Една вечер, 5-6 минути. Лято, море, място, което наричаш аз съм у дома. Изведнъж у дома влиза тя. Червена коса, невероятна усмивка с лека трапчинка на устните с очи, в  които блести нещо, в което след миг се убеждаваш ти. Тя е любовта, влязла у дома. А ти като че ли не виждаш в нейните очи, че друга любов може би гори. И започват сладките трепетни дни, сънуваш я дни след дни, а всъщност си до нея ти. Не знаеш случва ли се това дори, мислиш, че тя ще бъде винаги до теб, уви. Ослепяваш ти и не виждаш, че тя с друг пламък гори. Мислиш за нея постоянно ти, с теб постоянно е дори и намира сините ти очи с огън пълни и мечти. Минават дни и ти се влюбваш в мечти, без да знаеш, че ще изгориш в тези красиви кафяви очи. Тя, любовта, идва при теб заранта и с танц те кара да забравиш, истина ли е това. Като в сън и казваш сънувам те, ела за целувка една и тя ти подарява една целувка-мечта, с която живееш и до сега и след това казва думи, които помниш и до сега, но както и в сълза, тя изчезва заранта със своя плам и красота, а ти оставаш влюбен в една мечта, с усмивка по-красива от изгрев, залез и цветя в този дом Смокиня. И когато дойде реалността и покажеш чувства ти сега към нея любовта, за миг изгасва нещо в тя. И така започваш да се връщаш там у дома, искайки тя да е там сега. И от сладка любовта се превръща в горчива мечта, от която пиеш ти сега. Едно сърце се превръща в пепел без лице, малко по малко умира това сърце, а огънят не гасне, а расте и за нея мисли все. А тя, дива и красива, любовта е все така далеч и близо тя. И така обичаш я в деня и  в нощта, а тя гори за друга далечна мечта. Идва зимата сега и ще изгори сърцето ти сега близо или далеч от дома, в който я видя. Живееш ти в лъжа, наречена тъга, обичайки жива една красива червена мечта. И разбираш я нея сега, любовта, а всъщност гаснеш в нощта, без дори да можеш да й кажеш да ти си тя, която...