Любовта?

Любовта?

 Всички сме чували за нея, а мнозина твърдят и че са я изживявали или я изживяват в момента. Но какво е тя, познаваме ли я? 

Ако всеки от нас опише любовта такава каквато би трябвало да бъде и след това я сравни с това, което е изживявал, изживява или би изживял с оглед характера си, то едва ли ще са много тези, които ще я разпознаят в живота си преди или биха я допуснали занапред, такава каквато принципно би трябвало да бъде. 

Няма друго чувство, което да е толкова кристално чисто и ясно в съзнанието ни, и в същото време да е толкова различно - мътно, непознато и объркващо докато го изживяваме. Всички други чувства са много близки като осъзнаване от една страна, и като изживяване от друга. 

Дали някога ще почувстваме истинската любов, такава каквато я идеализираме в себе си, независимо от проявните ù форми (към човека с който бихме създали семейство, към родители, към деца, и т.н.)? 

Ще успеем ли да отречем себе си, изключвайки завладелия ни егоизъм и отдавайки се изцяло на обекта на любовта ни докато се слеем и станем едно неразривно цяло? Или ще продължаваме всеки за себе си да се наслаждаваме на това уж обединяващо и свързващо хората чувство. 

А може би ще я изживеем като някаква емоция, вместо като постоянно чувство, и ще се залъгваме, че обичаме и че ни обичат? 

Много хора сигурно ще кажат: "Да, аз наистина обичам", и ще вярват че това отразява реалността. Да, те ще се залъгват или ще залъгват другите, ако говорят за онази любов - идеализираната, но е твърде вероятно да казват истината, ако имат предвид онази другата - прагматичната любов, която е съобразена с реалностите на живота и често е единствено възможната за ползвателите ù, с оглед техните характери и мирогледи... 

И в този хаос на мисли идва въпроса, как можем да сме отдадени изцяло на едного (например човека с който бихме изградили семейство), а в същото време да отделяме такова чувство и за децата си, за родителите си и т.н.? Нима всяко отделяне от тази любов не би било пагубно за съществуването й в този идеален вид? Нима пък другата която отдаваме на родители, деца и т.н. не би била непълноценна и вяла... 

Объркващо, нали?! Не го мислете, а се наслаждавайте! И живота като любовта не е идеален, и все нещо няма да ни достига, но това не бива да ни пречи да се чувстваме щастливи...