Тази вечер се бяхме събрали всичките три приятелки, но бяхме поканили и едно момче от една друга специалност. За него знаехме, че сигурно ще има много теми за обсъждане с нас, тъй като и той си падаше по момчета. А знаем добре, че хомосексуалните момчета са наистина добри приятели.
Днес всички бяхме у нас – малък апартамент на шестия етаж на един доста старичък блок, в който майка ми се беше родила и израснала, а нямаше да се учудя и дори родителите ù да са израснали там. Имаше една достатъчно голяма стая, която беше холът, но беше празна откъм мебели, тъй като към края на ремонта на мястото парите на родителите ми се бяха изчерпили и съответно две от трите стаи бяха празни. Но това беше перфектно, тъй като моите четири възглавници и един кашон бяха по-добри и от най-първокласната маса и столове, пък и създаваха приятелска атмосфера, подходяща за разговори.
Така, момчето, за което говорих по-горе, Алекс, изглеждаше доста щастлив от присъствието си на нашата среща и кафявите му очи светеха с доволство. След като всички се бяхме настанили на възглавниците и бяхме взели по една чаша „фанта портокал”, Алекс ни предложи да ни разправи някаква история.
- Каква история? – попитах аз с любопитство. Падах си по слушането на различни истории, тъй като бях изпълнена с желание да попълвам житейския си опит.
Двете ми приятелки също изглеждаха достатъчно заинтригувани, с единствената малка подробност, че едната от тях беше заета с това каква музика да пусне повече, от това каква история ще ни разказва новият член на групичката. В крайна сметка тя реши да пусне Rammstein, като се има предвид, че само това имаше на компютъра ми в папката „музика”
Алекс се подсмихна.
- Вие вярвате ли в свръхестествените неща? – попита Алекс.
Аз поклатих глава.
- Разбира се, че не – отряза го другата ми приятелка – имам предвид, не вярваме в Бог и вампири... но не е като да мразим хората, дето вярват в тези работи.
- Това, което ви разказвам, е истина! Истинска истина, разбирате ли? – каза Алекс и сниши леко гласа си. Аз все още бях скептично настроена, когато той започна да разказва.
- Имало едно момиче, което имало странна дарба. – заговори Алекс и пооправи косата си с един замах – дарбата ù не се състояла в това да пее добре. Или да е гений в ученето на езици, като теб, Изи.
Аз се засмях, но нека не започваме темата за това колко съм велика с езиците.
- Иии? – подкани го другата ми приятелка, която беше пуснала музиката.
- Дарбата на момичето била свързана с виждането. Един ден, просто от нищото, тази дарба се появила в нея. Този ден тя просто се връщала от супермаркета, била си купила продукти, за да сготви вечеря за нея и баща си. Но както си вървяла по пътя, когато се разминавала с хората, тя усещала нещо странно около тях. Сякаш била на сантиметри от това да види някакви сцени с тях, но решила, че си въобразява и се прибрала у дома. На сутринта обаче започнала да получава странни видения. Всеки път, когато се разминавала с човек, виждала като на снимка съответния човек, който правил нещо лошо. Един чичко, който изглеждал доволен и със зачервено лице, тя видяла да крещи на жена си. Друг пък видяла да стои и да пие, самотен, обграден от бири. Една жена пък плачела пред някаква снимка на мъж. След тези три човека момичето се уплашило и си помислило, че полудява. Било я страх да се размине с още някого, но тя трябвало да отиде на лекции... затова продължила, стискайки ръцете си в юмруци. Следващия човек, когото тя видяла, извикал в ума ù образа на някаква болница, където лежало някакво дете на легло. После една жена със сълзи на очите, гледала към слънцето. Момичето не можело да понесе повече такива образи и се върнало вкъщи с наведена глава, от страх да не види още нещо, което не ù се иска да види. Отказвала да ходи на лекции. Да излиза от стаята си. Страх я било дори да погледне баща си в очите – сигурна била, че ще види тогава спомена на баща ù за смъртта на майка ù. Майка ù била починала, когато момичето било на 2 години.
Аз гледах със смръщени вежди към Алекс и се чудех дали е истина това, което разправя, или лъжа. Двете ми приятелки също бяха притихнали като мен.
- С този страх в душата си момичето започнало само да живее в стаята си. Гледала сериали на лаптопа си, следяла всички новоизлезли серии, чакала с нетърпение нови, чела книги и се занимавала с онлайн кукли. Всичко, което не било свързано с реални хора, с които тя да се разминава. Баща ù опитвал какво ли не, но не можел да я накара да каже какво има, затова само гледал да я храни и се тревожел безкрайно много. Опитал да я накара, ако не иска да говори с него, да говори с психолог. Но тя отказала категорично. Убеждавала го, че е добре, че няма проблеми, че всичко с нея е наред. Но отсъствала много от лекции и когато дошло време за сесията, тя дори не се явила. Така се наложило да прекъсне обучението си в университета. За три месеца тя не контактувала с никакви човешки същества, освен по интернет... със случайни непознати, тя пишела дълги писма. Но никога не признавала какво точно не ù наред. Един ден обаче решила, че е време да излезе. Пък и вече дошло лятото. Да излезе за пет минути, въпреки сковаващия я страх. Избрала време, когато баща ù е на работа, и излязла от затвора си.
Алекс спря за малко разказа си, за да пие от фантата, което пък нас ни накара да го пришпорим. Не ме интересуваше вече много дали е истина или не това, исках да разбера какво е станало с нея. С горкото момиче със странната дарба. След няколко секунди Алекс продължи.
- Когато момичето се озовало на улицата и вдигнало поглед, множеството хора я уплашили. Когато съсредоточила погледа с в някой от тях, тя виждала образ с нещо ужасно или тъжно, което най-често включвало и сълзи. Сърцето ù се свило, но тя искала да остане още малко, въпреки че цялата треперела. Сега какво да прави? Да се прибере ли обратно и никога да не излезе повече? Разбира се, че това, което виждала, било доста тежко за нея. Но така ли искала да продължи животът ù? „Може би трябва да говоря с психолог, както беше казал баща ми. Или направо с психиатър?!” мислела си тя, треперела там, пред входната врата на блока си и гледала образите около хората. Толкова били нещастни всички...
Някой я блъснал и тя подскочила стъписано и се обърнала – бил някакъв около четиридесет годишен мъж, който толкова бързал нанякъде, че не я видял. Той ù се извинил, но тя била стъписана от друго нещо. Нямало образи, които да идват в мисълта ù, когато гледала към този мъж. Той само промърморил нещо под носа си и продължил по пътя си, но тя стъписана го проследила с очи. Сърцето ù биело силно и тя не можела да повярва, че току-що е видяла някой толкова красив. Стилът му на обличане също бил интересен – като на някой от анимационните японски филми, от които тя също толкова била изгледала. Изглеждал като някой, който не бил от този свят.
Заслепена от мислите си за него, тя хукнала след него, неспособна да се спре. Не знаела какво да му каже, ако го настигне, нито как да се държи с него. Най-вероятно той щеше да я помисли за луда. Но защо тя не виждала нищо, никакви образи на нещастие около него?! Може би той бил прекалено щастлив и никога не е имал нещастни моменти? Но това едва ли е било възможно...
Тя го настигнала, но не се престрашавала да го спре, само го следвала плътно, игнорирайки всичко и всички. Сърцето ù силно блъскало в гърдите ù и накрая тя решила, че така или иначе е луда. Нека поне направи нещо, което ù се иска.
„Извинете!” - извикала тя.
Той спрял и се обърнал, като я гледал със странно изражение. Толкова нереално ù изглеждал, че за секунда тя се зачудила дали не е халюцинация. Но тогава той ù проговорил. „ти си момичето от апартамента до нас, нали?”. Тя не очаквала мъжът да ù е съсед, пък и не била излизала отдавна навън, за да знае кои са ù съседи. „ъъъ”. Той тогава ù се усмихнал „да, ти си от шестия етаж, апартамент 18, нали? Аз съм в 19-ти. Преди, когато ходеше на лекции, съм те виждал”. Тя само можела да примига. „Защо ме гледаш така?” – попитал я той и даже леко ù се усмихнал. Когато ù се усмихнал, тя осъзнала, че сърцето ù се предава пред неговия образ. Бил толкова красив и въпреки че бил два пъти по-голям от нея, напълно завладял чувствата ù. Никога тя не се чувствала така. Както стоели двамата и се гледали, покрай тях преминал някакъв тичащ човек. Без да иска особено, момичето погледнало към бягащия и видяла ужасния образ на него, застанал над някакво тяло, което изглежда било мъртво. Убиец! Тя погледнала стъписана към съседа си, а той също изглеждал уплашен.
„Какъв жесток човек” – промърморил съседът ù. „И ти ли го виждаш?” – неусетно попитала тя, сърцето ù блъскало силно. Съседът кимнал, и в следващия момент се изненадал „и ти ли? Само за теб не виждам нищо, иначе всички други... с всичките им тъжни моменти”. „Когато се разминаваш с тях, виждаш...” – допълнило момичето. Изглежда само един на друг, те двамата не можели да виждат най-тъмните моменти. Тя чувствала, че е открила сродната си душа! Че най-сетне може да бъде отново щастлива и безгрижна, каквато била преди! Че най-сетне може да гледа някой човек в очите, и то да вижда само очите му. Животът ù отново добил смисъл, щастието ù било безмерно. Тя започнала да пее. Не знаела какво пее, нито откъде знае тази песен, нито как гласът ù излизал така кристално чисто и красиво... но пеела. Съседът ù също се включил в песента ù и двамата запели заедно. Покрай тях хората минавали, и мърморели под носовете си „тези са луди” и „напоследък само луди срещам по улиците! Къде са лудниците за тези хора”. Но за двамата това нямало значение. Защото двамата се били открили един другиго.
Алекс спря да разказва, което ме накара да премигам, тъй като очите ми бяха прекалено широко отворени.
- И после какво?! – попитах, жадна за края на историята.
Алекс въздъхна тежко.
- Ако искаш, по-добре това да е краят на историята – каза ми той.
Поклатих глава.
- Какъв е истинския край?! – настоя и другата ми приятелка. В момента свиреше друга песен на Rammstein, и знаейки плейлиста си, се учудих колко много време беше минало.
- Ами истинския край е, че всъщност и двамата били затворени в лудницата и никога не ги пуснали обратно на свобода. Но до края на живота си двамата били щастливи един с друг, въпреки че били луди за всички останали около тях – каза Алекс.
Примигах. Изведнъж очите ми се напълниха със сълзи.
- Това истина ли е? – попитах.
- Нали ви казах в началото, че е истина – каза Алекс и отпи от фантата си – това е една много поучителна история. Човек не трябва да бъде заслепен от предразсъдъците си, за някого че е „луд” и „психопат”, или „ненормален”, защото никой не знае какво всъщност виждат те. И как се чувстват. Може би те са по-щастливи от всички нас? Те също са хора, не са животни... но техният свят е различен от нашия. Може би дори са по-висшестоящи от нас, които се мислим за „здравомислещи и разумни хора”, които определяме нормите, обществото, кое е правилно, кое е нормално, кое е средностатистическо...
След тази история ние четиримата бяхме твърдо решени да не позволяваме на предразсъдъците да ни водят, и да определят мнението ни за нещата.