Празна стая. Влизам и сядам на първия стар чин, който виждат очите ми. Ръцете ми треперят и за милионен път си повтарям какво трябва да кажа. Треперя ли, треперя. Скоро ще дойде съдията, който ще изслуша с отегчение или интерес моята реч на английски. И тогава влизаш ти. Прекрасен като нешлифован диамант. Божествено красив. Слязъл на земята ангел. Черна, рошава коса. Кафяви очи. Устни, които бих убила да целуна. Вървиш със самочувствие. Красотата ти е нереална. Речта излиза от ума ми и спирам да дишам. Пулсът ми започва да бие по- учестено. Сядаш до мен. Не знам какво да мисля. Объркана? Радостна? Изненадана? Свръхдоза от емоции нахлу в тялото ми и имах чувството, че съм някъде другаде, но не и в тази стая…Заговорихме се. Запознахме се и ми подаде ръка както става обичайното запознанство между двама непознати. Коленете ми омекнаха, настръхнах и сякаш ме удари ток. Усетих допира на ръката ти. Топла и нежна. Усмихна ми се. Боже, дай ми сили да не припадна. Усмивка, която заблестя като слънце и ме разтопи вътрешно. Започнахме да си говорим. Мамка му, как не съм те познавала и преди? Гледам те и се опитвам да чуя думите ти, но единственото, което мога да чуя е подскачащото ми сърце. Иска да излезе.. Сладкият ни разговор бе прекъснат от съдията. Беше време да изляза и да говоря за изкривените представи за красотата в днешно време. Как беше? Как започваше речта ми? Умът ми повтаряше само неговото име. Поех дъх и просто започнах.. Всичко свърши. Казах това, което трябваше да кажа….Празен коридор. Ти се появяваш. Отново губя контрол над пулса си, ума си и започвам да треперя. Спря ме, за да поговорим. Това наистина ли се случва на мен? Нямаше как да допусна да изгубя контакт с теб, защото не бе от моя град и сигурно повече нямаше да те видя.. Намерих те във Фейсбук. Пратих ти покана за приятелство, която ти прие. Каква радост само.. Чаках ден и не издържах. Писах ти. Ти отговори. И така започнахме да си пишем. Не съм била така щастлива от много време. И за съжаление, си дадох тези шибани напразни надежди. Слушах само сърцето си, което крещеше колко АДСКИ съм хлътнала по теб, но не и ума. Държеше се толкова мило докато си пишем. Но не ме търсеше…Сещаше се, когато то бе скучно и нямаше какво да правиш. А другите дни прекарвах в агония, защото нямах връзка с теб. Исках да си пишем постоянно. От сутрин до другата сутрин. Уви, чувствата ми не ми даваха да мисля трезво. Все аз те търсех.. Имаше вечери, в които, лежаща сама в леглото мислех и се питах защо не ми пишеш.. Защо не се сещаш за мен? Имаш ли чувства към мен? Говориш ми едно, а действията ти коренно различни. Бях толкова объркана и не знаех какво да правя, как да постъпвам.. Моите приятелки ми казваха да не спирам  да те търся, а после да спра да те търся, за да видя кога ще се сетиш за мен. Съсипвах се с всеки изминал ден.. Направих глупостта да започна да пуша, защото това беше единственото нещо, което можеше за малко да ме успокои. Музиката не помагаше, нито шоколада. Плаках с часове, мислейки, че нещо в мен не е наред. Промених се. Не бях момичето, което бях преди. Спрях да се усмихвам и да живея. Плащах скъпо цената за това, че си дадох напразни надежди, че с теб може да сме повече от приятели. ТИ остави в мен една празнина, която с нищо не може да се запълни. Нито с цигари, нито с алкохол.. с абсолютно нищо. Съсипана съм. Разбита съм. Боли ме. Иска ми се да не бях те срещала.. А ти, сърцеразбивачо си живееш живота, оставяйки след теб една опашка от разбити сърца. И аз бях поредната глупачка с напразни надежди в тази опашка…