Той просто стоеше на ръба и гледаше земята под краката си. Беше близко края, само на няколко сантиметра от него. Въпросите в главата му затрудняваха дори и дишането му. Под него беше безкрайния край, пропастта решаваща дали той ще живее или не. Не беше готов да скочи, не беше готов и да продължи да живее, беше на ръба.

            Сутрин е, той е в удобното си легло и гледа празно тавана. Отново беше понеделник. Рутинните действия бяха до болка му познати, а той просто беше привикнал с тях и не му правеше впечатление. Животът му беше като една задача, да отиде на работа и да преживее и този ден. И така ден след ден.

-           Виктор, не забравяй, че тази вечер сме поканени на вечеря в сестра ми. – провика се приятелката му през другата стая докато той се обличаше. Костюма, врътовръзката, куфарчето. Думите й буквално минаха през ушите му и не оставиха абсолютно никаква следа.

            Както всеки друг ден, той целуна Мая и излезе от малкия им апартамент. Предимството да живееш в центъра на града беше това, че стигаше бързо до работата си без дори да ползва колата си. Вървеше по улицата и гледаше хората около себе си – всеки бързаше нанякъде, никой дори и не забелязваше чудесния слънчев ден, който беше днес. Виктор вдигна главата си и погледна небето, за този кратък момент на разсеяност беше отнесен от един минувач, който дори и най-демонстративно го напсува, задето беше спрял на улицата. За пореден път той се почувства самотен дори и заобиколен от хора.

            Във офиса си той се чувстваше като поредния идиот в тази фирма. Адвокатската кантора не беше мечтаното място за работа, но това беше мечтата на баща му и той не искаше да го разочарова. Нищо, че няколко години след като Виктор се дипломира, баща му почина, той все още се чувстваше длъжен да спазва обещанието си, нищо че не беше щастлив. Майка му пък го беше принудила да се задоми, но той усилено се опитва и до ден днешен, да я убеди, че не иска още да се жени. Рано или късно и това желание щеше да изпълни Виктор. Винаги се примиряваше с хората около себе си, така се беше научил. Родителите му бяха честни и работливи хора и научиха Виктор да бъде същия, но може би с малкия дефект – той нямаше смелостта да каже или да направи това, което наистина искаше. Никога.

-           Викат те при директора. – обади се секретарката, която обикновено изглеждаше много красива, но днес просто в лицето изглеждаше сякаш някое малко дете я е гримирало.

            Виктор стана от стола си и с бавни и стабилни стъпки влезе в офиса на шефа си. Като адвокат той беше готов да посрещне всякакви изненади с хладнокръвие, но не беше сигурен в момента какво точно го очаква.

-           Доволен съм от теб, последното ти дело – страхотно си се справил. И тъй като съм изключително горд да те имам в екипа си, ти давам една златна възможност. – мъжът тупна една папка пред Виктор, който го гледаше с един празен поглед, слушайки внимателно думите на шефа си. – Давам ти малко лесни пари. Това е дело за един от синовете на местен нека да го наречем „човекът с много пари”. Хлапето е яко загазило, но ще изкараш добри пари от целия случай. Наркотици и телесна вреда върху някакво момиче. Нищо необичайно, баща му просто иска да го изкараме от затвора.

-           Ами ако нещо се обърка? – попита Виктор разгръщайки страниците.

-           Няма такава възможност, нали си най-добрия? – шефът му подаде ръката си и двамата си стиснаха ръце, след което Виктор излезе от офиса му.

            Докато вървеше към кабинета си, той се опитваше да разбере откъде този малък бандит му е толкова познат. Разглеждаше досието му и подадена жалба. Добре му беше позната процедурата – посещение, някакви приемливи лъжи, които да заблудят прокурора и след това лети свободно като птичка. Единственото, което го притесняваше беше факта, че вече втори ден е в ареста, а баща му не се е опитал да плати гаранцията му. Въпреки всичко, Виктор нямаше да си губи време и веднага реши да навести синът на „човека с многото пари”.

            Два часа следобяд, а двамата си говореха в малката стаичка, заобиколена от черни стъкла.

-           Радослав Николов. – произнесе името му високо и погледна към момчето пред него. Беше не особено високо момче, на 19 години, с черна коса и черни очи. В момента беше още сплашен, но си личеше, че е бойно настроен.

-           Баща ми ли те нае? – попита момчето гледайки мъжа пред себе си. – Не ми приличаш на адвокат.

-           Извинявай, ако искаш ще си сложа поличката и пак ще дойда. – иронично му отговори Виктор и бутна една папка към момчето. – Какво се случи онази нощ и без да ми спестяваш подробности.

-           Пийнахме си с приятели и един от групата, не съм сигурен кой, защото го виждах за първи път онази вечер, донесе наркотиците и каза да му ги пазим или нещо такова. Не съм ги взел аз. – започна да се оправдава, но адвокатът веднага изстреля следващият си въпрос.

-           А това момиче? – Виктор бутна снимката на едно момиче, което имаше синини по тялото и голям белег на челото си.

-           Не съм я виждал досега. – студено каза момчето и я бутна обратно.

            Виктор въздъхна тежко и излезе от стаята. Нямаше много да разбере от Радослав, освен ако не го вържеше и не го измъчваше. Така, че оставаше само още един изход – да поеме разследването в свои ръце и да се моли, нещата които момчето казва да са истина.

            До края на деня, адвокатът стоеше в малкия си кабинет, разглеждайки докладите относно задържането на клиента си. Не беше сигурен какво да търси – по всички доказателства Радослав изглеждаше повече от виновен, но не това притесняваше Виктор. Докато четеше показанията на един от приятелите на задържания, видя едно познато лице – момче, което беше измъкнал преди няколко години от затвора. Решен, че няма какво друго да прави, Виктор отиде да посети въпросния Иван, който може би щеше да бъде по-разговорлив от приятеля си.

            След няколко часа издирване, Виктор успя да намери малката бърлога на Иван, който очевадно не очакваше гости.

-           Махай се от тук! – развика се Иван, без дори и да поглежда кой го навестява.

-           Малко си груб към човека, който те измъкна от пандиза преди две години. – адвокатът с важна крачка пристъпи към момчето, което се бе приготвило да изчезва на някъде.

-           Виктор... – погледна го злобно и тръгна да взима чантата си. – Ако нямаш нищо против, трябва да се покрия за известно време, така че... – избута Виктор от вратата и се затича към колата си, паркирана пред жилището му.

-           Искам да поговорим за Радослав. – Виктор го биваше в едно нещо – да гони хората, които просто отказваха да говорят с него.

-           Едно нещо ще ти кажа – много си загазил. Пази се. – провикна се Иван тръгвайки с колата си, оставяйки адвокатът само с въпросите си.
            В края на краищата, Виктор нямаше време да се рови повече в недовършените дела на свидетелите. Време беше да се прибира при жена си. Часовникът обаче отдавна беше отброил 11 вечерта, когато той влезе у тях. Жена му беше легнала на дивана с прекрасната си нова рокля, която сигурно струваше състояние. Беше го чакала цяла вечер, а най-лошото, беше забравил за вечерята. Знаеше, че я е разочаровал и че на сутринта щеше да е ядосана и сърдита, но понякога работата му не му позволяваше да направи всички щастливи. Може би, именно неговия работохолизъм беше основният проблем защо Мая не можеше дори и да поиска от него да си имат деца. Как щеше да намери време за дете, като дори не намираше за Мая? Но, както винаги, той щеше да изпълни тази нейна мечта. А докато този момент дойдеше, Виктор можеше само да купи букет цветя и някакво елегантно бижу от „Тифани”, за да „замаже” положението и най-вече чувството на вина, което щеше да го мъчи след това.

            Сутринта дойде, замина и отмина, а Виктор продължаваше да е в затънена улица относно случаят с момчето. Толкова много въпроси имаше, а не знаеше кой щеше да му каже истината, поне един път. Момичето се беше покрило при родителите си и нямаше начин да я накара да говори. Другите дали показания отказаха дори и да обсъдят случилото се. А сега, колкото и да му се искаше, Виктор просто знаеше, че каквото и да каже в съда, няма да е достатъчно да измъкне човек, обвинен за разпространяване и притежание на наркотици и побой на момиче. Трябваха му някакви сигурни доказателства, които да го оневиняват, но такива просто нямаше. Единственото което му оставаше в този случай, беше да обвини някой друг, с предлог, че Радослав е бил просто на неподходящото място в неподходящото време, което звучеше пълна глупост, но с правилния подбор на думи, можеше дори и да зазвучи като една доста убедителна защита.

            Късно следобяд, бащата на Радослав, чието име остана неизвестно дори и за адвоката се обади. Тихите и кратки думи от „човекът с многото пари”, показаха само едно – че въпросната личност не иска синът му да остане и ден повече в ареста. Разбира се, Виктор му обясни, че в момента няма как това да стане. Решен да не остави нещата така, бащата на заподозрения заплаши адвоката с думи, които по-добре да не се споменават. Достатъчно убедителни, че да стимулират Виктор да задейства по-бързо нещата и да насрочи делото още за следващият ден. Бавно, но стабилно, Виктор започна да се съмнява в това, с кого си има работа.

-           Ще се преумориш, скъпи. – гласът на Мая се подаде зад вратата, разкривайки красивото й лице и подаръкът й, който Виктор беше оставил сутринта докато тя още спеше.

-           Харесва ли ти? – попита той, събирайки документите си, съзнанието му още осмисляше случилото се преди малко.

-           Как знаеше, че ми трябва точно такова колие? – жена му, го целуна нежно и застана до него. – Обличай си сакото, на ресторант сме, и този път няма да ми избягаш, господинчо. – в такива моменти той обичаше жена си, когато просто се опитваше да го изтръгне от собствения му затвор, за да може да си поживее. Докато още беше студент, Мая винаги му помагаше да се поразсее от всичко наоколо, а дори и сега, след повече от 7 години съвместен живот, тя не беше се променил въобще.

Виктор й се усмихна и я остави да го води където тя пожелае. Както винаги, тя беше избрала най-скъпия и най-луксозен ресторант в западната част на града. Парите никога не бяха проблем, но понякога имаше чувството, че служи като един много хубаво изглеждащ аксесоар до Мая. В ресторанта не беше пълно, макар, че беше време за вечеря. Всички наоколо ядяха тихо, шепнейки си преживяното от деня, или някакви нови неща в правителството.

-           Това е масата Ви. – каза сервитьорката, оставяйки ги двамата на една малка симпатична масичка до аквариума.

-           Изглеждаш много напрегнат тези дни. Пропусна вчерашната вечеря, днес си като отнесен от вихъра. Нещо те притеснява и това не ми харесва. – жена му имаше уникалната способност да вижда отвъд Виктор, а това го дразнеше, имайки предвид, че е адвокат и умееше да изкривява истината до неузнаваемост. – Изплюй камъчето.

-           Няма нищо сериозно, просто един случай с който се захванах. Излезе, че не е това, което предполагах и ми създава малко проблеми, но ще се оправя. – Виктор отпи една голяма глътка от чашата си с вино и се опита да се разсее като започна да задава въпроси. – Ами с теб какво става? Нали сестра ти не се сърди, че заради мен пропуснахме вечерята снощи?

-           Не, всъщност се оказа, че племенникът ми си е изкълчил глезена и е в болница, така че дори и да бяхме отишли нямаше да е за много дълго. – Мая се усмихна макар и да знаеше, че самият факт, че беше пропуснала нещо, заради него, не я правеше най-щастливата в момента.

-           Лошо, дано се оправи. – Виктор продължаваше да поддържа темпото, като не даваше възможност на Мая да подхване темата „работа” отново. За кратък момент тя хвана ръката му и го погледна право в очите.

-           От известно време си мисля... Дали не бихме могли... Да се оженим? – попита го толкова директно, че той леко се стъписа. Въпросът напираше от известно време, просто нямаше достатъчно време да го обмисли.

-           Предполагам, че само ти си го обмислила, но не и аз. – грубо отвърна той и стана от мястото си. Отиде до тоалетната с надеждата да опресни мисленето си. Телефонът му звънна изведнъж, а той определено не очакваше да види този номер на екрана си.

-           Твоето момче е затънало още повече. Не знам как ще го измъкнеш утре, но просто се моли да се появят някакви много силни доказателства. – обаждаше се полицаят, който му помагаше в разгадаването на случая и събирането на доказателства.

-           За какво става въпрос? – притеснен Виктор, знаеше, че всяко следващо доказателство беше като поредния пирон върху дъската, която все по-вече го караше да изглежда виновен.

-           Някой е намерил запис от телефон, на който се вижда как Радослав се целува с пребитото момиче и след това я води в стаята си. – тези думи бяха последната капка, от която обвиняемият нямаше нужда. Сега нещата станах още по-зле от преди. Трябваше веднага да се махне от ресторанта и да се захване със случаят.

-           До час съм при теб. Изчакай ме в кабинета ми. – Виктор набързо изтърча при жена си, която с пълно отчаяние в погледна си, отпиваше поредната чаша вино.

-           Къде отиваш? – попита го, но той беше зает да взима саката им.

-           Съжалявам, но трябва да отида в кантората. – докато изричаше тези думи, той оставаше парите на масата и бързаше да се махне просто от ресторанта.

            Мая не си направи труда дори и да го разпита. Беше й дотегнало да слуша оправданията му, колкото и правдоподобни и смислени да бяха те. Виктор й хвана такси, а тя едвам вървяща, защото бе пийнала доста в ресторанта, се придвижи до колата, целувайки го. Виктор изчака таксито да се отдалечи и се затича към кантората, която се намираше на няколко минути от заведението. По пътя се чудеше дали можеше да направи наистина нещо по въпроса или просто цялото това дело беше загубена кауза. Ако беше второто, то със сигурност щеше да загуби не само доброто си име в кантората, но и щеше да си навлече гнева на някого, чието име дори и не знаеше.

-           Говори. – каза Виктор леко задъхан от 5-минутния спринт, който направи от ресторанта до кантората.

-           Ето видеото, ето парите, които моите хора са намерили в под леглото на заподозрения и хм... бельото на момичето, което, както всичко останало, се намираше в стаята на Радослав. – полицаят разхвърля няколко плика на бюрото му, а Виктор любопитно започна да ги оглежда.

-           Осъзнаваш ли, че това може да вкара момчето в затвора?

-           И по-добре. Рано или късно щеше да свърши там. Така де, и баща му е минал по същия път, няма да е лошо да свиква с затворническата храна. – засмя се мъжът пред него като мустаците му се извиха в доста злобна усмивка.

-           Знаеш кой е бащата на този малък... ? – попита Виктор, откривайки нещо, което досега никой не искаше да му каже, поради някакви съоръжения за сигурност.

-           Петър Николов. Бизнесмен, който обича да си играе със съдебната система. Всичките му деца, все някога, се озовават в затвора, просто Радко е бил най-примерния от всички, досега. – името на този човек сякаш буквално се блъсна в съзнанието на Виктор, защото той се сети много добре кой е този. Не веднъж беше чувал в кантората да говорят за него. Явно той движеше конците тук и там, но нямаше достатъчно власт над всички съдии в околността, щом държеше някой да измъкне сина му.

Виктор поклади глава и седна на бюрото си, започвайки да пише доклада си, който мислеше да използва като допълните упора на утрешното дело. Цяла нощ той се ровеше из прочетени вече документи, за да види някаква дупка, нещо за което да се закачи, но единственото което виждаше бяха множество неща, които показваха точно обратното. Нямаше как да знае със сигурност какво щеше да стане утре, но нямаше намерение да се предава. Страхът от последиците ако се провали, бяха доста убедителни, за да се стегне и да не остави да бъде опроверган утре.

      На сутринта, Виктор успя да се прибера за един час, за да се изкъпе и преоблече. Трябваше да бъде максимално самоуверен и съсредоточен. Но Мая беше прекалено разстроена от случилото снощи и искаше обяснение, макар и да знаеше, че е безсмислено да го пита за нещо, което той със сигурност нямаше да й каже.

-           Защо ме отбягваш? – попита тя с сънени очи, опитвайки се да си спомни последния им разговор снощи.

-           Не те отбягвам, а просто бързам за работа. Днес имам важно дело, довечера ще поговорим. – той облече сакото си и я целуна по челото, тя обаче го дръпна настрани и го хвана за ръката преди да излезе от апартамента.

-           Не! Искам да говорим сега! – той спря за момент, а тя затвори входната врата. Погледнаха се, макар че неговият поглед беше доста суров, тя реши да бъде смела и проговори първа. – Аз ти предложих брак, а ти най-безчувствено ме отхвърли! – Мая се развика колкото глас имаше, сълзите падаха от очите й. – Виктор... Направих всичко за теб, а ти все с тази работа. Тя е твоята жена. – Виктор я погледна, избърса сълзите й и излезе от апартамента, нямаше нито силите нито времето да се разправя с нея.

По пътя за съда той размишляваше над случващото се. Реално, беше страхливец, който не знаеше дори и как да се оправи с жена си. Но от друга гледна точка, той трябваше да е най-смелият мъж на света, щом я заряза просто ей така, без дори и да й каже дума. Макар и да бързаше, той реално не усещаше да е така. Сякаш времето някак се беше разтеглило за него, но звънкият ринг тон на телефона му го върна към реалността.

-           Виктор на телефона. – обади се той.

-           Какво си наговорил на Мая? – майка му бясно започна да му крещи, типично поведение за родител. – Горкото момиче, не те е срам да се държиш така с нея! – на Виктор не му беше и до този разговор, майка му щеше да му се скара, да проведе една дълга и широка лекция, за това как човек на неговите години трябва да се задомява, а не да се шляе по улиците, която накрая щеше да свърши с редовното „Обещавам, че и до там ще стигна някой ден” .

            Точно пред сградата на съда, Виктор спря и погледна часовника си. След по-малко от 20 минути го очакваше истинско изпитание, с което досега през годините си на адвокат, не беше се сблъсквал. С бавни стъпки той се покачваше по стълбите, когато двама мъже, доста набити и облечени в черни костюми и очила го хванаха. Очевидно не бяха част от охраната на сградата. Без много да пита, той се остави да го заведат до една лъскава бяла кола. Номерът й беше доста странен, стъклата черни, можете да се досетите кой беше вътре.

-           Влизай! – наредиха му мъжагите, а Виктор самоуверено дръпна вратата. Вътре, на седалката стоеше не особено голям на вид мъж, в средата на 40-те си години, със слабо лице и бял костюм.

-           Ти си Виктор Тодоров. – мъжът подаде ръката си и двамата се здрависаха. – Приятно ми е да се запознаем, господине.

-           И на мен, предполагам. – отвърна адвоката оглеждайки се в колата.

-           Повиках Ви... Е, можете да се досетите защо Ви повиках. Искам да измъкнете сина ми. Ще Ви платя добре, наясно сте с това. Знам, че сте най-добрият сред своите колеги в кантората, дано само славата да не Ви изиграе лоша шега, защото ако е така, ще се наложи да навестя вашата приятелка... Мая? – непознатият погледна въпросително и се засмя. – Много симпатично момиче, ще е изключително жалко, ако й се случи нещо, нали? – мъжът се усмихна на Виктор и му даде знак да си ходи. Колкото и да му се искаше да задава въпроси, знаеше, че с тях може да си навлече само неприятности, затова реши да си ги запази за себе си.

            Делото започна и продължи повече от два часа. Виктор изслушваше и разпитваше свидетелите, заподозреният и всички които можеха да имат нещо общо с въпросната вечер. Нищо обаче не можеше да помогне на обвиняемият да излезе по невинен. Дори и факта, че на няколко пъти перифразираше свидетелите по начин, по който да изглеждат далеч по-необвиняващи, той не успя да намери достатъчно доказателства, за да оспорва невинността му. Радослав на свой ред, затъваше още повече. Въпросите на които му се налагаше да отговаря, бяха усукани, а той умело влизаше в дупката на всеки един от тях. Положението нямаше как да стане по-лошо, или поне така си мислеше Виктор. Ръцете му трепереха, но той се опитваше да изглежда максимално убедителен в думите си, спорейки за всеки опит да покажат колко е невинен младежът. Късно беше за връщане назад. Присъдата щеше да бъде произнесена само след няколко часа, а Виктор нямаше нищо в ръцете си. Празни приказки и някакви нескопосани лъжи от страна на обвиняемият.

            Почивката беше времето, когато той имаше нужда просто да изпуши една цигара и да забрави за проблемите си, поне за миг. Не му се получи, но поне се поуспокои.

-           Не се притеснявай толкова. Момчето ще отиде зад решетките за има няма 10 години. – успокои го адвокатът на обвиняващите. Той беше колега на Виктор от първата му кантора където работеше. Макар и в момента да бяха двамата на ринга, извън него се разбираха повече от добре. – А и какво значение има, че ще един от първите ти загубени случаи. Ще го преживееш, ще изпием по някоя друга чашка и започваме наново.

-           Не ми е за това. Бащата на онова хлапе е истинско плашило и факта, че ме е разследвал и заплашва близките ми, ме кара да се притеснявам.

-           На ръба си, човече... – адвокатът го потупа по рамото и влезе обратно в съда.

За Виктор времето беше недостатъчно, защото с влизането вътре, стресът и треперещите ръце отново бяха на линия. Присъдата беше взета, всичко беше вече решено и нямаше връщане назад. Виктор погледна към Радослав, който за първи път наистина изглеждаше уплашен.

-           Съдът реши... – тези две думи просто сякаш се забиха в сърцето на Виктор. – Радослав Николов за виновен за притежание и разпространение на наркотици и побой над малолетна. – чукчето се удари по бюрото и съдията отреди присъдата. На Виктор буквално му пребледня, не само от вида на Радослав, който повече от всичко на света искаше да се разреве, но не можеше да го направи, но и от факта, че животът му току що се съкрати с поне 10 години. – Ако до седем дневен срок не се подаде ход за преразглеждане на делото, присъдата ще бъде въведена в сила.

            В ушите на Виктор останалите думи на съдията бяха безсмислени. Той беше загубил, наистина загубил. Не знаеше дали е редно да изчака до края на делото или да си тръгне, както и направи.

            Виктор просто хвана едно такси, за да се махне от този ужас. По пътя той гледаше празно през стъклото, чакаше да стигнат мястото, където той щеше да се почувства най-добре. След близо час и няколко минути, дълги и мълчаливи минути, той пристигна. Беше в едно село до града. Там обаче беше прекарвал голяма част от детските си години и винаги се връщаше когато просто не можеше да продължава напред. Баба му живееше в една малка къща до върха на планината и той прекарваше дни и нощи при нея, а тя му даваше съвети как да се справя с живота си. Сега обаче нея я нямаше, къщата стоеше празна, той я подмина без да се спира и продължи напред. Докато вървеше телефонът му звънна, но той с едно движение го хвърли на земята. Свали сакото си, остави обувките си.

            До самия връх на планината, която макар и малка, винаги е била предизвикателство за Виктор, той беше останал с почти никакви дрехи и с доста затруднени мисли. Винаги беше идвал на върха, за да гледа птиците как летят под него, да вижда всичко в краката си. Днес той отново беше на същото място, както когато беше малък. Стоеше и гледаше почвата как докосва босите му нозе, как вятърът развява косите му, как слънцето галеше кожата му.

            Стигна до самият ръб. До края на най-високата скала. В главата му бушуваха множество мисли, опитваше се да ги игнорира, но те не му даваха мира. Беше стигнал самият ръб на своите възможности. Работата, семейството... Силите му бяха изчерпани, в опити да угоди на всички около него. Но колко дълго смяташе, че ще продължава това преди да се предаде?

-           Не мога... – каза тихо той, осъзнавайки, че планината искаше да чуе неговият глас. – Не мога! – изкрещя той, като някак тежестта в сърцето му олекна.

            Дали можеше или не можеше, той не знаеше със сигурност. Единственото, което в момента можеше да прави, беше да гледа пропастта пред краката му. Края на безкрая. Чудеше се дали няма да умре докато пада, дали щеше да види жалкия си живот на лента както всички казват, че става, или просто щеше да изчезне в нищото. Не беше готов да скочи, не беше готов и да продължи.

-           Недей да го правиш. – познат глас прозвуча в съзнанието му. За кратък момент Виктор се убеди, че баба му му е казала да спре. Нейният глас беше универсалното лекарство за него. Макар и толкова тихи, нейните думи бяха достатъчно силни в съзнанието му, за да го накарат да пристъпи назад.

-           Какво да направя? – провикна се той, сякаш очакваше планината да му отвърне.

-           Продължавай напред, винаги напред. – Виктор се стъписа, просто имаше нужда да чуе още нещо от нея, но тя повече не изрече и дума.

Виктор стоя на върха още няколко часа, лежейки на земята, която го зареждаше с енергия, огрян от слънчева светлина и най-важното, виждайки света си от друга страна. Цял живот се беше примирявал с всеки и никога не беше правил това, което той искаше. Но обичаше близките си повече от всичко на света, а тях не можеше да предаде.

Стиснал в ръка малко пръст от върха, той се затича с все сили към града, за да живее новият си живот. Защото Виктор получи вторият шанс, който някои не получават, а той нямаше да го изпусне, затова хвана живота си с две ръце, готов да му покаже, че няма да се предаде, не и докато е жив.