Ще се опитам да разкажа за сивото ежедневие на едно момиче, превърнало величието на нещата в едно съвсем нормално съществуване. Било един прекрасен летен ден, като един от онези, които остават в съзнанието ни с нещо значимо. Утро с прохладен бриз и омайната зора, покрила като с бяла паяжина цялото великолепие на природата. Слънцето едва се беше показало иззад исполинските корони на дърветата, голямо и червено с овална форма, че човек би си помислил дали всичко това е реално или е просто едно продължение на неговия сън. Картината бе неописуемо жива, с цветове и багри, близки до божествените. Милена се събуди и лениво се протегна в топлото легло. Плътта й, така свежа и разкрепостена, бе като на новородено, розова, с мирис на пролетни цветя. Тя премести завивката настрана и се разкри прекрасна гледка, която би възбудила всеки здраво мислещ мъж. Изправи се плавно и с грацията на сърна застана до прозореца. Дългите и руси коси докосваха едва забележимо прелестното й тяло. Слънчеви лъчи весело се заиграха със зърната на гърдите й и като че ли тя почувства странен гъдел, който я изпълваше с желание. За миг настръхна, от прохладния бриз, който обгърна бялата й кожа и точно тогава съзнанието заработи и тя инстинктивно се отдръпна назад. Прекрасните и голи форми издаваха една жизненост, която в съчетание с младостта допринасяха за излъчването, което струеше от нея. Днес бе денят, в който трябваше да ходи до болницата за изследване. Тежко и досадно занимание, свързано с неприятни усещания от боцкане по пръста и вземане на тъканни проби. Тя бе болна, това прекрасно създание, това творение на изкуството, което бе на крачка от божественото. И болестта надделяваше, тягостно във времето отнемаше нещо, за което дори съдбата би завидяла. Животът и бе предначертан. Един живот, който бе в самото начало, една душа, която не бе познала любовта, болката, страданието и малките радости на всичко, което се случваше по пътя към смъртта. А тя идваше с бързи крачки, една черна, ненужна и тягостна. Милена се завъртя на пръсти, като балерина в своя нежен танц и с тихи стъпки се отправи към банята. Сутрешният душ и вдъхваше сили и бодрост. Птички, кацнали на отсрещното дърво, сякаш я поздравяваха с причудливите си песни и я приканваха да стане част от тях. С пъстрото си оперение и мелодия, завладяваща дори най-заклетите привърженици на такива изпълнения, те придаваха на картината едно наистина великолепно начало. Едри капки обгръщаха цялото й тяло, като внимателно галеха формите й, спускайки се към триъгълника. Топлата вода я възбуди, тя затвори очи, облегна се на мократа стена и бавно пъхна ръка между бедрата си. Въпреки заболяването си, Милена не бе изгубила нищо човешко. Напротив, желанието и за живот, а с това и за интимни изживявания, се засилваше с всеки изминал ден, все повече. Случвало й се бе дори на път за университета, возейки се в автобуса, да масажира интимното си място само с притискане на бедрата едно в друго. Това я караше да свършва многократно и предизвикваше у нея противоречиви чувства. Колегите й я намираха за привлекателна, но така или иначе тя бе сама. Сама със себе си и тягостната болест, която я преследваше навсякъде като една сянка, от която не можеш да избягаш. Както обикновено банята свърши бързо и приятното чувство на отпадналост я накара да полегне отново в леглото с присвити очи. Тялото и се сви конвулсивно на топка и сякаш щеше да заплаче, когато се стресна от телефонно позвъняване. Беше нейната най-добра приятелка Хриси. Момиче на нейната възраст и убеждения, с която бяха почти неразделни,  имайки предвид любовта, която таяха една към друга. Днес беше понеделник, а уикенда всеки беше прекарал при семейството си, затова нетърпението да се видят беше голямо. Те не криеха привързаността си една към друга, нещо, което би помрачило представите ни за етика и морал. Но животът си беше техен и малко или много те го желаеха повече от всичко.  В такива моменти бяха дори повече привързани една към друга, отколкото всеки друг път. Една история на Ромео и Жулиета в по-съвременен план и друг аспект. Милена се облече набързо и с бързината на светкавица успя да събере необходимите неща за деня в раничка от светла кожа с реснички от двете страни. Имаше среща, а не искаше да закъснява. Заслиза бързо по стълбите като весело си тананикаше. Утрото наистина беше неописуемо. Слънцето грееше така ярко, че тревата сякаш бе свела поглед в усърдието си да не изгуби и капчица от свежестта си. В болницата всичко мина добре, с изключение на новината, че Милена беше бременна. Едно създание се образуваше в нейното тяло, което сякаш я накара да заживее втори живот. Отначало тя изпадна в паника, последвана от еуфория. Съзнанието й сякаш не искаше да приеме факта, че тя, вече станала жена, бе успяла да оправдае съществуването си. Едно дете беше за нея както бреме, така и една болка за бъдещето, в което тя бе изключила възможността за такова явление. Хриси, видимо помрачена, бе приседнала на канапето в коридора на клиниката и все още не можеше да повярва на случилото се. Това наистина бе великолепно, макар да бе неочаквано и дори малко прибързано. Спомените запълниха главата й, сякаш в стремежа си да разбере как е станало, тя не искаше да повярва на истината.
На път за университета двете бяха мълчаливи. Угризенията предизвикаха една агония, от която сякаш нямаше измъкване. Фактът, че не бе ясен бащата, не шокира никого. Явно случилото се бе по време на купон на групата, където се изпиваше такова количество алкохол, че дори и здравомислещ човек би си помислил, че е лудост. Но така или иначе животът продължаваше и връщане назад нямаше. Оставаше да се преборят с времето, което щеше да бъде едно тягостно неопределено препятствие между тях. Едно изпитание на чувствата, един знак на съдбата. Свечеряваше се, прохладен вятър пилееше косите на двете момичета. Те се държаха за ръце и весело обсъждаха предстоящия ден, такъв, какъвто трябваше да бъде в техните мечти. По улицата се разнасяше мирис на печени чушки, който бе толкова силен, че Милена се почувства зле и с бързи крачки, дърпайки Хриси за ръка, се шмугнаха във входа. Той беше тъмен, неприветлив, с олющени стени и една тягостна миризма на манджа, която се разстилаше на талази. Двете момичета постояха за известно време мълчаливи, след което Хриси не се стърпя и сграбчи Милена в прегръдка. Притисна я силно до себе си и започна да я целува тъй страстно, че тя в първия момент се стресна. Любовната игра бе кратка, защото се чу прищракване на врата и тежки стъпки огласиха коридора. Разгорещените момичетата се засмяха и с весело настроение се запътиха към вратата. Стаята беше по-скоро скромна, едно легло, малък гардероб и маса, използвана не по предназначението си. Единствено прозорецът, който бе достатъчно широк, разкриваше гледка, заради която наистина си струваше да бъдеш в този град. Морето сякаш притихнало, спокойно и тихо отразяваше вечерното небе в себе си. Залезът се разливаше стилно по морската шир, че човек би си помислил дали не е попаднал на някакво необикновено място извън представите ни за Земята. Всичко бе толкова красиво и завладяващо, като изключим крясъка на чайките и сирените на преминаващите малки риболовни корабчета. Те бяха щастливи, бяха забравили сутрешната случка в клиниката. Без да палят лампата, започнаха енергично да хвърлят дрехите си по пода. Влязоха в банята и любовната игра започна. Ласките им бяха нежни и целенасочени. Но неудобството в малкото пространство ги накара да се преместят на леглото. То бе покрито с бял чаршаф и само малка възглавничка се търкаляше небрежно по него. Макар и тясно, това място беше един малък рай. Милена бе толкова възбудена, че цялата трепереше. Учестеното й дишане придаваше на атмосферата една разкрепостеност. Тя бе обляна в малки капчици пот, които се плъзгаха по възвишенията на формите й. Хриси обходи тялото й с език, при което тя буквално потече между бедрата. Тази течност издаваше едно голямо желание, което и двете момичета бяха събрали в себе си. Тя захапа устни и обърна главата си встрани. Пръстите й се вкопчиха в чаршафа и сякаш той изстена от болка. Хриси бе съсредоточила вниманието си върху най-желаното място, там, където бедрото свършва и бездната, в която попадаш, може да те накара да полудееш. Една розова, набъбнала, прилежно избръсната и ароматна ниша, приличаща по-скоро на сочна праскова. Пръстите и заиграха по нея, както би направил един виртуоз върху своя роял. Движенията бяха отмерени и отчасти цялата длан се скриваше от погледа. Гърдите й като току-що надути балони, подскачаха в ритъм от настроението, което я бе обзело, като един вулкан, готов да разпръсне лавата си навсякъде. И това стана, макар да изпитваше угризения за начина, по който свърши, тя остана наистина доволна. За кратко духът й не беше в тялото, а нейде из простора, бродейки по морската шир. Тя бе една птица, една частица от цялото това множество прекрасни неща по цялата Земя. Екзалтичния миг, макар и кратък, я изпълни с настроение. Беше ред на Хриси да изпита вълшебното чувство и Милена не се поколеба да й го предостави в същата форма и дълбочина. Лятото се търколи като зряла диня и девет месеца се изнизаха без особени тревоги. Милена бе опнала един корем, който едва носеше с нежното си слабо тяло. Болките се усилваха, а предчувствието й за края се засилваше. И в един прекрасен ден, като тези от началото на историята, бе повратен и също толкова болезнен. Приеха я в болницата и раждането започна. Неимоверните мъчения от този процес още повече усложниха здравословното положение на Милена. След едночасова борба тя започна да угасва. Духът й сякаш отказваше да остане повече в това болно тяло и се заизнизва леко и едва доловимо нагоре. Екипът от лекарското звено със сетни сили успя да спаси детето. Беше момче, малко живо създание, което проплака със силен глас. Едно дете, останало без майка, едно сираче, което съдбата щеше да подхвърля тук-там. Безжизненото тяло на Милена лежеше безформено на операционната маса. То приличаше по-скоро на заспала принцеса, отколкото на мъртва жена. Но така й бе отредено и тя съумя да изпълни повелята си. Хриси заплака. Сълзите й покапаха по копринената блузка и никой не разбра дали това бе от радост или мъка. Взе в ръце детето и се зарече до края на живота си да не го остави. То бе частица от човека, когото тя обичаше. Очичките, пръстите и дори нослето издаваха това. Тя го притисна силно до себе си, сякаш се страхуваше да не изгуби и него. След погребението, на което се беше събрало неимоверно голямо количество хора, Хриси се качи в колата с бебето и отпътува в неизвестна посока. И до ден днешен не зная как е продължила историята, но вярвам в любовта и се надявам това дете да расте, обгърнато с обич и нежност. В послеслов искам да кажа, обичайте се, обичайте ближния си, защото може дните му да са преброени. И ако само за миг се поколебаете, знайте, че самотата ще ви намери колкото и далеч да бягате от нея.
ваш разказвач Алекс