Малкото щастливо момиченце

          МАЛКОТО  ЩАСТЛИВО МОМИЧЕНЦЕ

    Малкото щастливо момиченце  живее в къща с няколко лястовичи гнезда под стрехата и сутрин се събужда от песните им. Тя знае, че долитането им от топлите страни  е най- важното събитие през пролетта, така й е казал баща й. Малкото щастливо момиченце става, опитва се с хитрини да се спаси от закуската, наистина, баща й твърди, че непременно трябва да си изпива чашата  мляко, но точно това тя не мисли да прави, точно за това няма да го послуша.Тръгва из двора, после по улиците,  личицето й е усмихнато , розовее от слънчевите лъчи, хората, покрай които минава, също са усмихнати, радват й се, говорят с нея, но тя не осъзнава, че те се усмихват заради нея, че тя за тях е като слязло от небето слънчево зайче...Усмихват се дори сбръчканата проклета старица, която по- големите деца смятат за баба Яга и бягат от нея, усмихва се глухонямото момиче на съседите, което си е дошло за ваканцията от специалното училище,  където учи. Само на баба й не й е до усмивка, тя настоява да си изпие млякото  и това се превръща във фиксидея , която, уви, няма как да осъществи...Защото, дори и когато става голяма и сериозна жена, малкото щастливо момиченце не започва да закусва.

    Малкото щастливо момиченце намира червилото на майка си, начервява устните си и слага гердана й. Долу се чува гласът на баща й и тя тича да го посрещне, той се смее, слага крачетата й върху своите и започва да танцува с нея. Пее някаква популярна мелодия с негов текст, в който се говори за едно момиченце с руси плитки и сини очички, което не иска да пие мляко и си остава малко щастливо момиченце...Тя се смее, тича и бута чашата на пода, пак се смее на парчетата, а котката идва да изближе млякото...

             Малкото щастливо момиченце облича и гушка куклата си Дора, която баща й донесе от Пловдив. Той й казва, че куклата може да оживее и да ходи из стаята, ако се отнася добре  нея и не я драска с молива, не я захвърля по двора и вечер не я оставя на пода, а на възглавницата си.

    Вечерта малкото щастливо момиченце отива на гости на леля си и се прибира късно, когато луната вече е изгряла. Стиска силно ръката на баща си и гледа сянката си, издължена сянка на малко момиченце с панделка на главата. Казва си: „Аз съм вече голямо момиче!“ Но баща й не мисли така и я носи на ръце, отнася я до леглото и я завива добре...Тя не иска да заспи и да пропусне оживяването на Дора, но клепачите й стават прекалено големи, очичките малки-малки и бързо се скриват зад тях...

    Малкото щастливо момиченце става непокорна и независима девойка , не допуска никой да има власт над нея, защото баща й е казал, че за нищо на света не трябва да позволява компромиси с достойнството и свободата си. Никога не казва на баща си , че го обича, тя дори не го осъзнава като факт, нали той е винаги някъде в нея, винаги налице,  когато се нуждае от безрезервна защита, защо да му казва такива неща...Той не харесва мъжът, с когото се събира за цял живот или поне тя си мисли така...А той толкова прилича на него, тя толкова време го търси и изучава...Чувства се обидена, как така, та той трябва винаги да е на нейна страна...И на този мъж не казва никога, че го обича, ами  защо да го казва, не е ли достатъчно това, което прави за него, то не говори ли...

     Един ден малкото щастливо момиченце,което е станало независима  силна жена, остава без баща, а после и без мъж...Вече не е нито малка, нито голяма , нито щастлива...Няма нужда да казва на някого нищо, дали го мрази или обича, вече няма никакво значение...И разбира колко много е пропуснала, колко много е бъркала...

  Една нощ намира пътя към Бога и разкаянието, говори дълго , плачейки, разказва за греховете си и моли прошка...Вече може да я измоли само от Всевишния...

„Разкайвам се, че бях нетърпелива, че крещях понякога на близките си, че не умеех да ги утеша, когато имаха нужда, а мълчах и обръщах разговора на друга тема...Че подминавах с презрение слабите, че много рядко изпитвах съжаление и съчувствие към тях и ги смятах за негодни...Че не умеех да обичам с действия, че не показах най- съкровените си трепети пред тези, за които бяха предназначени...  Съжалявам, че бях непризнателна, че лесно изоставях тези, които обичах за да не изпадна в зависимост...Разкайвам се, че станах такава, а ме възпитаваха  с любов и търпение, че не взех нищо и не се поучих от родителите си. Смятах ги за слаби и сантиментални, не плаках , когато починаха дори...Страх ме е , че и душите им ме напуснаха, не само телата, не усещам закрилата им...Боже, какво направих, разкайвам се, но това достатъчно ли е...“

   И както преди много години, тя тръгва по пътя към дома си в ясната лунна нощ и гледа сянката пред себе си...Вижда издължен силует на жена на средна възраст , но изведнъж полъхва лек ветрец и сянката се променя, в косата й трепти от течението панделка, а ръката й държи нечия друга...

    Ето го,казва си тя,татко пак ще ме отведе у дома