Имаше един човек, който беше много праведен. Той се опитваше да живее според свои си закони, но спазваше стриктно принципите си и се беше опитал да изгради една действаща система от правила. Той беше роб на правдата и справедливостта и искаше да накара всички други хора по света да живеят като него. Смяташе, че ако всички са добри и честни, светът ще стане по-добър, злото ще изчезне или поне ще се смали достатъчно и човечеството ще стане по-щастливо. А самият той беше скромен и не обичаше да изтъква своите добродетели. Съвсем не мислеше, че е идеален, но постоянно се стремеше към съвършенството. Смяташе, че един човек не може да е идеален, но искрено вярваше, че всеки през целия си живот трябва да се стреми да постига все повече и повече и да се усъвършенства. Но смяташе, че повечето останали хора съвсем не са като него. Струваше му се, че дори и не се доближаваха до неговото ниво и неговият начин на мислене. И за голямо негово съжаление по света имаше много хора, които бяха доста некачествени. Той смяташе, че те само вредят и е било много по-добре изобщо да не се раждат. Наричаше ги нещастни човешки подобия, колкото и страшно и неприятно да звучеше това определение. Искаше да ги промени, искаше те да не са такива, но осъзнаваше, че това беше невъзможно, това беше истинска утопия. И затова искаше да ги види мъртви. Или поне да ги накаже жестоко. Защото той не беше като Исус Христос и не беше съгласен напълно с него. Когато получеше шамар не обичаше да подава и другата си буза, а точно обратното - отмъщаваше си колкото се може по-жестоко. Следваше принципа “око за две и зъб за чене”. Но не беше ударил никого напразно и без някаква основателна причина. Действаше винаги в името на справедливостта и доброто.
Но не можеше да се справи с цялото зло по земята. Имаше толкова много хора, които заслужаваха да бъдат наказани, а той беше съвсем сам. Нямаше достатъчно сили и мощ. Както физически, така и психически. И постоянно се молеше за повече сила и власт.
И един ден Господ чу молбите му и слезе от небесния си трон, за да поговори с него. Попита го какво иска. Човекът се замисли. Мисли много дълго и накрая едва чуто каза:
- Искам твоят трон. Искам да седна на твоето място и да раздавам аз справедливост, а ти ще бъдеш мой пръв помощник. Сигурен съм, че ще се справя по-добре.
Господ замълча и божествената тишина също продължи много дълго. За пръв път чуваше такова странно и дръзко желание. Но Той не се разсърди. Само поклати глава.
- Това не е възможно. Не мога да ти отстъпя мястото си. Това не е дори и в моя власт. Аз съм единствен и само аз имам право да съдя.
След като изрече това, Той отлетя обратно в чудните си небесни селения, а човекът остана отново сам и в душата му имаше само тъга и огорчение.
Но съжалението му не продължи много дълго. Един ден при него се появи Дяволът. Изглеждаше такъв, какъвто всички го описваха - черен, рогат, космат и с опашка, но носеше стилен тъмен костюм и беше по-мълчалив и сдържан от обикновено. Човекът отначало не искаше и да го погледне, но после започна да се замисля. Търсеше доброто в хората, но какво лошо имаше в това да използва едно голямо Зло, за да изкорени друго голямо Зло? Та нали целта беше по-важна и можеше да оправдае подобни средства. А и след като Господ му бе обърнал гръб и беше отказал да му помогне, нямаше ли право да потърси друга помощ?
И след съвсем кратко колебание той се съгласи с предложението на Дявола. А то беше - власт. Абсолютна сила и власт. Той стана върховен съдия и започна да претегля човешките съдби. А Господ не го спря. Той отдавна бе решил да му обърне гръб и да го остави да прави каквото си иска.
Той изля целият гняв, който беше насъбирал толкова време. Закани се да изтреби всички лоши хора по света и спази заканата си, удавяйки ги в огън и кръв. За дълги дни и нощи на земята настъпи ад. И не остана нито един лош човек, а той беше доволен. Дяволът също беше доволен.
Но това не продължи съвсем дълго. Дяволът дойде при него и му посочи един човек от добрите, който беше по-малко добър от останалите. И справедливият съдия се разсърди на този човек, че не е толкова добър, колкото останалите и го унищожи в адски мъки. Но после видя друг човек, който беше по-малко добър от останалите и изтри от лицето на земята и него. А след това се появи трети...
И той продължи така да изтребва по-лошите хора, докато един ден не се огледа и не видя, че на земята не е останал нито един човек, с изключение на него. Злото беше изкоренено и светът беше станал много по-добър. Но човекът горко зарида, когато се сети, че самият той съвсем не е идеален и е далече от съвършенството. Съвсем не беше толкова добър, колкото искаше да бъде. И в следващият миг пожела и своята собствена смърт.
Така не остана нито един жив човек и светът стана перфектен. Беше по-добър отвсякога.
И дори и Дяволът като че ли изглеждаше по-добър и по-щастлив.
Copyright AdrianBantchev 2002-2010
© Адриан Банчев Всички права запазени