Сам остана дълго време пред вратата на коридора към помещенията на стражите. Можеше да чуе гласовете им, идващи от общата стая и не можеше да се насили да отиде при тях, дори и да искаше да се увери, че мъжете са добре. Сигурно го мислеха за страхливец. В живота му го бяха наричали с много по-лоши думи и нито веднъж не го бяха засегнали, така че Сам не разбираше съвсем защо сега е различно. По някое време беше започнал да се интересува от мнението на другите. Първо от това на Лизи и Чарли, а сега и от онова на мъжете му.
Стискаше зъби толкова силно, че челюстта му изпука. Наложи си да се отпусне, а след това и да отвори вратата. Когато Сам застана на прага на общата стая, гласовете в миг секнаха и всички погледи се заковаха в него. Той зачака гневът и нападките, решен да ги приеме и изтърпи. Вместо това настъпи неловка тишина, която само след миг бе нарушена от облекчени и дори радостни възгласи. Защото той се бе появил.
– Капитане! – гласът на Заян послужи като някакъв сигнал за останалите да се размърдат и да се скупчат около него.
– Добре ли сте? – Деваж успя да надвика създалата се шумотевица, която колкото бързо се беше надигнала, така сега утихна в очакване на отговор.
Това бе последният въпрос, който Сам бе очаквал.
– Да.
– Лин добре ли е? – попита Бахрам.
– И Лин е добре. – отвърна Сам.
Глъчката се възобнови по-оживено, а Казра огледа стражите. Бяха по-малко от обикновено, но това се очакваше. Превръзките по ръцете и краката на някои от мъжете му – също. Да ги види наредени пред него като група малки деца, които искаха да покажат какво са нарисували на любимата си учителка обаче – не чак толкова.
– Докладвайте. – нареди им.
– Вечерта започна тихо, сър! – провикна се Фаяз. – До полунощ можеше да чуеш муха да хвръкне и даже имаше сова в градините.
– Чу се писък. – намеси се Деваж още докато Фаяз говореше. – Първо някой изпищя.
– Не, първо Лин влетя и вдигна тревога. – надвика ги Заян.
– Аз отидох към писъка, когато вече вдигаха тревога. – продължи невъзмутимо да надвиква останалите Деваж.
Сам се бе облегнал на стената със скръстени на гърдите ръце. Трябваше само да ги погледне, за да ги накара да млъкнат и да застанат мирно.
– Един от вас. – каза в настъпилата тишина и посочи с брадичка Заян. – Ти.
– Да, сър! – изкозирува му стражът.
Започна само той, но много скоро и други се включиха, за да допълват историята. Разказваха за битката, за Елизабет и повече за Чарли, който бе направил силно впечатление. Особено внимание отделиха на съществата и колко странно било, че не умират.
– Какви са те, сър? – попита Бахрам.
– С Лин сме ги срещали и преди. Преди да постъпим в храма. – отвърна Сам с единствената информация, която можеше да им даде. – Не знам много повече за тях от вас.
– Лечителите казаха, че нараняванията от тях са зле възпалени. – обади се Фаяз.
– Фантомите не помагат?
– Не. Сякаш изобщо не си ял. – потвърди му Юсеф. – Дори енергията ти не се завръща. Има нещо сбъркано, сър.
Нямаха си и най-малка идея, помисли си мрачно Сам. Вероятно имаше някакъв магически елемент в нараняванията. Трябваше да организира да бъдат прегледани от Захир.
Остана при тях докато вълнението им не се уталожи. Тогава състави нов график и маршрут на патрулиране и им каза утре сутринта да са готови за тренировки. Мъжете бяха напреднали много през последните месеци, но Казра имаше намерение да развие уменията им дори повече. Така че да няма повторение на онази нощ.

Един от стражите, които кръстосваха коридорите в момента, го уведоми, че Лизи и Рамая са се качили в стаята на принцесата, следвани от Чарли и Хирса. Сам не загуби никакво време да се присъедини към тях, като просто влезе, без дори да почука.
Гвардеецът се бе настанил на един от двата стола покрай масичката. Елизабет седеше на леглото между Чарли и Рамая, с която се държаха за ръце. Погледът на мошеникът до този момент блуждаеше, но щом Казра влезе, веселата искра се появи отново. Беше лесно да го пренебрегне обаче, когато Лизи се усмихваше иззад рамото му.
– Сам. – каза му, щастлива да го види, макар че се бяха разделили преди няма и два часа. Нещо в изражението му обаче поизтри усмивката й. – Всичко наред ли е?
Той не й отговори, а издърпа Чарли на крака, заемайки веднага мястото му до Лизи и прехвърляйки ръка през раменете й. Леглото проскърца под тежестта му, а жена му хлътна по-близо до него.
– Вече да.
Елизабет не беше съвсем убедена, но нямаше да го притиска да й каже, особено пък тук, пред всички. Вместо това, за да разсее вниманието, което изведнъж се бе насочило към Сам, погледна измъчено към Рамая, за да й покаже с какво си има работа, но приятелката й просто извърна глава, за да сподави смеха си.
– Радвай се, че не те дръпна да седиш в него. – обади се Чарли, като сядаше на стола до Хирса. Гвардеецът се опитваше да не гледа смутено, но не му се получаваше.
– По-скоро ти се радвай, че теб не дръпна да седиш в него. – измърмори той.
– Нямам никакво намерение да го дърпам в скута си. – каза възмутено Сам, след което погледна към Лизи и я попита: – Какво изпуснах?
– Хирса тъкмо щеше да ни разкаже как върви разследването. – каза Рамая.
– Няма много за разказване. – каза гвардеецът. – Гириш си призна всичко.
– Кое е всичко? – попита Лизи.
– За експериментите, как е подбирал момичета от храма, които никой не би потърсил, как е примамвал други Сенки отвън. – Хирса поклати глава. – Този човек е болен.
– Казвал ли е защо е създал тези неща? – попита Рамая с пребледняло изражение.
– Все още не. Бързахме да изкопчим важната информация. Оставихме го да почива. По-късно ще питаме за детайлите.
– Да почива? – изгледа го неразбиращо Лизи.
Хирса срещна погледа й само за миг, след което намери нещо интересно върху панталона си.
Сам я притисна към себе си и тихо, почти нежно й каза:
– Изтезавали са го, амара.
Един поглед към останалите й показа, че всички са наясно. Елизабет се почувства по-скоро глупаво, отколкото каквото и да е друго. Дори не се опита да потърси в себе си съчувствие към Гириш. Всеки, който унищожаваше живи същества по този начин, заслужаваше да бъде изтезаван.
– Казал ли е дали знае нещо за безследно изчезналите шест момичета? – попита, стараейки се да не поглежда към Сам.
– Да. – потвърди й Хирса, като все още не искаше да я погледне. – Но не са изчезнали. Експериментирал е и с тях, но каквото и да е искал да постигне, не се е получило и се е отървал по друг начин от тях.
– В името на Боговете… – промърмори Рамая и направи знак за защита от злото.
Елизабет се опита да не реагира по никакъв начин, докато принцесата и Хирса започнаха да обсъждат какъв ужасен човек е Гириш. Трябваше да е разумна. Те го бяха измъчвали и той бе признал за всичко – дори за неща, за които бе почти напълно сигурна, че няма как да е виновен. Така й се искаше да има как да попита Сам за онези шест момичета… Може би имаше. Като вдигна лице към него, той вече я наблюдаваше. Тя вдигна ръка уж, за да прибере кичур зад ухото си, но също така потупа и слепоочието си с показалец. С устни беззвучно оформи молбата си към него и той кимна.
“Амара?“ – чу гласът му в главата си.
„Мисля, че Гириш е дал лъжливи самопризнания. Заради мъченията.“ – реши да започне от тук. Макар да й бе разказвал за момичетата веднъж, за да я ядоса, Лизи нямаше представа дали е казвал истината и дали всъщност може да говори за това. – „Ти как мислиш?“
„Болката би накарала всеки да признае за всичко, амара.“ – отговори й Сам. – „Дори за неща, които никога не е извършил.“
„Значи онези шест момичета… Поне те… Не са негово дело?“ – Елизабет си позволи да вдигне лице към него отново, умолявайки го да й даде нещо по-конкретно. Каквото и да е.
“Не, за тях съм виновен аз.“ – каза й, а погледът му трепна леко, сякаш искаше да го отмести от нея, точно както Хирса беше свел своя. – „Мислиш, че е лъгал и за другото?“
„Мисля, че нещо наистина не е както трябва.“
Насочи вниманието си отново към Хирса, пое си дъх и попита:
– Ами труповете пред храма?
– Какво за тях? – попита я гвардееца.
– Членове на Кантората казват, че те са убити с гняв. – каза Лизи и кимна към Чарли. – Пребити, разпорени, с разместени органи, с надписа „лъжежрица“ по кожата им. Не съвпада с идеята, че просто са провалени експерименти на болен мозък. А и онзи огромен мъж, който избяга, когато го спряхме да не убие Нуша Парванеш? Гириш не е огромен мъж. Със сигурност хората в Бедняшкия квартал не биха се страхували от него.
– Разпитите още не са приключили. Сигурно ще каже кой е помощникът му и дали е само един. А колкото до това, може да се е ядосал, че се е провалил. Никога не може да знаеш какво се върти в главата на някой.
Елизабет въздъхна.
– Не мисля, че е той, Хирса. Не се вписва. Още откакто намерихме подземието и клетките, нещо… – поклати глава. – Мисля, че има двама убиеца. Единият провежда експериментите, другият убива по някакви лични причини.
Хирса я изгледа подозрително, сякаш се канеше да й каже нещо, но накрая просто примирено я попита:
– И кой мислиш, че може да е вторият?
Елизабет не искаше да предизвиква враждебността му, но ако държеше да постигне нещо, трябваше да е откровена.
– Все още вярвам, че някой гвардеец е замесен. Може би ако все пак ми дадеш графиците…
– Няма замесен гвардеец, Лин. – прекъсна я остро Хирса и най-сетне я погледна. – Още от началото ти се иска да имаше някой, но няма. Убиецът през цялото време е бил тук и го заловихме. Колкото и да ти се иска да има още нещо за разкриване – няма.
Гвардеецът се изправи рязко и се приближи към нея. Ръката на Сам се стегна около раменете й, сякаш убиецът се готвеше да я избута зад гърба си, но Хирса само й подаде кесия. Звънът на пари развали настъпилата напрегната тишина.
– Далширът каза да ти предам това.
Елизабет се поколеба. Случаят не бе приключил. Гвардията и всички в Ан Налат щяха да се потупат по раменете за добре свършената работа и да забравят, че нещо изобщо се е случвало. Хирса дори не изглеждаше притеснен, че под носа им са се създавали изчадия, които не могат да умрат. Вероятно дори не вярваше на разказите на стражата и мислеше, че са некомпетентни и преувеличават.
Ако, разбира се, Велахе не бе направила от гвардията свои роби. Добре тренирани, с връзки и достъп роби, които бяха способни да накарат всеки да изчезне, без никой дори да се зачуди защо го затварят в подземието и го изтезават.
Лизи взе сиглоите. Кесията натежа в ръката й. Девойката се опита да не се чувства мръсна, когато Хирса й се усмихна отново. Рамая, може би усетила чувствата й, я потупа със съчувствие по рамото.
„Трябва да говоря с Гириш, Сам.“ – каза. – „Трябва да знам със сигурност дали е виновен, преди да продължа нататък.“
„Аз мога да разбера дали е виновен, или не.“
„В съня ли?“
„Да.“
Лизи поклати леко глава.
„Дори да се явиш като най-ангелският ангел на света, пак ще успееш да го изплашиш. Той е достатъчно изплашен вече. Не ми трябват фалшиви признания.“
“Ще подуша, ако ме излъже.“ – изтъкна й и добави: – „А и мога сам да видя каквото ме интересува.“
„И да прекършиш съзнанието му? Сам каза, че не е безопасно да се ровиш в главите на хората.“ – Елизабет прехапа устна. – „Не е изключено Гириш да е невинен, Сам. Не можем да рискуваме да го оставим инвалид. Или по-лошо.“
„В съня ще е безопасно за теб, амара.“ – изтъкна й Сам, сякаш тя не го знаеше.
“Но няма да е безопасно за него.“ – повтори Лизи. – „Трябва да разбера къде го държат и да отида да говоря с него. На живо.“
В момента Сам изобщо не го интересуваше дали ще убие или не жреца, но беше важно за нея. Ако Гириш умреше в съня, Лизи щеше да го приеме, сякаш тя го е убила. Не искаше да слага такъв товар на рамената й, но нямаше и желание да я води в подземията, където се извършваха разпитите. Прекалено много щеше да й напомни за Рива и нейната килия. Само че един поглед му беше достатъчен да знае, че нямаше да спечели този спор. Ако не я заведеше той, Лизи сигурно щеше да накара Чарли. И нямаше да й е особено трудно – и той изглеждаше също толкова неспособен да й отказва, колкото и Сам, ако се съдеше по приключението им в храма. Ако кошмарите й пак се върнеха, Казра щеше да се справи с тях.
„Печелиш, амара. Ще намеря къде го държат и ще те заведа при него.“
Елизабет го погледна колебливо.
„Не съм сигурна, че тя не е превзела гвардията. Ако някой те види…“
“Никой няма да ни види.“ – изтъкна й и се усмихна арогантно насреща й: – „Никой, никога не вижда Ка‘Раим, ако той не пожелае това.“
Лизи изсумтя развеселено.
„Значи когато се показваш, просто ти е самотно и имаш нужда някой да ти се възхити и да попищи, като те види? Може би да ти каже какво лъскаво перо имаш на шапката?“
„Аз нося качулка, шейа.“ – заяви й Сам и добави: – „Няма никакви пера по нея.“
Възмутената му физиономия едва не я накара да се засмее с глас.
“Значи какво? Носиш си една кутийка с пера в джоба ли? Или скубеш горкия Франк?“
“Имам си пера и не го скубя. Те сами падат, когато им дойде времето.“ – заяви й, преди възмутено да й изтъкне: – „Въобще не се държиш като жена. Трябва да искаш да те водя по ресторанти и магазини, а не да се вълнуваш за слизане в подземията на гвардията.“
“Някой все умира, когато се уговорим да ме изведеш навън.“ – Лизи повдигна рамо. – „Получавам срещите ни както мога.“
“Другият път никой няма да умре.“ – обеща й твърдо Сам.
„Значи демоните ще намерят начин как да манипулират умовете на всички хора наведнъж и просто ще превземат света без бой?“ – Лизи се усмихна леко. – „Предпочитам да не рискувам и да прекарам целия ден в леглото с теб.“
“Така никога няма да излезем на среща, амара“ – гласът му прозвуча дрезгаво в главата й, а погледа му се закова върху устните й.
Пулсът на Елизабет се ускори просто така. Трябваше да смени темата. Веднага.
– Как мислиш, Рамая? – силният шепот на Чарли накара Елизабет стреснато да си спомни, че въобще не са сами. – Скоро ли ще се целунат, или Сам още не може да се сети как става?
– Мислиш ли, че не знае как се прави? – принцесата погледна с любопитство към Лизи и Сам.
– Започвам сериозно да се чудя.
– Знам чудесно как се прави. – избуча Сам, преди Рамая да е имала шанс да си отвори устата.
На Елизабет й идваше да потъне в земята. Защо не можеше да се контролира въобще около него? Едно беше, когато са сами, но сега приятелите им бяха тук. И Хирса. Опита се да се отдръпне поне малко от Сам, но той не й позволи да иде много далеч, като затегна ръката си около кръста й.
– Виждам, че поне знае как да я държи да не избяга. – обади се весело Рамая.
Лизи отново се опита да се дръпне и Сам я притисна по-силно към себе си.
– Никога не изпускам плячката си. – заяви на всеослушание.
– Плячка? – изгледа го Елизабет, докато Чарли и Рамая се давеха в опита си да не се смеят прекалено силно. – Какво съм аз? Заек?
– По-добре заек, отколкото кокошка. – осведоми я Чарли.
– Не искаш ли да си зайче, амара? – попита я с усмивка Сам.
– Не.
– Защо? – изгледа я объркано, а Рамая загуби битката със себе си и тихо се засмя.
– Сигурно не й е достатъчно зъбато. – каза Чарли, преди Лизи да е успяла дори да си поеме дъх. – Трудно ще ти прегризе гърлото, ако е зайче.
– От него го очаквам, защото наскоро започна да си мисли, че може да е забавен. – каза му Лизи, сочейки с палец Сам и напълно игнорирайки възмутеното му изражение. – Но какво е твоето оправдание? Не се ли предполагаше, че трябва да си чаровен или от сорта?
– Аз съм чаровен. – обяви Флетчър и позаглади с ръка предницата на ризата си. – Не съм виновен, че той е толкова висок и широк, че ме засенчва и не можеш да ме оцениш.
– Теб никой не може да те засенчи. – отговори му Сам, ухилвайки се насреща му: – Толкова голям идиот като теб не може да се скрие.
Елизабет го цапна по гърдите.
– Не говори така за Чарли! – скара му се.
Сега беше ред на Флетчър да се ухили.
– Точно така! – размаха пръст той. – Не говори така за Чарли!
– Вече и зад зайчета ли се криеш? – попита го Сам, с което си отнесе още едно цапване от Лизи.
Мошеникът не можа да му отговори, защото доста стъписания Хирса най-сетне се окопити достатъчно, за да стане от стола си.
– Трябва да се връщам. – каза и се поклони леко на Рамая, а после и кимна на Лизи. – Случаят е приключен, така че се опитайте да си починете. Вече всичко е наред.
И гвардеецът просто така излезе.
– Изгонихме ли го? – попита доволно Сам.
– Мисля, че наричат това „тактическо отстъпление“. – каза Рамая.
– Тоест, не сме го изгонили, а той е избягал? – попита Елизабет. Въздъхна и погледна мъжете разочаровано. – Защо ви е толкова трудно да се държите нормално?
– Кое не му е нормалното на държанието ни? – попита я Казра. – Смятам, че си се държах съвсем нормално.
– Естествено, че ти смяташ така. – промърмори Лизи.
Чарли и Рамая започнаха да издават задавени звуци и да покриват устите си ръце. Сам ги изгледа криво, мечтаейки си да можеше да хвърли нещо поне по приятеля си. За съжаление, Лизи си ги харесваше и двамата, така че се задоволи с това да изръмжи към мошеника, защото никой не ръмжи на далшири, и да се обърне към главния виновник за ситуацията.
– Опитваш ли се да ми кажеш нещо, шейа?
– Фактът, че според теб само се опитвам, говори достатъчно.
– Искаш да ми кажеш, че няма никакъв смисъл да се държа нормално, така ли? – попита я лукаво Сам.
Елизабет го изгледа подозрително и се пробва да се приплъзне по-далеч от него.
– Защо имам чувството, че каквото и да кажа, ще попадна в капан?
– Защото е капан. – подсказа й Рамая.
– Значи мъдро ще си замълча.
Чарли въздъхна.
– Ще го приеме за съгласие.
– Съгласие за какво? – започна да се притеснява Лизи.
– За това, амара.
Сам се наведе, мушна ръка под коленете й и се изправи заедно с нея.Елизабет се вкопчи за врата му и същевременно дръпна плитката му.
– Не съм се съгласявала да ме разнасяш като чувал с картофи.
– Уверявам те, амара, никога не съм прегръщал така чувал с картофи.
– Тук някъде май трябва да се трогнеш. – обади се Рамая през смях.
– Опитвам се. – измърмори Лизи.
– Добре. – каза Сам и се извъртя така, че да може да отвори вратата, за да излязат. – Продължавай да се опитваш.
Тя само въздъхна и примирено облегна глава на рамото му.

Моля последвайте Лизи тук :)

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay