9.11.2022 г., 9:27 ч.

Нечистите - 20.3 

  Проза » Повести и романи, Фантастика и фентъзи
181 0 0
12 мин за четене

Сам проследи с поглед как тя бързо се насочи към вратата, без дори да погледне назад. Стойката й беше приведена, влачеше единия си крак и едва стъпваше на него, а ръцете й бяха свити в юмруци. Елизабет се беше държала като уплашено животно. Той я беше накарал да се държи като такова. Мисълта накара гърдите му да се свият болезнено, без да знае защо. Все пак и преди я беше виждал в подобно състояние – когато я преследваше на сън. Но тогава беше някак различно. Тогава можеше да махне с ръка и Елизабет щеше да бъде недокосната и нищо нямаше да я боли. Беше й обещал, че повече никога няма да я нарани, но ето, че го беше направил отново.
Тя го беше помолила да я обучи и това беше единственият начин, по който знаеше как, но това не променяше факта, че в момента се чувстваше… низък… мерзък… чувстваше се като злодей, като долен пияница, който в делириума си беше набил жена си и детето си.
Беше я видял как беше приклекнала в очакване, как очите й проблеснаха със синия цвят на амарата и беше очаквал, че тя ще се нахвърли отгоре му. Дори се беше приготвил да парира сопата й, да се отбранява от нейната атака. Но вместо това тя беше пуснала оръжието и се беше свила на кълбо. А после? Сам не очакваше тя да звучи толкова уплашенa. Oт него. Не очакваше и да куца. Искаше само да я научи да мисли бързо и да се пази, а не да я изплаши. А сега? Сега тя беше избягала от него и той не беше сигурен, че трябва да я последва, защото Елизабет носеше онзи съкрушен поглед, който беше имала в онези сънища. Погледът, който му казваше, че тя иска да се събуди от кошмара, но знае, че няма да може. Мислеше, че повече никога няма да го види. Беше си обещал да не допуска да го види. А самият той го беше предизвикал. Може би наистина не ставаше за учител. Кое го беше накарало да реши, че да я обучава е разумно? Или че ще успее да го направи както трябва? Та той не знаеше почти нищо за това как хората се учеха и сега ставаше повече от очевидно, че неговият метод не работеше. Въздъхна и погледна към ръцете си, които все още бяха свити в юмруци, чудейки се дали Елизабет ще поиска изобщо да го види отново. И колко точно я беше наранил? Знаеше, че не й е счупил кост и се беше постарал да не й пусне кръв, но сега с доста голяма яснота си спомни как я удари със сопата, карайки я да падне на земята. Беше й подсякъл краката и я беше изблъскал няколко пъти. Може би трябваше да измисли някой по-… по-внимателен начин за начало.
Но Сам не беше нежен, а и Елизабет се справи толкова добре с разгряването и разтягането, както и със запомнянето на движенията, че той просто очакваше да няма проблем и с това. Изръмжа тихо и прекара ръка през косата си. Беше я уплашил и я беше наранил. Това не подлежеше на съмнение. Въпросът сега беше дали тя щеше да поиска да има нещо общо с него?
Сам зачака. Трябваше да й даде малко време да се успокои. Не искаше да тръгне надолу веднага и Елизабет да реши, че я преследва. Не искаше тя да си мисли, че е като в съня. Че той е някакво чудовище, което я гони, за да и причини още болка, за да завърши започнатото.
Когато реши, че е минало достатъчно време, Сам едва се спря да не тича по стълбите надолу. Първо отиде в конюшнята, където избра две от мазилата, които Захир му беше продал. Трябваше да премахват синини и отоци. Измъкна и едно друго бурканче, пълно с някакъв прах, който според доктора щеше да притъпи болката. Така въоръжен, Сам седна на една маса, от която виждаше стълбището и входа към кухнята.
Мина половин час, преди най-сетне Елизабет да се появи. Момичето слизаше внимателно по стълбите, като бавно куцаше надолу, понякога с един, понякога и с двата крака. Лицето й беше подпухнало, а дясната й китка беше превързана, както и цялата й лява длан. Дългата и пола вероятно криеше още бинтове по краката и глезените й.
Какво беше направил? Само при вида й пробождането в гърдите му беше сякаш някой е забил меч там и сега го въртеше бавно и усърдно в ритъма на всяка нейна мъчителна стъпка. Не можеше да я е наранил чак толкова много, нали? Сам беше внимателен. Наистина смяташе, че беше внимавал да не я нарани, но сега пред него Елизабет беше превързана, насинена, вървеше бавно и предпазливо и все пак лицето й се изкривяваше в болка с всяко едно малко движение. Шокът от това колко всъщност я беше наранил го накара да загуби още минута, в която само я наблюдаваше, без да посмее да се доближи до нея.
Въпреки всичко момичето беше стиснало челюст и вместо да седне да почива, се захвана да върши домакинската работа, която и оставаше в кухнята. Той я гледаше недоумяващо и бавно осъзна, че Елизабет няма да спре. И така тя нямаше да стане по-добре. Преглътна. Не и без лекарствата, които той държеше в ръцете си.
Сам си пое дълбок дъх, изпусна го бавно и тръгна към кухнята. И към Лизи. Спомни си как тя беше избягала от него и как го беше молила да не я пипа повече. Краката му сякаш сами се спряха на няколко крачки от нея. Не можеше да продължи, но не можеше и да я остави така.
– Амара? – прошепна тихо.
Цялото й тяло се скова. Лизи се обърна към него бавно, облягайки се на масата, и стисна силно ръба й. Отказваше да го погледне в очите.
– Да? – гласът й беше дори по-тих от неговия.
Сам много искаше да иде при нея и да я прегърне, да я увери, че никога повече няма да вдигне ръка срещу нея и че няма да направи нищо, с което да я заплаши. Но самата й стойка, начинът по който се дръпна, по който сега трепереше, му бяха повече от познати. Елизабет не искаше думи и уверения от него, не искаше прегръдките му или дори само досега му. Не искаше да има нищо общо с него. Той само се надяваше, че поне щеше приеме лекарствата, които беше донесъл. После щеше да измисли как да получи шанс да й докаже, че поне за нея не е заплаха или враг. После.
Лизи стоеше сковано и напрегнато и го гледаше с очакване. Искаше по-бързо да свърши с този разговор и той да се махне.
– Как си? – попита я Сам внимателно.
– Добре. – отвърна тя.
Не това искаше да чуе, но какво си беше мислил? Че Лизи ще се покаже слаба и ще изреди всичко, което я боли? Може би, че дори щеше да му каже как точно я е уплашил? Елизабет никога нямаше да направи нещо такова. Не го беше направила в сънищата, едва ли някога щеше да го направи и на живо. Тази сила го беше привлякла, но точно в момента на Сам му се искаше да не беше чак толкова силна.
– Добре. – повтори след нея.
Той внимателно пристъпи крачка напред, а после и още една, следейки лицето и тялото й и за най-малкият знак, че се е приближил повече, отколкото е склонна да търпи. Лизи не изглеждаше по-ужасена от него, когато той стигна до масата, на която тя работеше. Сам извади мехлемите и лекарството и се опита да срещне очите й.
– Искам да те прегледам и превържа, амара.
– Няма нужда. – каза му. Продължаваше да гледа навсякъде другаде, но не и в него. – Добре съм. Наистина.
– Поне вземи лекарствата. – каза и ги остави на масата. – Ще ти помогне и да не те боли.
– Не ме боли чак толкова. – промърмори. Най-сетне се осмели да срещне погледа му за секунда и нещо в изражението му явно я накара да премисли, защото взе едното бурканче и каза: – Благодаря. Ще се оправя и сама от тук.
– Сигурна ли си? – побърза да попита, докато още беше в настроение да приема неща от него: – Ще е много по-лесно, ако аз те превържа.
– Сигурна съм. – кимна и се поизправи, пристъпвайки леко встрани. – Трябва да се връщам на работа.
Сам много искаше просто да я хване, да я сложи да седне на проклетата маса и да се погрижи за всяка една синина и драскотина, която е успял да й направи. Щеше да се увери, че наистина е добре и да я пусне, но не можеше да я притисне в кухнята. И всъщност не искаше да я притиска за каквото и да било. Затова и сега седеше като вкаменен и наблюдаваше как тя се кани да си тръгне. Отново влачеше крака си.
– Мога да говоря с Аша да те освободи за деня. Нямам работа и ще те заместя.
– Не. – поклати глава Лизи. – Няма нужда.
– Добре. – въздъхна и се отдръпна.
Тя не искаше да има нищо общо с него, а и нараняванията й отблизо все пак не изглеждаха толкова сериозни. Сам реши да не се натрапва повече. Щеше да е по-спокоен, ако гарванът я наблюдаваше, но в момента той имаше друга задача, с която щеше да е хубаво, ако приключи по-бързо. За момента просто нямаше какво повече да направи, така че излезе в коридора и си намери такова място, където хем да може да държи Елизабет под око, хем тя да не го заподозре, ако случайно го види.
Сам остана на поста си, докато птицата не се прибра. Отне му почти целият ден, но накрая гарванът беше намерил каквото му беше нужно.
Сега птицата седеше на прозореца на Елизабет и Сам я наблюдаваше внимателно през очите му. Тя най-сетне беше решила да използва мехлемите и това със сигурност щеше да го зарадва, ако със свалянето на дрехите й не се бяха открили множество петна от синкаво-лилава кожа. Ръцете, краката, корема и дори гърба й бяха на сини линии от ударите му. На места синините бяха толкова начесто, че се сливаха и от тях не се виждаше дори петънце нормална кожа. Сам нямаше спомени да я е удрял толкова много, но доказателството беше пред очите му. Момичето с примижаване и рязко поет през зъби дъх мажеше резултата от сутрешната им тренировка. Птицата стоеше като препарирана и наблюдаваше, докато Елизабет покри почти цялото си тяло в мехлема. Едва тогава гарванът се премести изцяло пред отворения прозорец и изграчи приглушено, за да й привлече вниманието към себе си.
Тя вдигна стреснато глава. Хвърли крема на леглото и грабна дрехите си, притискайки ги към тялото си, за да се скрие.
– Казах ти, че не искам да си наоколо, когато се преобличам! – скара му се. С две крачки се озова до прозореца и тръгна да го затваря, но тогава нещото в човката му привлече вниманието й и я накара да се намръщи объркано: – Защо разнасяш разгневена гъба?
Защото беше прекарал цял ден, летейки над проклетия град, за да намери фантом, който да не е лигав, буболечка или просто противен. Само че фантомите не бяха измислени да са такива, като дори и този имаше поне седем крака и четири щипки, които прилежно беше отстранил, за да прилича възможно най-много на нещо ядливо, което тя да изяде. Затова сега подскочи на място и я изгледа настоятелно, преди да каже:
– Гра!
– А, не! Не ме интересува, че си го търсил специално за мен! Няма да ям фантоми! – заяви тя и с трясък затвори прозореца в лицето му. – Махай се! И спри да ме дебнеш!
И с това дръпна пердето.
Просто знаеше, че няма да е лесно да я убеди. Тя сякаш винаги знаеше какво иска от нея и правеше точно обратното. Затова застана пред прозореца, затисна разярения фантом с крак и започна да чука с клюн по стъклото.
– Гра! – извика и запляска силно с криле: – Гра! Гра!
– Казах не! – дойде гневно отвътре. – Махай се, преди да ти оскубя перушината!
– Гра! – изграчи ядосано и удари особено силно по стъклото. Трябваше, не – щеше да я накара да вземе фантома, дори и с цената на няколко пера.
– Няма! Не го искам!
– Гра! – може и да не го искаше, но щеше на мига да излекува всичките й наранявания.
– Изяж си го сам! Може би Боговете ще се смилят и ще те излекува от желанието да дебнеш голи момичета, когато си толкова дърт!
Гарванът изграчи още няколко пъти ядосано и изпляска с криле. Трябваше да я накара да го пусне вътре. А и я гледаше, защото искаше да знае какви са реалните поражения, които й е нанесъл с тренировката. Определено не беше очаквал да са чак такива. Тя все още имаше от енергията на предишния фантом в нея. Лизи му беше споменала, че вижда в тъмното. Значи трябваше да е по-… здрава. Само че не беше и заради това отново заблъска с клюн.
– Гра!
– Спирам да ти отговарям! – викна му.
Гарванът изграчи още няколко пъти, но Елизабет спази обещанието си и не му отговори, нито отвори прозореца да го пусне. Сякаш птицата изобщо не беше отвън и не вдигаше никакъв шум. Заплашваше я и я пренебрегваше, въпреки че знаеше кой всъщност е в нея. Но не това дразнеше Сам най-много в момента. Дразнеше го, че докато с гарвана и силуета Елизабет се държеше инатливо и ги заплашваше, беше готова да слуша Сам. Един коняр, който живееше в обора. Него беше готова да изслуша и да послуша. Щеше да му отвори не само прозореца, но и вратата и сигурно щеше да изяде проклетия фантом. Само че точно в момента Елизабет беше сърдита и на коняра, така че не можеше да отиде и да потропа на вратата й, колкото и да му се искаше. В стаята си тя се чувстваше в безопасност и той не искаше да нахълтва вътре, отнемайки й единственото място, където изпитваше такива чувства. Можеше да е всичко, но не беше чак такова животно. Това беше и причината да поседи още няколко минути на перваза, затиснал с крак фантома и вдигайки възможно най-много шум, а когато се убеди, че тя няма да направи каквото иска от нея, просто спря. Пусна проклетата гъба, обърна гръб на прозореца и остави гарвана да си подрежда перата, докато я чака все пак да благоволи да го допусне обратно вътре.

 

 

Моля последвайте Лизи тук: 

facebook.com/LizzyShayNechistite

leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay

© Лесли Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??