Когато духът на починал човек бъде освободен, той се превръща в ками, а четирите души, които го изграждат, образуват т.нар. митама. Всяка една от тях представлява отделно лице, олицетворяващо определено качество на духа, допълвайки се взаимно с останалите.

Куши-митама  -  „Чудна душа”, която изгражда и която лекува. Тя е най-светлата от всички части на духа.

Саки-митама  -  Душата на благоденствието и просперитета. Понякога заедно с куши-митама донасят добрата реколта на хората.

Ниги-митама - Това е нормалното състояние на духа, неговата функционална страна. Според много шинтоисти саки-митама и куши-митама са просто нейни проявления в отделни моменти от съществуването на ками.

Ара-митама - Нейното проявление става по време на война или природни бедствия. Това е грубата и насилствена страна на духа, която е и първото негово лице след освобождаването му.

                                                                                       Из „Нихон Шоки” („Японските хроники”)

Шогендо погледна безпомощно клона, който изпука под натиска на своята ръката, откъснат от ствола, и полетя надолу към ямата, която не бе успял да забележи до този последен момент. Гърбът му се удари в замръзналата стена, плъзгайки се надолу към каменистото дъно отрупано на места със сняг.

„Глупак!”, каза на себе си младият мъж, предчувствайки натъртванията и болежките, които щяха да последват завършека на падането.

Защо изобщо му трябваше да навлиза толкова навътре в гората, в която не бе стъпвал от своето детство? И бе изпуснал обилната закуска, която баба му бе направила заедно със Саеко.

„Сбогом, оризови питки! Сбогом вагаши*!”

Просна се по лице върху чистия сняг, който попари кожата му. Усети как дрехите му се напояват с влага.

Шогендо надигна глава и прихна, развеселен от комичното си положение. Някъде горе в червеникавото небе преминаваше голям транспортен кораб, вероятно отправил се към Арабия Тера, оставяйки дебела бяла диря след себе си.

Обърна се по гръб и провери дали не бе счупил нещо по себе си.

„Ммм, не, всичко е здраво.”, установи и грабна шепа сняг, която се разпадна на отделни кристали между пръстите му, отразявайки лъчите на издигащото се слънце.

*вагаши – сладкиши от оризово брашно, захар и японски боб (адзуки)

Погледна нагоре. Дупката беше дълбока няколко метра, достатъчно, за да изненада някои невнимателен минувач като него.

Някакъв остър камък го натискаше по гърба и Шогендо реши да се надигне, сядайки с разпънати крака. Обърна се назад и погледът му се закова върху изпъкналата в единия край плоча, подаваща се от заснежената земя.

- Може би е йориширо? – предположи, сещайки се за свещените предмети, които се поставяха около шинтоистките храмове, служейки като дом за духовете.

„Само дето наоколо няма такъв храм…”

Премахна внимателно с длан снега от плочата и с изненада откри, че почти цялата бе изписана с древен канджи, който бе учил известно време в университета.

Напъна се да преведе нещо, но от падането главата го болеше и се отказа след кратка борба с паметта си.

- Какво правиш там?

Шогендо стреснато подскочи, изправяйки се бързо на крака. Погледна към повърхността и видя непознатото момиче, което стоеше и го гледаше от ръба на ямата.

- Ъх…На разходка. – отвърна и той, провиквайки се от дъното.

Огледа новодошлата. Изуми се, когато съзря тънката бяла рокля, с която бе облечена, въпреки минусовата температура, както и на дълга бяла коса, пусната свободно да се развява зад нея. Дългото и, но стройно тяло, не трепваше въпреки вятъра.

- Не е хубаво да безпокоиш мъртвите. – заяви със сериозно изражение на лицето момичето, спускайки към него един отчупен дълъг клон, а който да се улови.

Шогендо се поколеба в първия момент, виждайки бледата кожа, която се подаде изпод копринения ръкав, обрисувана в странни, блестящи символи.

„Може би членува в някоя секта?”, предположи той, улавяйки долния край на клона. Когато се озова отново горе, мъжът изтупа дрехите си и премина с любопитен поглед през лицето на непознатата.

„Красива…но и толкова странна.”

Лицето и, сякаш оформено от някой леден къс, имаше заоблени, меки черти, полускрито от танцуващата на вятъра коса, като някъде дълбоко в сенките му блестяха две светли, но студени очи, вперени в Шогендо.

„Изглежда нереална…”

- Трябва да напуснеш това място. – прозвуча хладния глас на момичето, което остави клона да падне безшумно на земята и се обърна назад към виещия се между дърветата път. – Твоят дом е в тази посока.

Шогендо не спираше да я наблюдава, изумен от плавните и движения, които сякаш не се влияеха от времето и пространството.

- Благодаря ти! – обади се накрая той, правейки лек поклон с ръце, притиснати до тялото. – Ако не ми беше помогнала, сигурно щях да си стоя там, докато някой от семейството ми не ме потърси. Задължен съм ти.

Зимният вихър издуха косата от лицето и и тя се взря в него с големите си очи.

Ирисът и представляваше разпръснати тъмни точки върху спокойно светлосиньо езеро, в чиито краища плуваха малки сиви ресни, подобно на спящи папури.

- Казвам се Шогендо Катано. – представи се той, показвайки най-приветливата усмивка, на която бе способен.

Момичето върна погледа си върху ямата, намираща се малко зад тях.

- Извади късмет, че не събуди духа, който живее там. Щеше да ти бъде много ядосан.

- Дух? – повдигна вежди Шогендо. „Защо не искаш да си кажеш името?” – Предположих, че плочата може да е дом на някое ками…

Момичето поклати глава.

- Не, това не е дом. – тя клекна на ръба на дупката, започвайки да рисува с пръст в снега странни, вълнообразни знаци. – Това е гроб. Човекът, на когото принадлежи, загинал много отдавна. Живял със семейството си в преселническия лагер близо до тази гора, която тогава още била само едно голо поле.

Шогендо застана до нея, вглеждайки се в малката плоча, лежаща на дъното между камъните.

- Не бях чувал тази история. – призна си той.

Момичето продължи да рисува в снега, съсредоточила погледа си в нещо невидимо във въздуха.

- Нейният дух… не могъл да напусне мястото, където тялото било погребано и останал да броди наоколо, търсейки спасение. С времето отчаянието спуснало тежка сянка върху него и така надеждата  го напуснала, отстъпвайки място на страха и омразата.

- Била е жена? – погледна към момичето Шогендо. – Каза „нейният дух”, нали? Погребаният човек е бил жена?

Тя кимна, изправяйки се отново на крака.

- Само земя от родния ни свят може да помогне на духа да намери покой. Тогава той ще напусне това място и ще се слее с останалите духове, които го очакват.

Шогендо отправи бърз поглед към символите, изписани в снега и изтръпна.

Думата се състоеше от три стари японски знака, които за негов късмет, бе учил по „Древни земни диалектни форми на универсалния език”.

- Якудацу. – произнесе на глас той, превеждайки си го в същото време наум.

„Помощ.”

Шогендо се надигна от мястото си, обръщайки се към момичето.

Прибра се малко преди обяд, целият мокър и кихащ. Събу обувките си и премина в кухнята, където пода бе постлан с татами, в чест на първия общ обяд на цялото семейство от години насам.

Когато разказа на баба си какво му се бе случило, тя се усмихна загадъчно и го накара да седне до ниската маса, където изпускаше пара красив, син чайник. Наля му топъл чай в неговата любима чаша и се настани отсреща, скривайки ръце в дългите ръкави на блузата си.

- Имал си среща с ками. – започна тя, кимайки умислено. Шогендо отпи от чая, стопляйки тялото си.

- Чувал съм за тях. Това са духове, които живеят в изоставени къщи, гори и близо до храмове, като рядко се намесват в живота на хората. Или поне ние не можем да разберем.

Старицата се наклони напред, оглеждайки лицето му с присвити очи.

- Хм… Тя докосна ли те? – попита накрая, хващайки ръцете му. – Ако ками те докосне по кожата, ще остави невидим белег, който с течение на години ще се превърне в петно или бенка. За щастие аз съм наследила умението от моята майка да виждам тези неща още, когато са пресни.

Шогендо гледаше баба си силно изумен.

- Ти, откъде знаеш, че съм срещнал момиче? Да не би…да си я виждала?

Старата жена поклати глава, пускайки ръцете му.

- Много отдавна, когато бях още млада, твоя дядо отиде в гората, за да намери нашето куче, което бе избягало. Когато се върна, той ми разказа за срещата му с белокосо момиче, застанало до сгушеното край едно дърво кутре, пазейки го от дивите котки, които обитаващи най-вътрешните части на гората. Благодарил и за помощта, след което тя му показала пътя на обратно и изчезнала сред сенките. За разлика от теб, дядо ти беше докоснат от нея и в сърцето му се появи копнеж, който го тласкаше обратно към дърветата. Разбирах мъката му, въпреки че изгарях от ревност. Ние, хората, сме безсилни пред тези сили, които обитават царството на След Живота. Не можем да им се противопоставим. Замесиш ли се веднъж с ками, целият ти по-нататъшен живот се променя. Ти имаш късмет, че душата ти не е чула зова на бродещия дух, инак разумът ти бавно ще започне да линее, а с него и твоето тяло, докато накрая не се превърнеш в сянка, лутаща се из празнотата.

Въпреки страшните думи на баба си, Шогендо не престана да мисли за белокосото момиче цял следобед, връщайки се непрекъснато до момента, когато се вгледа в очите и, виждайки своето собствено отражение.

Тя го бе помолила за помощ. Ками или не, момичето имаше нужда от него и той не можеше да остане безучастен.

„Само земя от родния ни свят може да помогне на духа да намери покой…”, повтори наум казаното от нея.

- Земя от родния ни свят… - каза на глас, облягайки глава върху голямата възглавница в старото си, юношеско легло. – Къде мога да намеря такова нещо?

Замисли се за транспортните кораби, които трамбоваха между Марс и Земята, прекарвайки строителни материали, руди, морска вода и други стоки, които служеха за разменна монета  на двете планети. Надали на борда на някой от тях можеше да се намери земна пръст.

И все пак трябваше да опита нещо…

Сутринта стана още преди слънцето да се покаже зад обраслите в червени храсти и ниски дървета хълмове, облече се набързо и пое към гората, гледайки да не събуди никого.

Беше оставил портативния си трансмитер на шкафа до леглото, не желаейки да бъде разсейван  с внезапни обаждания от колегите му в службата или от някой негов познат от Нео Киото. Откакто се бе върнал в стария си дом, сякаш отново изживяваше онова свое детство, което още му се присънваше понякога. Не искаше да разваля тази магия като позволи на действителността да го връхлети.

Вървеше между високите дървета, далечни роднини на земните борове, и отнесено гледаше в краката си, газещи в дебелата снежна настилка.

Мислеше за дядо си.

Никога преди не бе чувал тази история и се питаше дали изобщо неговите родители я знаеха. Може би Саеко?

Не вярваше.

Спря. Беше стигнал до ямата.

Огледа се за момичето, но не можеше да я види никъде. Зачуди се дали тя щеше да се покаже ако отново се засилеше надолу към дъното на дупката.

Нечия студена ръка премина като леден вихър по лявата му буза, карайки го да се извърне рязко. Зад него стоеше тя.

- Какво правиш тук? – прозвуча безчувственият и глас. Беше облечена в същата бяла рокля, върху която падаха дългите и коси, блестящи в сребристо на фона на издигащото се слънце.

Шогендо още чувстваше пулса в попарената си буза.

„Тя ме докосна…”, осъзна накрая той, взирайки се объркано в празнотата между двама им.

- Исках да те видя. – каза след кратка пауза, поглеждайки в краката си. Беше стъпил върху надписа, който момичето беше вчера направила в снега. Сега от него не бе останало почти нищо.

- Не ти ли казаха, че не трябва да идваш на това място?

Лека усмивка изникна на лицето и. Шогендо затаи дъх пред красотата и.

- Може би искаш да научиш моето име? – продължи тя, изписвайки с показалец нещо неразбрано във въздуха. – Можеш ли да го отгатнеш?

Зимният вятър обрули лицето му, карайки го да отстъпи назад.

- Внимавай! Още една крачка и ще трябва отново да те изкарвам от там! – предупреди го все още с весело изражение тя.

Шогендо се почувства силно замаян.

- Ти имаш нужда от помощ… - промълви, подпирайки се на един високо отрязан дънер.

Момичето пристъпи към него, навеждайки се напред. Устните и почти се допряха в неговото лице, след което спряха до дясното му ухо.

- Изанами… - прошепна тя, полагайки ръце върху неговите гърди. – Казвам се Изанами.

Шогендо се събуди в началото на гората, откъдето се виждаше къщата на баба му, сгушена между два малки хълма, точно до каменния мост, под който минаваше малко поточе.

Надигна се от поваленото дърво, на което бе положен и се обърна назад, опитвайки да си спомни какво беше станало.

„Тя докосна лицето ми.”, сети се след няколко секунди той, допирайки ръка върху пламтящата страна на лицето си.

Внезапен страх с прокрадна в съзнанието му и той забърза към къщата, обещавайки си да не споменава нищо на своята баба.

Привечер, когато се прибра в стаята си, Шогендо запали цигара, отваряйки леко прозореца и извади големия квантов компютър, закупен преди година от столицата Отомо. Той потърси в общата транспланетарната мрежа името „Изанами”, което не можеше да излезе от мислите му.

Попадна на няколко древни японски легенди, свързани с богинята на сътворението и смъртта, както и на някои лица със същото име, които притежаваха профили в различни комуникационни мрежи. Но нищо за момиче, загинало по време на колонизацията на острова.

Дори не усети, когато през открехнатия прозорец влезе безшумно в стаята тайнственото момиче-дух, стъпвайки с боси крака върху постлания с килим под.

Тя спря зад него, улавяйки го нежно с две ръце през раменете.

Косата и се развяваше като опашка на комета, оставяйки сияйното лице да блести пред очите на мъжа.

- Помогни ми! – прошепна тя, допирайки устни до неговите.

Шогендо усети студа, който лъхаше от нея, прониквайки в тялото му. Той остави холоръкавицата на бюрото и отвърна на целувката и.

Без да усети, той бавно, но сигурно пропадаше в нейния свят, следвайки стъпките на собствения си дядо. Въпреки, че и преди бе изпитвал подобни чувства към жена, не можеха да се сравнят с това, което усещаше в момента. Толкова отчайващо всепоглъщащо и фатално, колкото можеше да бъде единствено любовта на космическия вакуум към топлината.

На сутринта Шогендо се събуди уморен. Минаваше единадесет и сестра му вече е провикваше от долния етаж.

Изанами беше изчезнала така внезапно, както се бе и появила.

Не можеше да се сети за нищо конкретно като спомен, останал от нощта. Единствено се бе запазило чувството, че бе потъвал в бездънен кладенец с ледена вода, която бавно преминаваше през порите му, изпълвайки го отвътре.

Когато слезе да обядва, баба му го изгледа безмълвно, спирайки се върху лицето му. Остави му купата с рамен и оризови топчета, след което напусна стаята, привиквайки Саеко.

Двете излязоха, потегляйки със старата Тойота, която бе „завещана” от покойния старец, оставяйки Шогендо в недоумение.

„Изанами”, отново изникна нейното име в съзнанието му, докато се насилваше да яде. Изпита силно желание да я види, при което избута паницата към средата на масата и се изправи, поемайки към коридора.

Видя красивите виолетови цветя, които се подаваха изпод снега, растящи от двете страни на горската пътека, спирайки се да им се полюбува.

Може би тя щеше да се зарадва, ако и направеше букет от тях?

Още при първия допир усети парещата топлина, която обля пръстите му. Дръпна несигурно ръка и се вгледа в ярките им багри.

- Прекрасни са, нали? – долетя някъде иззад него познат глас.

Беше Изанами.

Тя улови нежно ръката му, допирайки я до лицето си и издиша студен въздух към нея. Паренето от допира с цветето изчезна, заменено от приятен хлад.

- Исках да те видя… - прошепна Шогендо, хипнотизиран от вида и. Тя се доближи към него, притискайки се силно към тялото му.

- Ела с мен! – промълви Изанами, повеждайки го навътре в гората.

Никога преди не беше навлизал толкова навътре в гората. Вървяха повече от час, когато накрая срещу тях, точно между няколко стари, изсъхнали дървета, се показа малка, едноетажна къща, пред която растяха хиляди виолетови цветя.

Изанами спря пред входа на двора, обграден от каменна стена и на лицето и изгря слънчева усмивка, която омагьоса още повече Шогендо.

- Добре дошъл в моя дом!

Къщата беше стара. Рамките на прозорците бяха изгнили, както и някои от дървените стени, давайки възможност да се надникне вътре през оформилите се дупки. Керемидите по покрива бяха изпопадали по земята, затрупани на доста места от падналия сняг. Входната врата зееше широко отворена, все още държаща се на пантите си.

Шогендо направи няколко крачки, преминавайки в двора и се спря до поляната с цветя, същите като онези от пътеката.

- Когато бях жива, тях ги нямаше… - каза Изанами, клякайки до няколко от тях. – Красиви са, но не мога да ги докосна. Ще изгорят духа ми…

Изправи се внезапно, улавяйки го през ръка.

- Хайде! Нека влезем вътре!

Прекрачвайки прага, Шогендо усети аромата на овехтяло, с който често се сблъскваше, докато е на работа. Намираха се в голямо антре, където освен закачалки за дрехи и шкафове, имаше и внушително елипсовидно огледало, с лакирана дървена рамка, закачено за отсрещната стена. По цялата му дължина, отгоре надолу, преминаваше разкривена пукнатина, която го разделяше почти идеално на две половини.

Шогендо се вгледа в него, забелязвайки своето собствено отражение. Както и очакваше, огледалото „не виждаше” момичето до него.

Изанами нямаше отражение.

- Последвай ме! – обърна се към него тя, стискайки го за ръката. – Моята стая е горе.

Двамата преминаха през извивката на коридора и се изкачиха по старо, дървено стълбище, по чийто парапет бяха резбовани фини малки фигури, тичащи из поле покрито с цветя.

Когато достигнаха втория етаж, Изанами сви по друг коридор, който ги изведе в голяма осветена стая. Почти цялото пространство беше заето от голямо, старо легло, по което се бяха натрупали листа от дърветата, вкарани от вятъра през счупените прозорци.

До леглото имаше малък шкаф, някога впечатлявал с издяланата украса във формата на преплетени цветове на лоницера. Върху него лежеше тетрадка с дебели, овехтели корици посипани с прах.

- Тук е моята стая. – каза момичето, продължавайки с едно звучно представително „Та-ра-на-нааа!”

Шогендо доближи леглото и се вгледа в като че ли умишлено наредените по него листа. Присвивайки очи видя някакво подобие на лице, но вероятно вятъра се бе погрижил да остане неразпознаваемо.

Ръцете на Изанами обгърнаха кръста му. Докосването, както винаги, бе съпроводено с хлад.

- Харесва ли ти? Идвам рядко тук, затова е толкова разхвърляно, но на мен си ми харесва. Обичам дома!

Тя го стисна още по-силно, почти изкарвайки въздуха от корема му.

- Искам… - прошепна Изанами. – Искам да останеш с мен! Завинаги!

Сърцето на Шогендо почти спря да бие, докоснато от студа, който извираше от нейното тяло. Той опита да се освободи от прегръдката и, но остана изненадан от силата на момичето.

- Кажи ми… - обърна глава към нея, виждайки сълзите в очите и. – Какво се е случило с теб?

Едно листо се вдигна от леглото, понесено от внезапно нахлулия вятър в стаята, и полетя около двамата, кръжейки на разстояние от тях.

Изанами отпусна ръцете си, отивайки безшумно до шкафа. Взе тетрадката в ръце и докосна внимателно корицата.

- Когато бях още жива… обичах да пиша. – промълви с лице, върху което бе паднала сянка на тъга. – Така и не можах да завърша този ръкопис. Мечтаех един ден да го покажа на хората и да бъда запомнена.

Тя седна върху леглото, въздишайки.

- Сега съм забравена и ще бродя сама из тази гора, докато не настъпи вечна нощ за целия свят…

Шогендо се приближи внимателно и седна до нея, полагайки ръка върху нейната.

- Знам само, че всичко, което е тук вътре, – Изанами допря показалец до тетрадката – написаното от мен, продължава да се случва и аз нищо не мога да направя. Сякаш попаднах в капан, който сама съм направила.

- Какво имаш предвид?

Момичето прелисти няколко страници и спря върху една рисунка, пред която Шогендо запримига изненадано.

- Това са същите онези цветя, които растат в твоя двор. – отбеляза той, взимайки тетрадката в ръцете си. – Спомена, че преди да се превърнеш в…дух, тях ги е нямало пред къщата.

- Не. – поклати глава Изанами. – Те ИЗОБЩО не съществуваха. Бяха измислени от мен, като омагьосани деца, превърнати от господаря на този свят в красиви цветя, за да може да им се любува без един ден да пораснат и да го напуснат. Но пламъка в техните души бил токова силен, че никой не можел да ги докосне, без да се опари.

Шогендо премина леко с длан през напуканата страница с поглед, погълнат от рисунката.

- Искаш да кажеш, че твоята книга се е сляла по някакъв начин с живота ти, превръщайки ги в едно цяло?

Изанами отново запрелисти тетрадката.

- Ето тук. – посочи с пръст тя върху заглавието на последната глава. – Тук главната героиня, дъщерята на господаря, се среща със своя любим, посетител от далечна звезда, в гората край своя дворец. Нощта е заменила яркото слънце и на връщане към дома тя се изгубва, лутайки се сред дърветата. Накрая пада в ямата, която ти видя и там остава да лежи, докато не я намират омагьосаните деца, привлечени от нейния предсмъртен зов.

В съзнанието на Шогендо се появи чувството, че започва да се изгубва в невидимата граница между реалността и фантазията. Въпреки това, той приемаше всичко, което Изанами изричаше, опиянен от нейния образ, така както насекомите се стремяха да достигнат светлината на фенерите.

- Знаеш ли как трябва да свърши цялата история? – обърна се към нея той, облягайки се с ръце върху изсъхналите листа.

- Нейният любим, разкъсван от тъга, се заклева пред баща и да открие начин да я върне към света на живите, след което поема на пътешествие из различни места. След години, когато надеждата в господаря почти напълно е изчезнала, той се завръща с кристално шише, в което е събрал сълзите на всички звезди от небосвода. Изровил тялото от земята и капнал няколко капки върху лицето, дарявайки и отново живота…

Шогендо прелисти на последната изписана страница, след която следваха празни листи.

- Защо не си опитала да я довършиш и да видиш дали и това няма да се сбъдне?

Изанами прехапа устни, отправяйки взор към голите дървета застанали като непоколебими стражи отвън.

- Мислиш, че не съм опитвала? Толкова много пъти… И всичко написано от мен изчезваше като разтопен сняг, заличен от пролетното слънце. Накрая дори буквите спряха да се показват под писалката, дори когато бащиното мастило свърши и започнах да използвам собствената си студена кръв, за да се спася.

Внезапно ръцете и се вкопчиха в него, придръпвайки го към себе си.

- Но ти можеш да ми помогнеш и без историята да бъде завършена! – очите и се спряха на сантиметър от неговите. – Този свят ми е чужд. Родена съм там, където луната закрива със сиянието си звездите и моретата са безкрайни и техните вълни галят нежно бреговете от ситен пясък, а планините са зелени и приятни птичи песни унасят пътниците. Само земя от това място може да избави душата ми и тя да намери покой…

Едва сега Шогендо забеляза тъмната фигура, която стоеше изправена на прага на стаята. Беше някакъв възрастен мъж, загърнат с черна мантия, от която се подаваше едната му ръка, държаща бяла хартиена фигурка.

Непознатият забеляза погледа на мъжа и направи крачка напред, карайки пода да проскърца под краката му.

- Знаеш ли коя е тя? – обърна се той към Шогендо, поставяйки малкото оригами върху леглото. Изанами се изправи стреснато, отдръпвайки се към играещите прозорци.

Хартиената фигура засия в яркочервено, отблъсквайки сенките, които пълзяха из пода.

- Кажи ми… - отново заговори странникът, който продължи бавно да се придвижва напред към тях. Мантията му се развяваше около него, дърпана от силното течение. – След като не можеш да донесеш земя от родния и свят, как би могъл да и помогнеш, освен ако не с нещо, което след време ще се превърне в пръст?

Шогендо гледаше с недоверие към мъжа.

- Баба ми ли те изпрати? – попита го на свой ред той. – Мисля, че вече е късно за екзорсизъм! Взех решене да и помогна, каквото и да ми коства това! И нито ти, нито който и да било ще ме спре!

Старецът повдигна вежди, като до този момент нито веднъж не бе погледнал към треперещата Изанами.

- Тя ще използва твоето тяло, което е родено на Земята, и ще абсорбира всяка една негова клетка, докато не остане нищо от плътта ти. Така тя ще се освободи от безцелното си лутане, а ти – от своя собствен живот, който толкова лесно го подаряваш. Помисли си, ще жертваш ли всичко заради един отдавна изгубен дух?

Шогендо усети допира на момичето, което бе стиснало лявата му ръка. Мракът от нейния ъгъл бе погълнал почти цялата му сянка, падаща върху леглото.

- Ще и помогна! – промълви твърдо той, поглеждайки към бляскавата фигурка, която имаше формата на триопашата лисица. По хартията, от която бе направена, сега пълзяха синкави пламъци.

Старецът кимна, без да се обади повече, извади нещо изпод мантията и се обърна към вратата. Стигайки до прага, той щракна с пръсти, при което бялото оригами изчезна със звучно пращене, разтваряйки се във въздуха.

Изчезна, така както се бе и появил. Сенките от под леглото отново се пръснаха из стаята, опитвайки се да прогонят дневната светлина.

Шогендо видя увития в бял плат предмет, оставен на земята, точно там, където стоеше стареца и се приближи, навеждайки се към него. Когато го разви той с изненада установи, че това е дълъг сребърен кинжал, по чиято дръжка блестяха инкрустирани късове турмалин.