Дворецът спеше.
  Голото тяло потъна.
  Под веждите му нямаше и оттенък на разум - две капки разтопено стъкло лежаха там. Къпеше се безмълвно в късна доба в студената вода, ала не тя, а нещо друго сковаваше жестоко плътта му. Сърцето му биеше равно, плашещо спокойно под тихата прегръдка на водата. Зад открехнатата врата встрани се чернееха, по-тъмни от мрака, парчета от строшената маса. Опипа с пръсти разранения си юмрук, който оцветяваше водата в червено и се замисли. Можеше да преобърне съдбите на цели поселища в едно с техните обитатели, а не можеше да установи контрол над своята собствена. Рани го тя. И продължаваше да го прави след всяко едно връщане към отминалите дни, дори и сега, потънал във ваната, усещайки приближаването на прозрения, от които не можеше да избяга, нито отхвърли, той се виждаше пленен от собствения си непокорен дух. Никога не бе успявал да устои на неговата воля и навярно в него се коренеше и непоколебимостта, с която влизаше в схватките, за да излиза невредим и окъпан в чужда кръв, развял пряпореца на свещената победа. Безпределната обич към Небето подхранваше всякога извора на душевните му сили. А сега трепереше сам зад плесенясалите Казармени зидове и не разбираше още, че пресъхнали бяха тия извори.
  Трепереше и нямо проклинаше коварния свят.
  "Добра си ти, Елин. Но светът не е..."
  Притвори морно клепки.
  "И нивга няма да стане".
  Сенки се виеха по тавана като пушечен дим - отраженията на неспокойната вода във ваната му. Напомняха му на дима от пожарите, на браздите в локвите кръв, на самата Смърт, прескочила долове и речни дъна, та с дървен кикот да прибере реколтата си като в някой вещерски сън.  
  Всяка негова мисъл се рисуваше с алените тонове на рукналата кръв. Без да може да избяга, прикован сам към своите незатрити юношески слабости, той се притаяваше в самите им глъбини, за да трепери като болно пале в нощта.
  Кръв и смърт.
  "Познавам ги по-добре от собственото отражение в огледалото. Бясна жътва на животи далеч от дома... А тук - огън пламтял е. Буен. По-страшен от воя на умиращите в гробните полета! Наказание... за мен! Само за мен, Господарке на Картите! Ти... съдба проклета... Кръв и смърт не се посвени да ми донесеш отново!"
 
  Забравил умора и сън, той съблюдаваше с повишен интерес воденето на военните тренировки, започнали както винаги, в ранни зори. Олдас не бе тук, но и да беше, Дантас не би се трогнал от сигурното му обвинение, че не е дал достатъчна почивка на войниците. Дълбоки и незрими рани го тормозеха сега и без да го проумява, диреше начин да се отърве от болката им в пазвата на своето призвание. Малко бяха онези повици, които той не бе в състояние да игнорира, ала понякога тъкмо те извираха с неподозирана сила и го обземаха до пристъпи на безумие. Никой не щеше да е на пътя му тогава.
  Разкрачен и охватил колан с палци, той, подобно каменисто изваяние, леденееше под цедящата се източна светлина, а косите му лъщяха отдалеч.
  - Елриг!
  Като по даден знак шумотевица замря. До едно - бледни, застинали в дръзка строгост ликове се изправиха със стоманата в стоманените ръце. Русокосият войник, който бе чул името си, излезе бавно измежду редиците. Замръзналият Бранител бе пред него и видът му не вещаеше нищо добро. Дантас не нареди тренировките да продължат, което само означаваше, че тази публика му е необходима. Това още повече сгъсти облаците над войника, застанал вече пред командира си.
  - Спа ли снощи?
  - Спах, Бранител Дантас.
   Бранителят обаче не гледаше него, а някъде далеч, през островърхите покриви на къщите, изникващи зад Двора и тънещи в утринната мъгла подобно дънните камъни в мътен поток.
  - Махът на скършеното птиче крило притежава повече устрем от меча ти.
  Възцари се дълбока тишина, в която ясно се чуваха метлите на слугите по мраморните стълбища на Двореца, някъде зад високата, опасана с железни зъби ограда на Казармите.
  - Често биваме въвлечени в позиции, които трябва да отстояваме, въпреки явното ни нежелание, понякога подтиквано от гнетящото чувство за обреченост. Един Небесен воин наистина е обречен. Но службата към Небето изисква много повече от това. Елриг, твоят живот не значи нищо за него. Ако се провалиш, други ще заемат мястото ти, за да се отдадат на свещенослужба с по-голямо посвещение. Ако Небето види, че ръцете ти не са достатъчно силни, а сърцето - недостатъчно смело, че да брани него и чедата му от силите на Бездната, то ще ти отнеме повереното. Без мисъл. Не мисли за правда, не я дири там, гдето мними мъдреци разправят, че се решава съдбата на света - Небето погледни. Съдник твой. И наш. Не можеш да се скриеш от взора му, нали?
  И замълча Дантас с все тъй отнесен и някак скръбен вид.
  - Колко уби там, Елриг? Там, на Червения остров?
  - Неколцина.
  - Получи ли рани?
  - Не.
  - Погледна ли някой от тях в лицето, докато отнемаше живота му?
  - Едногова.
  - Какво видя?
  - Страх.
  - Вярваш ли, че Небесната воля е била тая да му прережеш гърлото, прегазвайки трупа му с аленеещо острие в суровата десница, без да съзнаваше нещо повече от делата на крайниците си?
  - Небесна воля е всичко.
   Бранителят се обърна към войника, сякаш се буди от сън.
  - Но не и отричането от него! В утрин, когато засвидетелствате воинската си предопределеност под всевиждащото му око, ти не се отнесе с полагаемата почит и старание към своя дълг! И тази крачка може да струва много, безумно много на притежателя си!
  Напълно безшумно извади тежкия си меч Дантас и загледан сурово в мъжа пред себе си рече:
  - Можеш ли да ми навредиш с мечите си стъпки, подкрепени с ленивите ти удари, които уж трябва да покосяват всичко по пътя си и да бъдат самият Небесен гняв?!
  Неподвижен бе Елриг. Неподвижни бяха всички зад гърба му.
  - Опитай!
  Принуден да навлезе в самите владения на Вечния Косач в опасна и забранена игра със своя командир, русокосият стори това с промушващо движение. Двете остриета дариха въздуха със стоманен стон. Мечът на войника бе невиждано бърз и без съмнение всеки друг на мястото на Бранителя щеше вече да се е простил с живота си. Той отбягваше обаче без особена трудност синкавите отблясъци, които указваха маха на смъртоносния метал, а мечът му прекършваше всеки набег със смайваща небрежност. Стъкленото подобие на очи бе приковано в усърдния противник, който сам си бе пожелал.
  Мълчаливите редици ставаха свидетели на представление, противоречащо на Небесните Повели. След снощния гуляй обаче нямаше вероятност Олдас да се е вдигнал от пиянския си сън, за да се намеси.
  Казваха, че пораженето идва, когато допуснеш страха да се впие в теб.
  Елриговият лик.
  Къде бе страхът, изписан по него?
  Дантас не го намери и поднови атаките си с бясна стръв. Заотекваха камъните по стените от тежките удари и сенките на пищящите оръжия затрепериха лудешки по лъскавите ризници.
  Бранителят вдигна глава, след като за втори пореден път бе отблъснат и видя Елриговото изражение - предизвикателно нахално. И осъзна Избранникът най-сетне, че урокът, който бе имал намерението да му даде, трябва да вземе друга посока.   
  Спусна се и замахна за време, неуловимо за бронираната публика.
  Дантасовият меч, най-тежкият от всички в Небесен край, проби ръката на Елриг близо до рамото и кръв зароси по бляскавите доспехи. Бранителят не бе чул стон. Той проследи с интерес оттеглянето на цвета от кожата на войника, но въпреки това не трепналото му изражение го накара да разбере, че и сега той му се опълчва по единствения възможен начин. Присмива му се. Бранителят се почувства нищожен и глупав в своята победа.
  - Ето това бе забравил да донесеш оттам. Службата ти не е била достатъчно обвързана с жертвоготовност!
  Болката бе извикала пот по войнишкото чело.
  Но това стряскащо спокойно изражение устоя дори и сега, когато острието бавно се изтегли от топлата рана, само за да се опре в шията.
  - Знаеш ли какво виждам сега в лицето ти?! Почуда.
  Мечът се отстрани. Две алени капки блещукаха в пръстта до прашните му колене. А Дантас вече забърсваше грижовно страшното си оръжие:
  - Не Небесната воля те извика пред строя, нито тя ме подтикна да ти докажа кой е по-умел в боравенето с меча, не я видях, когато задъхано коленичеше пред мен, тя нямаше пръст тук.
  Дантас се обърна отново към всички. Гласът му бе променен, думите, които говореше, бяха необикновени и страшни, защото идеха от душата на командира им, а не от кротките води на удавения в заучености ум. И те никога досега не го бяха виждали в подобно състояние - толкова див и гневлив, че и словата му, изтъкани от необяснима ненавист, гърмяха като камшик наоколо.
  - Моя беше волята да сторя това! Само моя! А вината бе твоя! Дългът не търпи провали и двамата го проумяваме съвършено добре, макар да се налага понякога да вършим неща, които на пръв глед са непонятни и неоправдани... Служим на Небесната воля, а не се осланяме на нея! Тя няма да движи крайниците и умовете ви вместо вас, ваш дълг е да го правите! Нея няма да я видите в лицата на обречените под стоманата или тези, на тържествуващите с нея в ръка! Тя не е в скелетите, пръснати из незнайни долища или в безконечните пирове в чест на незаслужили люде! Не ще я видите! Делата са наши... и ще отговаряме за тях все някога по един или друг начин!
 
  Лъскавите тела на златните риби трептяха под водата. Понякога някоя от тях се стрелваше устремно нагоре и за неуловимо време плясваше с опашка обратно към дъното, оставяйки къдрещи се вълни. В замрелия въздух на отиващото си слънце, той стоеше сам пред белостенните фонтани, отлъчен от света. Ликът му се люлееше слабо под него. В градините тежеше букет от аромати, присъщ на краткото и знойно лято в Небесен край. По водната повърхнина се носеха липoви листа и той следеше тяхното хаотично плаване.
  Бранителят бе откъснат от самовглъбението си и сбраните зад гърба му пръсти се сключиха здраво. На ръба на фонтана изникна младежка фигура. Тя постоя известно време там, а сетне бръкна в широкия джоб на бялата си риза. Рибите, забелязали сянката на новодошлия започнаха да се кълбят под краката му.
  Бранителят сведе натежала от мисли глава.
  - Няма по-затрогваща привързаност от тази на животното към ръката, що го храни.
  Дантас забеляза, че младежът има твърде неспретнат вид за човек от Двореца. Ризата му бе измачкана и размъкната, сандалите - със засъхнали пръски кал, а светлата му коса не бе срещала гребен отдавна. Все пак на пръстите му, разчупващи просената пита, се крепяха масивни пръстени, а изражението и стойката му издаваха благородническо потекло. Воинът го бе виждал в Двореца много пъти. Снощи отново бе на пира в негова чест, но за разлика от преди, бидейки един от най-приказливите и набиващи се на очи личности, бе останал встрани от хорската шумотевица, наведен над дълбоката си чаша, страшно пиян.
  - Не е привързаност.
  И Дантас понечи да напусне.
  - Не? Но пък каквото и да е там - заслужава повече внимание от човешките смехове и машинални поздрави, заливащи ушите ни ден след ден.
  Бранителят се поколеба, нещо нетипично за него и отхвърлил първоначалния си порив да потърси наново уединение другаде, си даде сметка, че гласът на непознатия не го дразни както всички останали. Ала все още сърдит на целия свят, рече смръщен:
  - Не обичат тоя, който ги храни, а само и единствено себе си, ако туй може да се нарече обич въобще. Ядат, защото трябва да оцелеят и оцеляват благодарение на храната, която им подмяташ. За тях не представляваш друго, освен дълга сянка над скромното им царство, чието появяване означава, че ще преживеят и днешния ден.
  Младежът продължаваше да ръси трохи в кипналата от опашки вода.
  - Не искам благодарност. Нещата са тъй прости, че не си заслужава да се размишлява над тях.
  Гласът му бе лек и плавен и звучеше на Дантас като странно подобие на неговия собствен.
  - Не се ли плашиш от простотата?
  - Защо да го правя?
  Бранителят проследи как и последните късчета от питката се откъсват от дългите пръсти на младежа и той остава приведен над зеленикавата вода.
  - Страх, че да си поклонник на простотата изисква от теб самия да захвърлиш човешката си същност.
  - Та какво въобще е човекът?
  Момъкът продължаваше да се взира с влудяваща настойчивост в танца на рибите под плискащата вода. След малко Бранителят отпусна пръстите зад гърба си и си зададе мълком същия странен въпрос.
  - Човекът е пулсиращо кълбо от животински щения в лицемерен вид.
  - Вярваш ли го?
  Непознатият сви рамене.
  - Какво значение има? Мен никой не ме пита... има си люде, занимаващи се с тия работи. Тяхната дума се цени, не моята.
  - И все пак разкриваш мислите си. Защо го правиш, ако те имат значение само за теб?
  Този път младежът се поусмихна криво и вдигна ръка.
  - Виждаш ли всички ти цветове, възседнали като пищна корона ближните храсти? Цветовете им са възхитително нежни, красиви и ухаят хубаво, нали? Но не са за нас.
  - Разбира се. Ние просто се възползваме от даровете на природата.
  - Дарове - в нашите очи. За крехките цветя те са гаранция за оцеляване.
  Бранителят се потопи в растителните багри. На залеза те бяха добили пурпурна премяна. Русокосият продължи:
  - Да, ние се възползваме от биологическите особености на природата. Насадили сме ги в симетрични туфи, във всевъзможни прелестни форми и сами се дивим на собствените си таланти и умения, докато същите тия цветове са разтворили наивно чашки, просещи милостта на жужащите над тях твари. Просещи продължението на вида си, мъчат се да заслужат правото си да ги има под Небето.
  Бранителят въздъхна.   
  - Всичко опира до това.
  - А щом е тъй, каква е разликата между нас и рибите в езерото?
  - Ние избираме как да оцеляваме, докато те се подчиняват сляпо на първичните си инстинкти.
  - Избор? Още едно от неосъзнатият човешките проклятия.
  - Защо смяташ, че правото ни на избор не ни качва едно стъпало над мляскащите насреща ти риби?
  - Защото нямаме такова.
  - Обясни.
  - Не избираме нищо. Просто правим нужното, за да оцелеем. А докато вършим туй, жънем безспир всякакви смехотворни илюзии за собственото величие.
  - Грешиш. Можеше да оцелееш и без да нахраниш рибите, но ти избра да го направиш.
  Младежът се усмихна под мустак и скръсти ръце.
  - Де животите ни да се състояха от толкова елементарни решения...
  - Още едно от човешките проклятия?
  Замълчаха. Двамата останаха дълго време пред шумящите фонтани на езерото - две същества, върху които неумолимата съдба бе оставила своите белези и всяко от тях трескаво се мъчеше да си обясни с какво ги бе заслужило.
  - Сложността на живота изисква понякога простия подход.
  - И точно от него трябва да се боим.
  - Да действаме импулсивно означава да се опитаме да пренаредим света. Сложността на мирозданието произтича от съвкупността и взаимоотношенията на естествените пориви на всички живи организми да оцеляват.
  Бранителят кимна.
  - Но все пак тая прословута простота избуява в определени случаи и подчинява всичко и всички под невзрачния си скиптър.
  Бразда раздели Дантасовите вежди.
  -  Кога?
  -Когато бъде застрашено правото ни да оцеляваме.
  Слънцето се бе спуснало толкова ниско, та единствено върховете на чемширите улавяха последните му лъчи. Сенките се бяха умножили.
  Дантас мина зад гърба на момъка.
  - Лека вечер.
  - Лека вечер, Бранител Дантас.
  На дебелите плочи на изхода от градината воинът внезапно спря.
  -Как е името ти?
  - Велклиг.
  - Знай, че аз ценя думите ти, Велклиг.
 
  "Може и да си прав, Велклиг. Всички сме обречени от самото си появяване на белия свят, но подчинявайки се на неназован, всемогъщ инстинкт, се стремим престоят ни на него да бъде колкото се може по-дълъг. Но дали някой звяр някога, в горските пущинаци е изпитвал и една част от моето нежелание да остана на този неразбран свят? Има ли в биещите под козините им сърца място за жал и самосъжаление, противопоставяли ли са се някога на вродените си кръвожадни нрави? Небе, можеш ли да ми отговориш? Защо мълчиш там горе?
  Не искам сънищата ми да се кървави кошмари, не искам чуждата почит да е от велегласни гуляйджии, що нямат понятие каква огромна тежест нося години наред, не искам името ми да се свързва само с Походи... О, Небе, защо я погуби? Сторих грешка, разкаях се за нея и още на другия ден ударих самотно коляно в Храма да те моля за прошка! Но ако не я бях заслужил, защо не погуби мен? Отидох на бран, Смъртта танцуваше край мен, огън ме загръщаше, а мечове ми правеха вятър... А ти, Небе... какво направи... какво направи?!!"