И както по-рано се бяха уговорили, Щастието не бе част от Греховете, затова то зае пасивна позиция и след срещите между тях и хората, то просто разпитваше. Така му се искаше да опознае всичко.

В един прекрасен ден Щастието стана свидетел на…

Греховете обичаха да нарицаят човечеството с по-различни имена от общоприетите, някои от понятията, които използваха бяха „прости“, „ограничени“, „низки“... Нека чуем какво казаха те на Щастието:

-              Ние всъщност не сме егоцентрици, просто не ни е приятно да се фиксираме върху хората. Ама проблемът е там, че те също не се фиксират върху себе си... И какво се получава – хаос. Нещото, което постоянно разбираш от отправяните послания чаловешки е, че всъщност те съществуват на този свят, не заради себе си, а заради другите... И какво е това, как е възможно? В света на тези възприятни маси човек представлява една машина, която служи за правене на нещо за някой и неудовлетворяване на себе си ... О не, те дори не съществуват, ако ги питаш... Ще вметнем малко източна мъдрост по отношение на това, че в една статия пишеше как журналист разпитвал тибетски монах, който му казал: „Не си готов да получиш информация за човеците...“, но всъщност му я казал: „Ето, аз и ти не съществуваме...“. И вярно, като го чуеш се потресаюш и ти иде да се надокосваш, че да си кажеш: „Глупак, той ще ми каже, че не съществувам...“. Ама, нейсе, като се поанализира функционирането се оказва, че в един момент, не само, че не съществува човекът като човек... Ами и тази имагинерна маса е в помощ на обществото, на заобикалящото... Е, как е възможно? Другите съществуват, пък те себе си отричат... И като го обобщиш, то значи никой сам за себе си не съществува, ама другите, които също не съществуват, ги има... И оплетени в противоречието на нямото си твърдение се множат нещастници (в смисъла на нещастни хора). Ей, ама не осъзнават, че всъщност тях си ги има и на първо място ги има за самите тях, чак след това може да са полезни за другите. И как да стане ли? Трябва да помислят върху това, че когато правят „добро“ или „лошо“ (каквото и да значат тези понятия) кой се чувства добре от цялата тази работа... Другите ли? О, не... Не могат да го приемат, защото всъщност не осъзнават, че си заслужава личността да бъде в синхрон с нея. Всъщност, дори до тоалетна не ходят, за да се почувства канализацията по-добре от това, че е полезна някому... Те ходят, защото искат да се почувстват червото си по-добре... ТЯХНОТО! Осъзнаването на живота като цялост и индивидуалност е пътят към онази полезност, за която всички говорят... Но кой да помисли? А забелязал ли си хората, които казват, че помагат...? Наричаме ги помощници, уж идват да помагат на хората – най-кахърната глупост, която могат да изкажат. Помагат само на себе си, чувстват се по-добре когато помагат на хората, ама ТЕ се чувстват по-добре... Другият си оправя проблема с тяхна помощ, ама го оправя, за да погъделичка тях... Е, че и той се е почувствал, почувствал се е... Ама представи си, Щастие, кой ще е по-нещастен, ако този проблем не се оправи... Он, нуждаещият се, е свикнал с него и му е през междукрачието... Пък на другия – помощникът „Его“-то му е наранено, `щото не успял – провалил се... И както ще попита помагащият: „Кое е най-страшното, ако това се случи?“ Няма нищо страшно, има комично, има мъдро, има важно... Защото, ако не е това, да те обучи и да те доведе до някакъв извод, то няма какво. Ето, оттук пък изхождаме и за другата човешка глупост – колко некадърници се роят, които благославят науката като ценност, пък като трябва да мисли, прави изводи, в следствие на които спокойно можеш да твърдиш, че картофът е по-мъдрото живо същество, защото следва закономерността за мъдростта в мълчанието. Те (хората) съждаят така: „Като изчета един камион книги ще стана най-умен на тази земя...“. И пак забравят себе си. Защото човек се намира там, където по най-добър начин удовлетворява „Аз“-а си (на приемлив език за повечето хора – там където по най-добър начин е полезен за другите, не за себе си). Но, нека проследим какво се случва... Изчита нашият субект този камион книги, има отличен успех в университета, където да го пипнеш на теория е жесток... Обаче идва един момент, в който трябва да я приложи тази теория и там остава изгубен. Как да приложи нещо, което не разбира? Нещо, което мозъкът му не допуска на ниво осмисляне? Те ги имаш информациите в главата, ама това не значи, че те си взаимодействат една с друга... О не, те са на съвсем различни плоскости и не могат да се докоснат по никакъв начин. И това всичко, защото чуло лицето (Чудно защо официалното юридическо обръщение е „лице“, като над 90 % от „лицата“ не са нищо по-различно от „задници“ и „гениталии“. Колко грешно всички тълкуват сигналите, които им се „изпращат“... Ето, например, не винаги за сърбящия задник причина е липсата на хигиена), че доходоносно е да си еди какъв си и се потопил в науката... Изучил всичко и от човек се превърнал в магаре... Сигурно и принцесата, която се превърнала в жаба първоначално не е успяла да намери мястото си, та никой не я е забелязвал... Ама се появил „той“ и тя си поела по неин път. Това, което искаме да кажем е, че когато работят, когато учат, когато правят нещо, хората на първо място трябва да дават себе си, чак след това са знанията, теориите, та дори и глупостите, които знаят. За пример, когато обичат нещо те си готови да направят всичко за него, нали? – рекоха Греховете, огледаха се наоколо дали някой не ги търси и продължиха. – И това не се побира в рамките на познатото им пространство, следвайки твърденията на редица философи, диадата на човешкото съществуване е тяло и душа. Тялото им съществува във физическото пространство, то е това, което представят пред обществото, пред другите. От своя страна, душата съществува в едно невидимо, едно хипотетично пространство, което е невидимо за очите им.

Посредством тялото, те имат възможността да изпълнят нещата, които душата им диктува. – Греховете запалиха по цигара и вяло отместиха поглед в нищото.

След няколко минути Щастието бе разсъдило над казаното от познатите му, изправи се и опита да ги допълни:

-          Личността съществува освен посредством своята структура, то и посредством структурата на обществото. Като част от него хората взаимодействат с различни други, към които "душата" им се привързва. Посоченото "душевно" привързване би могло да съществува както във взаимодействията човек-човек, така и във взаимодействието човек-предмет. Хората са способни да жертват тялото си, когато стойността на дадения друг или друго за тях е висока, както и ако очакванията са им насочени към висок резултат от действията. С оглед казаното, човек е готов дори да жертва своето тяло, когато резултатът от това би удовлетворил нуждите на душата му, на нейните взаимодействия. – доволно от направения извод, Щастието допълни – Човешката история познава декади примери за хора, които са рискували, загубили своето тяло, своето физическо измерение, било то от любов към родината, любов към човек, любов към кауза и прочие и прочие... Но там са се намирали те самите. Всъщност това, което трябва да правят, когато избират своето занимание, образование и прочие е да изберат себе си там, където на първо място могат да обичат, да „жертват тялото и душата“ си... Да го подарят на другия и след това чак може да използват знанията си, но знания няма там, където няма емоция... Нагледно как да се обясни това, човек е едно постоянно взаимодействие между емоциите и думите си. Човекът се чувства добре и го описва с думите, за да го споделя, да го направи част от публичното пространство (ако мога да се изразя така). Обаче, ако отсъства емоция, за какво да ги използват тези думи...? За да си говорят ли, о, не... Не би могло да се случи... Тук се и заключва причината да бъркат мен с вас, Грехове... – доволно Щастието отново седна на мястото си и се замисли, след което смело изрече нещо казано от Сенека, за което се бе сетило. – „Imperare sibi maximum imperium est.“ - "Да управляваш себе си е най-голямата власт". – и продължи да осмисля казаното. – А дали е така... Кой ще ни каже? И как могат да управляват себе си? Ако сега се поразмислим за построяването на пирамидите и логичен път, по който може да се стигне от камък до структура, то все ще изведем нещо – абстрактно или не, ще изведем... Обаче как се управлява „Аз“? Не може да се даде отговор. Ами, мисля си, какво е нужно на човек, за да се управлява. Ама себе си, не яхта, не автомобил, не банкова сметка – СЕБЕ СИ. Ще се чуе някъде, че трябва воля, а какво е тя? Волята е центриране около желанието да сбъднеш нещо, което обикновено дори не знаеш за какво го искаш, а не само, че не знаеш, ами и не усещаш... То казват: „Усещам, че това трябва да е така!“, ама за какво го усещат. Да вземем пример за волята да се откажеш от нещо, което в своята същност ти доставя удоволствие. Това обикновено се прави, защото някой казал на друг, пък той, другият емоционален и го поокрасил и информацията си преминава от човек на човек, докато стигне в своя съвършен, фолклорен вид с орнаментите, дадени от всяка уста, опитала се да обясни логически следствията от навика или действията... И себеотрицателят, получил тази красота, вместо да напише сказка, вземе, че се откаже от действието (навика, порока, каквото и да е)... И започва превес да взима чувството за лишение от нещо. Какво следва? Благославяне на волята и усилията, на това, че се чувстваш много по-добре, когато нещо отсъства от тебе. Страхотно, невероятно... Всъщност на подобни неща започват да се приписват и свръхестествени способности като дълъг живот, безсмъртие, 200 девственици в рая и всякакви извращения. Следващата стъпка е да кажат, че сами са взели решението и да сложат лавровия венец на решителността на главата си. Обаче, възможно ли е тук да допуснем, че волята често е следствие на социален предразсъдък... Да, знам, попитайте 10 човека, поне 8 от тях ще заявят: „Не робувам на предразсъдъци!“... Как е възможно да нямат предразсъдъци, като мнението, позицията и действията са продиктувани почти в 100 % от случаите от нещо заучено, научено, чуто, видяно... То какво е? Не е ли водещото? Самата дедукция, като начин на мислене, предполага предразсъдъчно мислене... Възможно ли е да погледнат нещо, което им се случва като изцяло нова информация. Говорим за ситуация, изпълнена с „х“–ове...? Ако не познават човека в частност, то ще допускат, че поведението им ще е подобно на друг, с който е имало сходна ситуация... Ако не познават ситуацията, то ще се закачат за подобна, в която имат опит, ама изходът ВИНАГИ трябва да е предвидим, защото в противен случай стават подвластни на хаоса и там е некомфортно... Всичко, което изскача в главите, като начини за справяне с „проблемна“ ситуация са своего рода предразсъдъци. Още нещо в потвърждение: „На мен не ми трябват повече от 5 минути, за да разбера един човек какъв е!“... Как е възможно? За да сторят това, то би следвало хората да са правени на няколко десетина матрици и... Опознавайки 10 души, те познават целия свят. Първо, че ако е така, то защо да живеят, за да се срещат с еднакви и предсказуеми хора... Второ, кое е това, което превръща една структура от чувства, емоции, компетенции, некомпетенции, преживявания и прочие и прочие в нещо, което може да ти стане ясно за около 5 минути? Единственото, което може да се опознае, това са нещата, които им се иска да видят в другия, както и нещата, които не искат да видят, разбира се. Това, което искат да видят, определено се хиперболизира и превръща в качество (не слагам прилагателно пред „качество“, защото ако например сложим „страхотно“ пред него, то отсрещният няма да бъде харесван, а ненавиждан, защото има в по-голяма степен това, което ние си мислим, че е застъпено много силно при нас). И дотам спира опознаването на човека... Всъщност, гениално е как работи скритият психолог във всеки – опознавайки едно качество (или недостатък, по преценка на познавача човешки), той го прилага във всяка ситуация и... „Е, ти си толкова позитивен, ще се справиш в тази ситуация...“, ама това, че другият си преживява, че може да се чувства зле – не е от значение. Какво се случва от своя страна в твърдящия, че „качеството“ ще спаси другия? Той не осъзнава изобщо ситуацията, мисли си: „Аз съм позитивен, ако попадна в подобни обстоятелства ще си кажа: „Еби му майката!“ и ще продължа без да ми пука...“ Всъщност, емпирично доказано е точно обратното, че човек извън ситуацията дава съвсем различни твърдения от действията му при попадане в същата. И какво се случва? Те са опознали една позитивност в човека и започват да я проектират във всяка ситуация... Ама изобщо забравят, че освен това, то другият има и други, и други, и други... Това обикновено става причина и за онова битуващо чувство на неразбраност и „нещастливост“ с най-близките. Защото „опознаването“ настъпва на петата минута, приключва на шестата и после „Докато смъртта ни раздели“... Значи ли това, че до смъртта хората не допускат да опознаем човека в цялата му същност... Глупости, смело е да казвам „цялата същност“, защото човеците никога нямат цяла същност, те се променят във всяка минута, в която преживяват нещо... Във всеки миг, в който се надграждат и вписват нещо в регистъра на личния им опит... И в този ред на мисли, ако човек постоянно се променя, то възможно ли е той да бъде опознат? Мисля, че не... Да се замислят, те този човек ли са, който са били преди година... По същия начин ли биха постъпили, ако попаднат в проблемната ситуация от вчера? Същото ли биха казали, ако ги репликират по онзи начин, както предния път? Аз съм сигурен, че отговорът е „НЕ“. Още едно основание да противореча на думите за опознаването (още повече бързото) е това, че от хилядолетия са опитите да се опознае човекът... Философите дават началото на това нещо... Има толкова школи, които говорят за съвсем различни неща от една страна и абсолютни еднакви хора от друга... Това се случва, защото един и същ човек, погледнат през различните очи, бива видян и търсен с негови коренно противоположни черти... А може би и цели схеми и връзки от черти.... Както и да е, мисълта ми е, че освен философията има още сума науки, които разглеждат човека – биология, химия, физика, антропология, философия, социология, медицина и прочие, и прочие... Вярно е, че не е кибернетичен погледът, но го има, до ден днешен, дори емпирично не е опознат човека... И така де, всъщност започнахме да говорим за волята....

С тези думи Греховете и Щастието завършиха своите монолози за човека и неговите ценности и разбирания... Странно бе за антиподите да обсъдят и въпроса за любовта... Какво всъщност човек намира в нея и защо накрая все излиза по свой начин нещастен от същата.