Тя беше сред малкото успели жени в този мъжки свят, в който се беше озовала. На пръв поглед имаше всичко - увереност, дързък и пленителен поглед, сила да посреща всяка трудност и да я превръща в малко и увлекателно предизвикателство... Мъжете се опитваха да си спечелят одобрителен поглед със засукани реплики, показност или просто с лишени от оригиналност реплики като: „Елена, май си заслужи да те почерпя едно питие”. Тя не беше такава - не търсеше мъжкото внимание, нито пък се нуждаеше от поощрението на околните. Накратко казано - една истински успяла и силна жена.

   Въпреки  всичко обаче сякаш един последен щрих от тази великолепна картина все още липсваше... Всеки, който получеше шанса да опознае Елена, съвсем скоро разбираше, че тя не беше този напълно доволен от съдбата си човек, който би трябвало. В очите й липсваше онзи блясък, който е характерен за всеки, който вярва в красотата на живота. Може би тя беше загубила увереността си в щастливия край и в бляскавите приказки за чудесата, случващи се на добрите и търпеливи хора...

   Годините минаваха, Елена ставаше все по-успяла, но самотата и безверието продължаваха да се четат в очите й. Тя имаше един много добър приятел, с когото си приличаха безумно - и той беше нещастен без причина или пък обяснение. Пътищата им обаче се пресичаха все по-рядко, тъй като и двамата бяха погълнати от работата си.

   Няколко дни преди Коледа този приятел се обади на Елена, че е в града за празниците. Беше доста променен - усмихваше се повече, благодареше на всеки и говореше по начин, по който добрата му приятелка не го беше чувала да говори никога преди. Няколко дни поред излизаха заедно, но тя се чувстваше все едно това беше един напълно нов и странен за нея човек. От сдържан и предпазлив, той се бе преобразил в спонтанен и влюбен в риска и всичко непознато.

   В деня на Коледа Елена получи колет от сестра си. Очакваше поредния лилав пуловер и писмо, в което да й се напомни, че по принцип хората се сещат за най-близките си роднини и то не само по празниците. Поради тази традиция тя остана изключително изненадана, когато от пакета изскочи малко кученце с червена панделка и картичка, на която пишеше: „Дано той върне вярата ти в Дядо Коледа и ти помогне да обичаш.” Елена се замисли за това, което сестра й мислеше, че е нейния недостатък- не вярваше нито в чудесата, нито в любовта. Всичко това беше абсурдно и въпреки това тя просто трябваше да поговори със своя приятел, който щеше да я увери, че всичко й беше наред. Грабна малката космата топка с погнуса и потегли към къщата, която той бе наел за престоя си.

   Когато пристигна, отвори вратата и изпълни топлата стая с море от думи, описващи случилото се. След няколко секунди се вцепени, а очите и почнаха да се движат напред-назад неистово. На леглото в стаята лежеше най-добрият й приятел - пребледнял и с очи, които сякаш гаснеха като буен огън, залят с кофа вода. Мъжът се усмихна и я прикани да се приближи.

-                Весела Коледа, скъпа приятелко! Донесла си ми кученце за празника? Винаги съм искал да ми подарят кученце...

-                Да, нося ти кученце - каза тя с тих, треперещ глас и му подаде животинчето.

   След малко той и обясни, че бе тежко болен и то от доста време. Каза го с един равен и възмутително спокоен тон - тон, който стресна приятелката му още повече. Тя се страхуваше от смъртта. Страхуваше се от равносметката, която неминуемо предхождаше последните отброявания на часовника. Беше постигнала всичко, а сякаш нямаше нищо. Беше се научила да бъде мъжко момиче, но не и просто момиче. Можеше да се справи с всеки проблем, а нещо така просто като любовта и бе непонятно...

   Хиляди неща преминаха през главата на Елена за няколко секунди. Очите й се напълниха със сълзи- първите от много време насам... Тогава малкото кученце издаде съвсем тих звук, който привлече вниманието на стопанката му. Тя го погледна и се усмихна през сълзи - това беше най-сладкото животинче, което беше виждала.

   С голяма неувереност тръгна към леглото, в което стоеше безпомощно нейния приятел. Подаде му кученцето и седна на края на леглото - усещаше, че краката скоро ще я подведат.

-             Защо не ми каза нищо? – попита го тя с треперещ глас.

-             Защото няма никакво значение. А и знаеш колко обичам лошите изненади - опита се да се пошегува мъжът.

-             Ти си единственият човек, който ме разбира... Аз... аз не знам какво ще правя без теб! А ти почти не ми остави време да се сбогувам!

-             Имам да ти разказвам много, така че спри да мислиш за това. През последните месеци научих много неща, които ще са ти полезни, стига да ме слушаш внимателно. Мисля, че най-накрая разбрах какъв е смисълът на всичко...

   Елена се настани до него на леглото. По лицето и продължаваха да се стичат сълзи, но тя се усмихваше - приятелят й беше намерил покой, беше осъзнал онова, което й убягваше през всичките тези години...

-             Разбра ли вече колко е просто? Всичко друго е преходно... Всичко друго е измама! – след това взе кученцето в прегръдките си, погледна я право в очите и й се усмихна - Не се страхувай! Обичай!

   За първи път Елена не я беще страх. Нито от смъртта, нито от любовта... За първи път й се прииска да обича...

   Това беше най-прекрасната Коледа в живата на Елена. Дядо Коледа й подари безценен урок и още една неповторима вечер с верния й приятел. Нямаха още много такива, но дори и след като си отиде, той пак беше с нея. Винаги  когато поглеждаше любимия си, се сещаше за него. Винаги когато прегръщаше понаедрялата топка косми... въпреки че не спираше да прави пакости... Най-накрая за Елена всичко беше добило смисъл...