Нашата болест

Премина ли болестта? Излекувахме ли се напълно? Няма опасност да повторим, нали? Не! Твърде дълго време се лекувахме, за да рискуваме да опитаме пак, пък и всеки от нас си изгради имунитет към другия. Постарахме се и стана. Сега поне знаем, че сме силни и можем да преодолеем бурите на времето. То много ни помогна със своето търпение и вяра в бъдещето. Ако знаех, че времето ще спре в този момент, когато те видях за последен път, нямаше да издържа. Светът ми в този миг от вечността не бе това, което исках, не бе мечтата ми, не бе живота ми. Бе нещо иронично, нещо трагично, нещо не мое, непознато и нежелано. Но този миг премина, времето не спря. То продължи, а с него и ние. Как изглеждаше твоят свят в този момент? Беше ли самотен, тъжен, смутен? Или при теб времето течеше по-бързо и не си усетил емоцията както мен? Не знам. Така и не те попитах. Не че не исках, но така беше по-добре. Болестите са коварно нещо, особено щом засягат жизнено важен орган като сърцето. А тази наша болест ни засегна точно там и всяка клетка от най-нужния ни орган се разболя мигновено. Кога мислиш вирусът победи стабилните ни антитела? Преди година, две, а може би три или пък последните дни? А можехме да се предпазим! Редовно си взимахме дозата витамини, тази доза от предпазливост, недоверие, неискреност дори със самите себе си. Добра комбинация беше. Но някой ни обърка сместа, добави към нея любопитство и слабост. Това вече е опасна комбинация! И логично болестта се възползва от грешката в нашите сметки и ни грабна без да мисли за вредите, които донася със себе си. Брутална обърканост, немислимо губене на разсъдък и нереална преценка за нещата. Тези симптоми биха унищожили и най-стабилната имунна система, а какво остава за две хлапета, които едва са пристъпили на прага на живота. Оцеляване: невъзможно! И все пак се спасихме впоследствие. Болестта ни люшкаше в собствените ни крайности и ни караше да се чувстваме странно. Понякога глупави, а друг път - мъдри; често объркани и рядко знаещи какво искат и чувстват; а най-вече бяхме себе си за няколко кратки мига. Ето и последният стадий, когато те боли, а не можеш да направиш нищо, за да преодолееш болката. Прибягнахме до обезболяващи - безразличие, оправдание, красива лъжа. И към всичко това прибавихме най-мощното лекарство - Времето. То ни помогна да оздравеем и да стигнем до изводите, които ще ни предпазят, ако случайно в ума ни се прокрадне мисълта за нов опит да преодолеем болестта и да се издигнем над нея. Аз съм привърженик на тази идея и бих опитала, но с някой друг, някой, който не би посегнал към обезболяващите и би се борил със собствените си сили, с душата си, за да надвие болестта. Този човек аз ще подкрепям и ще се боря заедно с него, защото само и единствено взаимността между двама може да надвие всяка болест. А каква всъщност беше тази болест? Знаеш ли? Аз още не мога да определя, може би след време. За теб не знам, но аз ще изхвърля моите витамини, моите предразсъдъци. Нямам нищо против пак да се разболея, не с теб, а с някой друг. Може би и за него ще пиша, може би и с него ще използвам обезболяващи, но все някога ще имам смелостта да вървя само напред без да забелязвам болката, защото тогава тя ще бъде нищожна в сравнение с щастието. А него го има! Беше ми приятно и до скоро виждане. Нека този път се погледнем с уверението, че сме добре и да си пожелаем успех!