Мракът спуска индиговите си пипала над заблещукващите като светулки панелни блокове и бавно се прокрадва в пропитата от цигарен дим стая. Лежа, загледан в пробягващите по тавана светлини на преминаващите навън автомобили и си мисля за теб. Липсата ти се е загнездила като натрапчива мисъл в главата ми, мъчеща се неистово да се материализира в сълзи, напиращи в уморените ми от безсъние очи. Ако сега ги затворя, дали ще заспя, сънувайки те до мен? 
В стаята нахлува аромат, който ми напомня за детството. Сякаш ме  пренася отново там, където бъдещето изглеждаше безоблачно. 
Човек винаги е настроен носталгично към миналото си. Така сме устроени. Това, което е било преди, винаги ни се струва по-добре, от това, което е сега. Ако някога се подсетя за днешния ден, вероятно и той ще ми се струва чудесен през призмата на бъдещите дни. Но днес ми се иска да се върна назад във времето и да спася загиващото утре. А най-откаченото е, че мога да го направя.
Всички ние притежаваме собствена машина на времето - нашето тяло. Цялото ни минало е изписано по телата ни и оставя своя отпечатък върху нас - в белезите от детството, в бръчките по лицето, в торбичките под очите, в прошарените коси. Всичко е там, и миналото ни може да бъде прочетено като отворена книга, продължаваща да се пише до последния ни дъх. Ние сами сме автори на тази книга. И сами можем да я пренапишем.
Човешкият мозък има способността да ни връща назад във времето чрез нашите спомени. Един познат аромат е способен да ни пренесе десетки години назад и да накара тялото ни да се чувства физически там.
Затварям очи. Връщам се като пътешественик във времето, двадесет и четири години назад. Лятото на 1994-та година. Лятото на едно безгрижно детство в къщата край морето. Дядо и леля са още живи, гледаме всички заедно Световното първенство по футбол на чернобелия телевизор. Въздухът е тежък. Под лампата на брега неуморно кръжат комари край обляната от лунна светлина рибарска лодка. В далечината блестят светлините на града. Дядо ме слага на коленете си. По ръцете му са полепнали люспи от риба. Баба е набрала домати от градината и прави салата. Зад полюшващите се завеси, през отворения прозорец полъхва лек бриз с мирис на море. Чува се песента на щурците.
Отново съм в тялото на онова единадесет годишно хлапе, но сега имам спомени от бъдещето. Бъдеще, което толкова силно искам да променя. Бъдеще, в което искам много любими хора да са все още живи. Бъдеще, което ми се иска да прекарам с теб. Сега съм на единадесет години, а ти си на около четири. Дори още не те познавам. Мога ли да направя така, че да те познавам от по-рано? Мога ли да избегна всички бъдещи грешки и да се преборя за любовта ти? Мога ли да изживея живота си отново... и да го променя? 
Цигарата в пепелника е угаснала. В стаята се носи аромат на женски парфюм. Твоят парфюм. Отварям бавно очи.