В свят на скучни лалета и празни мелодии открих лъч надежда, който ме водеше по каменистия път към мен самата. Но слънцето изгря на хоризонта и заслепи лъча ми. Очите ми ослепяха, станах себична, на демони се молех за трошичка любов, а разврат получих. Черен облак от печал слънцето измамно изпепели. Изтървах нишката, погубих смисъла. Заваля стъклен дъжд от разбитите ми илюзии, дъга не се появи.

И крачейки по босите си надрани мечти, изгубих вяра в цветното. И черно-бялото обгърна света ми.

В миг на пагубно отчаяние, когато очите прозряват грешките, видях светлината. Обичаше ме. Знаех го. Чувствах го с цялото си същество. И лъчът се върна. Обви сърцето ми в нежна прегръдка и кротко залюля душата ми в люлката на щастието. И аз му подарих мъничкото нещо, дето бумкаше силно тук, вляво. Дадох му го да се грижи за него, за да не го счупя отново. После лъчът изчезна...

Живеем в моно свят, а аз имам нужда от теб! Дари ми утеха... Къде си?

Повлияно от песента на Остава "Моно" :)