14.07.2008 г., 8:35 ч.

Любов под аромата на череши IX 

  Проза » Повести и романи
1244 0 5
6 мин за четене

 

Времето в училище мина доста бързо. Неусетно и последният час намери своя край. Луиза и новата й приятелка тръгнаха към двора на училището, където щяха да чакат Даниел и Джонатан. Те седнаха на една от пейките и започнаха да ги търсят из тълпата, която излизаше от входната врата. Ето, че и техният ред дойде. Луиза им махна и те отидоха при тях. Дан седна до Луиза като сложи ръката си на рамото й. Малви се бе подпряла на една от масичките в двора й. Джо отиде до нея. Той кръстоса ръцете си сякаш чакаше нещо. Даниел и Луиза се отделиха за малко. Те бяха малко по-настрани от приятелите си. Дан видя, че към Джо се приближава бившето му завоевание. Тя се казваше Катрин и беше една от онези превзети девойки, които за всичко разчитаха на кредитната карта на баща си, като си мислеха, че винаги ще има кой да им я подава на тепсия. Точно тези момичета изобщо не се нравеха на Луиза. Ако питаш Катрин, те двамата с Джо са лудо влюбени, но са решили да запазят "приятелството си", а колкото до него - тя бе поредното момиче за една нощ. Госпожица Претенция се приближи към Малвина и Джонатан.

- Здравей, Джо! Няма ли да ми представиш новото си завоевание? - засмя се Катрин. - До сега не съм я виждала тук. Да не би да е нова?- този коментар на момичето изобщо не се хареса на Малви. Тя се ядоса и погледна надолу.

- Здравей, Катрин! Ще ви запозная нямаш никакъв проблем. А за въпросът ти дали е нова - грешиш. - отвърна Джо. Картин надменно подаде ръката си към Малви и си каза името, сякаш съобщаваше, че Английската кралица всеки момент щеше да мине по червения килим. Това още повече подразни Малви. Луиза и Дан гледаха отстрани. Момичето искаше да се приближи до тях, за да може да помоли госпожицата да се махне и да й покаже ясно, че присъствието й не е желано, но Даниел я спря, като й каза, че Джо знае какво да прави.

- И какво? Това ли е новото ти завоевание? - запита отново с надменен тон Катрин.

- Не, Катрин. Това е новата ми приятелка. Твоята компания онази вечер не ми допадна, прекалено много витаеш из облаците и ми е доста трудно да те сваля от там. - след този коментар на Джонатан, той спусна ръката си и хвана ръката на Малви. Тя го погледна в очите и изтръпна цялата. Катрин се пукаше от яд. Нямаше какво повече да каже. Тя се извъртя, направи онази своя странна физиономия, която гласеше "глупак" и замина с приятелките си, които се кикотеха зад нейния гръб.

- Извинявай, ако си се почувствала неудобно! - каза Джо на Малви, като не пускаше ръката й.

- Не, няма проблем. Трябваше да я сложиш на мястото й, а пък и действията ти не са ми никак неприятни, дори ми харесват. - отговори момичето, след което двамата се засмяха. През това време Луиза и Дан се приближиха. Луиза погледна приятелката си, усмихна се и й прошепна в ухото "гордея се с теб", след което двете се засмяха.

- Какво си шушукате вие там? - запита Дан.

- Наши си работи. Не те интересуват. - отвърна му Луиза и го целуна.

- Ако нямате нищо против ние двамата с Малви, ще се поразходим. - намигна Джонатан.

- О, не. Нямаме нищо против. Вървете. И... Джо без глупости. - каза Луиза и се усмихна. Двама с Даниел също излязоха от училището и Луиз усети, че телефонът й звъни. Тя погледна екрана и видя, че е номера на Алекс. Помоли Дан да я почака и вдигна. Момчето се подпря на оградата и изчака Луиз да свърши с разговора си. Тя приключи бързо и се върна при него.

- Кой беше? - усмихна се момчето.

- Ами... Няма смисъл да те лъжа. Беше Алекс. - с леко притеснение отговори Луиза. След този неин коментар Дан замълча и не продума и дума.

- Кажи нещо. Защо мълчиш? - запита момичето.

- Какво да кажа? Докога ще продължи това звънене? - нервно попита момчето.

- Добре, какво искаш? Да спрем да поддържаме каквато и да е било връзка ли? До преди няколко седмици той бе човекът, с когото споделях всичко и най-вече, когото обичах.

- Обичах? Май по-добре звучи - обичам. - каза Дан.

- Може и все още да изпитвам чувства. Не може всичко да се забрави ето така. - отвърна Луиза.

- Ами добре. Недей да го забравяш. Може би така, ще е най-добре. - отговори ДАниел и си тръгна.

- Даниел!... Даниел, спри! - викаше момичето след него като очите й се насълзиха и сълзите потекоха по нежното й бяло лице. Тя се подпря до оградата и заплака. Не знаеше какво да прави. Извади телефона си и звънна на Малвина.

- Ало! Кажи, Луиз? - запита Малви.

- Моля те, ела до училище! - през сълзи измъмри Луиза.

- Какво е станало? - не разбираше Малвина.

- Моля те! - настоя момичето.

- Добре, веднага идвам! - отговори Малвина и дръпна Джо за ръката. Двамата се затичаха към училището, когато я видяха да плаче.

- Защо плачеш? - попита я Джонатан.

- Алекс се обади, а Даниел се разсърди и си тръгна. Май това е краят. - заплака отново момичето. Малви се приближи към нея и я прегърна.

- Аз ще тръгвам. Трябва да си поговоря с него. - каза Джо като пипна Малви за ръката и изчезна. Момичетата тръгнаха. Малвина реши, че ще бъде най-добре, ако я придружи до тях. По пътя очите на Луиз продължаваха да се пълнят със сълзи. Малви я беше прегърнала и двете изкачваха нагорнището към дома на Луиза. Когато пристигнаха, Малви отключи вратата и я заведе в стаята й. Реши, че ще е най-добре да остане с нея, докато Мари се прибере. Минаха няколко часа, в които Луиз се опитваше да разбере защо Дан й нямаше доверие. Тя му казваше всичко в очите, без лъжи и измами. Обичаше го. Какво още искаше той. Свечери се и момичето каза на Малвина, че няма смисъл да си губи повече времето с нея. Посъветва я да се прибере.  Малви не беше съгласна, но Луиз настоя и тя си тръгна, като й каза, че ако има някакъв проблем, ще чака да й се обади. Луиза кимна и я изпрати до вратата. Тя седна пред телевизора, направи си пуканки и си пусна от онези любовни филми, които няма как да не те накарат да пророниш сълзи. Тя беше отново тъжна. Стана вече десет часа и Луиза се притесняваше, защото майка й все още не се бе прибрала. Но реши да не я безпокои, понеже се опасяваше, че може да има спешна среща с някой клиент. След единадесет майка й се прибра. Луиза изтича и я прегърна. Мари отново видя тъгата в очите на дъщеря си. Пусна си чантата и погали главата й. Те се качиха горе по стълбите като момичето настоя да прекара нощта в леглото на майка си. Сякаш я беше страх да легне в своето легло и най-накрая да признае пред себе си какво всъщност иска. Мари я запита какво е станало, но Луиза я помоли да не говорят за това. Беше прекалено съсипана от днешния ден. Без всякакво настроение. Тя легна до майка си в леглото, сгуши се до нея, също както правеше, когато беше малка. Сякаш никой не можеше да я нарани и нежната прегръдка на майка й, нямаше да позволи кошмарите да нарушат съня й. Но кошмарът на Луиза беше действителност. Тази вечер вкусът на черешите беше отново кисел. Пак се бяха разсърдили за нещо и това дълбоко нараняваше нашата Красавица.

© Пламена Добрева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Евала !!
  • Благодаря ви!
    Ани !
  • Ей това е да си с ненавършени 15 години и да си написал роман!
    Колко ли могат да се похвалят с това?
    Прегръщам те, умничке!
  • Страхотна си,Плами!!!Аплодисменти!!!
  • За пръв път зачитам това ти произведение, но като че ли ще трябва да започна отначалото?!
    Възхитена съм от това, че на 14 години, си способна да пишеш по този начин!
    Какво бъдеще те чака!!!!...
    Прегръдки!!!
Предложения
: ??:??