Влюбил се бръмбарът в една красива роза. Тя била най-уханната и най-алената сред своите сестрици от розовия храст.
- Прелестна си. Ще бъдеш само моя. – заклел се в сърцето си напористият ухажор.
И започнал да кръжи всеки ден около нея. С времето забелязал, че неговата любима има много почитатели. При нея се спирали пеперуди, пчели, калинки и дори някакъв грозен търтей.
Изпълнила се с ненавист душата на бръмбара и започнал да гледа на розата с други очи.
- Защо ухаеш толкова силно? Неприлично е. Смени цвета си. Трябва да бъдеш много по-скромна. – започнал да й се кара, а тя му отговаряла:
- Аз съм обикновено цвете. Единственото, което умея е да ухая и да блестя с цвета на залеза.
- Трябва да се промениш. Окраската ти е прекалено ярка, а ароматът – опияняващ. Бодлите ти също са малко.
Розата била натъжена. Тя не можела да се превърне в бодил.
И започнал бръмбарът да я нагрубява всеки ден, а след време дори да къса листенцата ѝ.
- Престани, моля те. Боли ме. – умолявала го тя.
- Щом мен ме боли нека и теб те боли. – отговарял бръмбарът.
С времето цветът ѝ залинял и повехнал. Изгубила аромата си, а бръмбарът разочарован от новия й вид я зарязал.
Изминали месеци. Сменили се сезоните. На следващата пролет розовият храст отново разцъфтял. Унищожената роза също. Изгряла още по-ярка, с нов аромат и порив за живот.
А бръмбарът пак бил влюбен, но в бяла като сняг маргаритка. Тя била крехка, невинна, и скромна. Въпреки това един ден ѝ казал:
- Защо не ухаеш по-силно и опияняващо? И да знаеш как ще ти прилича яркия цвят?!! Трябва да се промениш. Искам да имаш бодли като бодилите.
Докато бръмбарът критикувал новата си любима тихомълком бил фиксиран от голям плюещ паяк. Хищникът се влюбил от пръв поглед в охраненото му тяло. Било точно по негов цвят, тегло и вкус. Скоро бръмбарът бил омотан в паяжина и превърнат в апетитен обяд.
Дълго време паякът се подсмихвал щастлив от късмета си в любовта.
© Катя Иванова Всички права запазени