1 

В стаята беше приятно сумрачно, време само за сън, при положение, че навън и без това валеше. Явно Боряна беше на същото мнение, защото все още се намираше в леглото, въпреки че часът отиваше към дванайсет на обяд. Беше крайно време да става, ако не искаше да проспи деня. Към дванайсет и петнайсет най-накрая се разшава. Отметна олекотената си завивка, надигна се в леглото и се усмихна на деня. Трябва да се подчертае, че като цяло тя беше едно намръщено същество, проявяващо най-често своята намусеност сутрин, преди да е изпие първото си кафе за деня. Но днес беше различно. Събуди се някак си щастлива и изпълнена с хубави предчувствия за този ден. Оправи се набързо, направи си и кафе, прегледа си пощата и зачака чудото да се случи. А чудото изглежда само я е чакало да се събуди, за да я навести към два следобед. На вратата се позвъни и докато вървеше към нея, на Боряна ù се въртеше странната мисъл „Ех, този късмет”. Секунда по-късно на вратата пред нея стоеше една пощенска служителка, която ù връчи някакво препоръчано писмо. Боряна се разписа, благодари и затвори вратата, като се концентрира в плика, който държеше в ръка. Нямаше подател. Само нейното име и това беше. Зачуди се кой и защо ще ù пише. Доколкото си спомняше, беше си оправила сметките. Нямаше как и да е от човек, стараеше се да си няма много разправии с такива същества. Не беше много социална. Общуването ù с хора се изчерпваше най-много с шестима човека. Тя беше невидима за околните и се стараеше да си остане такава, но... ето, явно не беше чак толкова незнайна. Някой знаеше за нея и я беше открил, което говореше, че или тя не беше се покрила от света достатъчно добре, или че подателят е егоцентричен идиот, въобразил си, че заслужава вниманието ù, или просто и двамата явно бяха специални един за друг. Тя отвори писмото и отвътре изпадна някакъв медальон и един лист хартия с бързо надраскан текст по него. Боряна се вторачи в медальона. Имаше усещането, че някога го е виждала. Беше ù странно познат и в същото време знаеше, че никога не се е докосвала до подобно нещо. Той беше красиво украшение и явно беше златен, щом подателят ù го изпращаше с препоръчана поща. Тя измести поглед от накита към съпровождащата го бележка и зачете. Не ме познаваш, не сме се виждали и няма и да се видим! Ти си ми известна и си важна за целта Ни! Ти си целта! Ще общуваме по моя начин. Виж огледалото! Пази медальона! Той е твой! Покровителят Су. Боряна остави бележката, затичвайки се към коридора, в който се намираше голямото стенно огледало.