него се бяха подредили цяла дузина малки, кафяви туземци, които го гледаха с почуда и изсипваха цял куп неразбираеми звуци, чрез които очевидно си говореха.

- Най-сетне се събуди, за малко да ме уплашиш – с усмивка на облекчение, подхвърли с шеговит тон Тео, който излезе от една от малките тръстикови къщички. И сякаш, за да бъде почудата на Йоан пълна, приятелят му започна да издава същите смешни звуци като малките човечета, които се разсмяха и започнаха да подскачат от вълнение. Що за човек, нима бе научил езика им?

- Здравей, колко време съм спал?

- Спокойно, това не е най-важното сега – Тео подхвана приятеля си, който се опитваше да стане – важното е, че пристигнахме вече, точно навреме.

- Да, но къде сме?

- Това няма никакво значение, даже е по-добре, че не знаеш. Но виж, тук трябва да се качим сега – Йоан проследи показалеца на приятеля си, който посочи една неголяма, черна скала, която се извисяваше малко зад селото. Толкова нереално бе мястото й, сякаш някой нарочно я бе поставил там, за да прави напук на цялата джунгла. Още по-странно бе, че някъде от върха на скалата се стичаше струйка вода, която изглеждаше като порой от сълзи – все едно, че скалата плачеше. Имаше някаква неописуема магия, която бликаше като фонтан от цялото това място.

- Тази скала тукашните наричат Самотницата. Виждаш ли онзи каменен храм на върха? Местните, които са тук от стотици години, казват, че той бил тук много преди те да населят този райски кът. Всъщност, според мен, е тук от цяла вечност. Представяш ли си? – погледът на Йоан се спря на светилището, което не впечатляваше с особени размери, напротив - сякаш нарочно бе построено малко и невзрачно, а зеленият мъх, който покриваше стените и покрива му, го правеше почти невидим. Сякаш този, който го беше построил, се бе постарал творението му да остане неоткриваемо. Дали този храм не криеше нещо магическо, нещо неземно?

- Там ли отиваме?

- Да. Там живее шаманът на племето. Както ти казах, той...

- Той ще ме излекува!

- Не зная дали ми вярваш вече, но щом сме тук, не забравяй, че трябва да го убедиш, че заслужаваш да научиш тайната на живота, но това едва ли ще ти е трудно. Аз ще съм с теб, все пак някой трябва да превежда разговора ви...

- А да, кога научи този смешен език? – подхвърли иронично, дори леко злобно Йоан. Тогава, в този миг, той изпита за първи път в живота си завист. И не завидя на своя приятел, че знаеше какво ли не. Не, той завидя на това, че Тео бе жив, а единствената надежда за собственото му оцеляване дори не зависеше от него. Дали приятелят му щеше да превежда всичко както трябва? „Едва ли аз съм този, който заслужава да научи тайната на живота?” – тези думи тогава се родиха в мислите му, за да го подразнят и за да му разкрият истината за живота му – той бе лош, много. Чак в този миг, миг на равносметка, Йоан разбра за грешките си и жестокостта, която бе причинил, разбивайки толкова много женски сърца. Точно в този миг му се искаше да избяга, да се скрие в джунглата и сигурно би се опитал, защото не искаше светът да разбере за греха на живота му, ала болестта го бе приковала и нямаше никаква сила да помръдне.

- Няма никакво значение кога съм го научил. Знай само, че ще превеждам точно думите и на двама ви. Всичко е в твой ръце.

- Ъ...

- И преди да си ме прекъснал още веднъж безсмислено, ще ти кажа, че отиваме там след няколко часа, само да падне мрак.

            Йоан не проговори повече до срещата. Разбра, че ще е безмислено да се противопоставя, скоро му предстоеше да се сблъска с истината, със съдбата си.

© Деян Апостолов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Деяне, интригуващо, интересно и...очаквам с нетърпение просължение!!!
  • Харесва ми, пишеш увлекателно. Ще наминавам, защото ме заинтригува. Не биваше точно в този момент да пускаш рекламите, но ако бях видяла края можеше да не се върна, а така ме държиш в напрежение До скоро!
  • Скоро... първо да редактрирам книгата, че има доста грешки, които убиват удоволствието
  • много добре поднесена увлекателна история
    поздравления!

    п.п. давай следващата глава
Предложения
: ??:??