Позволих ти да живееш в Хаоса ми.

Не подреждай!

Минаваш, понякога, толкова набързо, че стъпките ти са почти незабележими, но пък те следвам навсякъде.

И е така иронично, че разпалваш в мен огньове, които после сама гасиш.

(Не мислиш ли?)

"Ти се разходи в мен, като в топъл есенен ден, но твоите следи бяха плаващи пясъци. И когато тръгнах по тях, стигнах там, откъдето бягах. Иронично, нали?", NI.co, "Само на думи"

Хаотично. Пак.

Обичах хаоса си.

Прегръщах го с цялата любов и нежност на света.

Разхвърлях го само, за да го подредя отново.

И го подреждах просто, за да разхвърлям пак.

Обичах хаоса си. И той мен обичаше също.

Когато се качих за първи път на третата линия на метрото се загубих.

Той беше там, обаче, за да ме държи за ръката и за да ме води в грешната посока, а аз държах неговата, и го следвах смело и неотлъчно.

Обичах да се губя в хаоса си. И той в мен обичаше да се губи също.

И така си отивахме.

Бавно-бързащи.

Нещастно-щастливи.

Усмихнати в сълзите си и плачещи в смеха си, и смели в страха си.

Такива бяхме, Хаосът ми и Аз - неприлично влюбени.

Научих се, обаче, да пътувам с най - новата линия на метрото и спрях да се губя (вече не беше нужно да гледам стрелките по табелките, за да знам кое е влакчето за "Люлин"), и ескалаторите не ме плашеха вече.

Хаосът ми изчезна обаче...

Празнотата нарастваше. Същността ми се стопяваше.

Все по - смело пътувах с метрото и все по - непоколебимо използвах ескалаторите.

И тук идва разковничето: Бяхме ли се превърнали в неразделно цяло или ни бяха разделили?

Послепис: Подредих така, както на теб ти харесва.

Моля те, не разхвърляй!