Алисън

Известно време бях загледана в празните редове, които именно с празнотата си ме приканваха да разпилея по тях всички възможни нюанси, които съществуваха, че и онези, които не бяха познати на човечеството.

Известно време след това и редовете ме гледаха втренчено, изпълнени със сковаваща тишина, и нестихваща велика музика.

Изключително трудно ми беше да говоря за Алисън и въпреки, че с нея бяхме едно цяло думите някак не бяха достатъчни за нея.

Ако имах думи пък, засядаха в гърлото като буца и си стояха там. Нито успявах да ги преглътна с алкохол смесен със сълзи, нито успявах да ги изкарам с викове.

И все пак, ако трябва да говоря за Алисън думите, които бих използвала са: странно явление в моя живот – на безумни, неприлични помежду си кадри, и пресечки. Не ми се беше случвало да открия светлина от толкова невероятен ъгъл... Неразривна част от моята микровселена.

Докато аз съм слаба, беззащитна и доста често не на себе си, тя е... бунтар, сила, доминант. Обединение на крайност и безкрайност. Онази част от мен, която казваше „НЕ!” и тръшваше с кралски замах вратата след себе си.

Чувството й за ирония винаги беше на място; никога не пропускаше да те заяде и винаги беше права дори, когато не беше (а тя винаги беше).

Алисън... тъмнината в светлината ми; Хаосът в моята подреденост.

Ако аз бях слънчев ден, тя беше ураганът, който щеше да остави след себе си невиждани поражения.

Най – противоречивите чувства, които съм изпитвала някога са именно към нея...

- Не чувам нещо кой знае колко лошо за Алисън – вметна той. Разкажи ми някоя твоя случка от детството ти или някой скорошен спомен.

* Разбира се, че точно това ще те пита... – засмя се Червенокосата. – Никога не е бил там, за да знае. Защо ли си мисли, че ще навакса пропуснатото?!

- Бях на около 5, когато баба ми ме заведе в Китен. Не помня как си бях обелила и двете колена, но си спомням колко щастлива се чувствах, че ще се снимам с понито.

- Защо се страхуваш от Алисън?

* Чак пък да се страхува... – въздъхна, след което ме погледна изпитателно.

- Алисън винаги получава това, което иска. Не е манипулатор, но умее да извива ръце и не само. Докато се усетиш и вече си зависим към алкохол, цигари и всякакви опиати, както, и към нея. Най – вече към нея.

Пристрастяваш се към возенето без колан и високите скорости; към адреналина, който те удря в главата, и който те кара да искаш още, да жадуваш повече. Пристрастяваш се към секса с непознати не толкова заради самия секс, колкото към играта на котка и мишка.

Най – вече и най – много се пристрастяваш към Алисън, и към усещанията, които ти дава. И докато се усетиш тялото ти вече е пренаситено от всички тези сексуални еднодневки, а душата ти е зажадняла за емоции...

Вече си пионка в една изключително извратена игра на шах, която ти харесва. Започваш да губиш представа за времето и неусетно вече стоиш на ръба на Вселената.

Алисън е зависимост по – лоша и от алкохолната, и наркотичната взети заедно. Ако успееш, все пак, да се откажеш от нея... Е, трябва да я държиш постоянно заключена и изолирана от теб, и цялото ти същество, иначе и Висшите сили няма да ти помогнат.

Тя е дъгата след дъжда, но е и ураганът, който е минал преди това оставяйки след себе си нищо друго, освен пустота. Тя е усмивката на лицето ти след това. Плачът без глас. Ръката, която те хваща с пръсти, които прищракват, докато се протягат за захвата си.

Очите ти се кристализират. Не знаеш дали умираш или Кучката превзема цялото ти същество.

Не знам защо се страхувам от Алисън. Знам само, че страхът е панически и задушаващ. И знам, че в момента ме наблюдава. Изучава ме и търси пукнатината в мен, за да се хване за нея, и да ме превземе. Да ме подчини. Да убие човешкото в мен.

- Имаш предвид слабостите?

- Оу, да, точно това би казала и тя. Да си човек е слабост. Да си състрадателен е слабост. Да си добър и внимателен, и съпричастен към чуждите усещания е слабост. Да обичаш е слабост... Всяко едно нещо, което за мен е слабост, за нея е сила.

- Неспокойна си, дишай...

* Нима ще го оставиш да ти казва какво да правиш? – прошепна в ухото ми.

Гневът в мен се надигна, пълнейки очите ми със сълзи. Спомням си, че ударих стъклената маса с все сила, след което следващото, което помня е как мъжът промива раната и бърше стичащата се по ръката кръв.

Не изглеждаше уплашен. Дори напротив. От него струеше такова спокойствие, сякаш беше най – обикновен горещ, летен ден.

- Така и не ми разказа някой спомен, който се е запечатал в теб... – промълви след кратко мълчание, все така излъчващ спокойствие.

* Той наистина си въобразява, че ще стигне до теб с тези сладки приказки.. Само, че приказките не запълват, нито компенсират отсъствието. Отегчих се.. хайде да си ходим! – настоя Червенокосата.

- Не знам как да говоря за някой, който като гръмотевица е пронизал душата ми още с появата си. Все още не съществуват такива думи в речника, а най – вероятно в това отношение ще си остане беден. Някак повърхностно ми се струва да говоря за това как сваля и слага качулката на суичера си, докато разпалено разказва нещо, и жестикулира. Ако носеше слъневи очила, щеше да ги намества заповеднически, за да стоят там, където им е наредила.

И погледът й (не говоря за цвета на очите й, а за дълбочината им), който се врязваше право в душата, оставяйки такива отпечатъци, че ти се искаше да имаш молив, и лист хартия под ръка, за да нарисуваш същите тези отпечатъци, които да занесеш на татуистката си, за да ги гравира върху тялото ти (за да я носиш навсякъде, където отидеш).

Не знам каква асоциация да дам за прегръщането й. Няма такова. То е толкова много нежно, че единственото, което можеш да направиш е да притихнеш в прегръдките й, разделяйки се на душа и плът, и да потънеш. Тя е толкова много цвят... синьо. Синьото на лятото; на морето, което те наблюдава рано сутрин. Синьо като небето над всяко едно място, на което искам да ида с нея.

Лазурна денем и мастилена нощем. Такава е...

- Страхуваш ли се от нея?

- Алисън се страхува от нея. Предполагам, че има защо.

- Защо?

* Не я слушай! Не е спала от известно време насам и не е особено на себе си.

- Все още мисля по въпроса, но определено става по – тиха и от тревата. Японците имат древно поверие, че хората, които са предопределени да се срещнат са вързани с червена нишка за малкия пръст. Тя е невидима за човешките очи и свързва двама души независимо от времето, обстоятелствата, и мястото. Тази нишка може да се заплете или обтегне, но никога не може да се скъса. В легендата се разказва за един старец, който живее на Луната. Той излиза всяка нощ, за да потърси измежду душите онези, които са предопределени да се свържат помежду си на Земята. Когато открие тези души, старецът ги свързва с червена нишка за кутретата, за да не се изгубят.

С Алисън сме едно цяло. Ако аз съм щастлива, доволна е и тя. Ако аз съм тиха, тя вика и дразни. Ако съм кротка, нея обикновено не я слуша главата. Когато съм неспокойна и ядосана, обаче, и Висшите сили притихват тогава, защото гневът й не познава граници. Когато страдам и душата ми се разкъсва, нейната не можеш да разбереш дали я боли. Дори се питаш дали тя има такава изобщо.

- А защо мислиш, че я е страх от твоя safe place?

* Не ме е страх. Просто не я харесвам!

- Страх я е, защото я харесва. И не я е страх толкова от това, че я харесва, колкото от това, че... Ако Алисън и аз сме свързани, то моят safe place е червеният конец, който...

* Млъкни! – измърмори Кучката.

- Червеният конец е, който зашива разпръснатите ни из Вселената парчета душа.

- Значи Алисън все пак има душа..

- Има! – потвърдих. – Страх я е, че може да прояви слабост. Че нечия нежност е по – силна от нея.

Мъжът ме погледна, след което добави:

- Искам точно в този момент, докато ти и Алисън сте едно, да ми опишеш с една дума твоят safe place.

- Лилиум.

- Защото?

- Защото, когато падащите звезди докоснат земната повърхност, се превръщат в цветя.

* Звезда на земята... – прошепна в ухото ми.

- Звезда на земята... – изрекох на глас.

Послепис: „Душата ми те извика, а пък те познах със сърцето си”