Елизабет нахлупи плетената си шапка по-ниско и потръпна в сутрешния хлад. Радваше се, че в Рива вече е есен и не изглеждаше съвсем нелепо с нея, палтото и шала, макар да си бе спечелила няколко странни погледа, откакто пристигна тук преди седмица. Порталите бяха забранени за ползване, докато магьосниците не намерят решение за нестабилността им, така че до тогава всички се оправяха по старомодния начин. Пътуването с кораб от една от най-западните точки на света до най-източната отнемаше малко над два месеца без атма, която да раздува платната, но на капитанът не му се рискуваше заклинанията да се провалят по зрелищен начин, докато са по средата на нищото в океана. На всички им бе трудно да свикнат с неудобствата, които не използването на магия предизвикваше. На всички освен на ривчаните, които никога не я бяха приели. В родината й всичко си беше почти по старо му, макар занижената производителност в останалите части на света да започваше да удря и тукашните магазини. Въпреки това, когато акостира в Палерай миналата седмица, Лизи не бе имала никакъв проблем да се снабди с малък, но все пак чисто нов гардероб, пригоден за тукашния климат. От там също толкова лесно си бе купила билет за дилижанса до столицата.
Пътуването отне почти осем часа. Елизабет бе седнала в ъгъла в задната част на каретата и прекара времето, любувайки се на есенната картина през прозореца. Останалите пътници си говореха помежду си, но нещо в излъчването й явно даваше да се разбере, че иска да бъде оставена на мира. Или това, или фактът, че кожата й бе по-тъмна дори от тази на рибарят, който бе прекарал цяло лято в лодката си.
Бе странно да чува отново ривска реч. Не само езикът, но колко деликатно и внимателно подбираха думите си всички в стремежа си да се покажат в най-добрата светлина и да не засегнат случайно някого. Елизабет си спомняше какво е. Не можеше да каже, че й липсва.
Очакваше проблеми, когато пристигна в Атимир. Последният път, когато бе тук, я деляха секунди от това да бъде публично посребрена, така че бе малко изненадана, като не видя плакати с нейна снимка и обява за главата й по уличните стълбове. Въпреки това внимаваше да не се изпречи на пътя на стражите и си нае стая в един от по-евтините хотели покрай доковете. Хората продължаваха да странят от нея, а тя гледаше да не им се мярка повече от необходимото, така че или стоеше в стаята си, или бе навън. На едно конкретно място навън.
Можеше да направи това, за което е дошла, още първия ден. Вместо това от три основно клечеше до живия плет и наблюдаваше къщата. Беше… странно. Спомените за детството и живота й тук бяха все така ярки, но не изпитваше носталгия по миналото. Не искаше вече да се върне тук. Не чувстваше това като свой дом. Може би защото бе осъзнала, че домът за нея не е място, а човек, и сега тя бе бездомна.
Тръсна глава и премести тежестта на другия си крак. Падналите жълти листа под нея тихо изшумоляха. Тъкмо бе започнала да се чуди още колко време ще отнеме, когато вратата към задния двор се отвори и майка й излезе, седна на малката градинска масичка и въздъхна. След няколко минути Елис, камериерката им, й донесе поднос с кафе и сладки. Правеше го всеки ден, при това наметнала само тънка плетена жилетка, но тя не бе прекарала последната година на място, където през най-хладната нощ е двадесет градуса.
Изглеждаше добре. Елизабет се бе страхувала, че случилото се ще й е навредило или пък баща й ще й е направил нещо, но й се струваше здрава. Беше малко по-пълна, отколкото я помнеше, но й отиваше.
Гледаше я от дни всяка сутрин и всеки път искаше да изтича до нея, да се хвърли в краката й и да положи глава в скута й. Като едно време, когато нещо я разстроеше, искаше да усети нежната й ръка да гали косата й, да чуе мекият й глас да я уверява, че не е толкова страшно колкото изглежда. Все не успяваше да събере кураж, но сега си пое дъх и се изправи на крака.
Майка й седеше с гръб към нея, така че не я видя, когато прескочи оградата и живия плет. Не се обърна и докато се приближаваше към нея. Лизи не искаше да я стресне, затова нарочно стъпи малко по-тежко.
Майка й погледна през рамо, а като я видя, скочи уплашено. Щеше да извика, Лизи го виждаше.
– Мамо, аз съм. – каза й и направи крачка към нея.
– Елизабет? – каза изплашено майка й. – Какво правиш тук?
– Дойдох да те видя. Исках…
Без да осъзнава, Лизи се бе приближила още малко. Майка й се бе отдръпнала с пребледняло лице. Елизабет спря на място. Преглътна.
– Исках да те видя.
– Да ме видиш… – повтори като ехо майка й. – Само за това?
Елизабет кимна. Майка й започна да я оглежда внимателно, търсещо. Можеше да се закълне, че не си въобрази искрицата неодобрение, когато я видя в панталони, но после изведнъж се напрегна. На Лизи й трябваше секунда да осъзнае, че погледът й се е спрял на стиснатите й юмруци. Сигурно се боеше, че ще я нападне. Това й даваше отговор на въпроса, който си бе задавала от онази нощ на бала, когато я затвориха в тъмницата. Не баща й я бе спрял да дойде – тя сама бе решила. Все пак Елизабет бе Сянка, а единственото предсказуемо в тях бе агресията им. Побърза да отпусне пръсти.
– Исках само да знам, че си добре. – гласът й звучеше някак кухо в собствените й уши. – Това е всичко.
– Добре сме. – отговори й и отново се огледа, за да се увери, че все още са сами в градината. – Но ти не може да си тук. Опасно е. Все още те търсят.
Елизабет се усмихна съвсем леко. Все още я бе грижа за нея. Е, или искаше да я разкара.
– Имаше ли последствия за вас?
– Нищо, с което баща ти да не може да се справи. – отговори й тихо, преди внимателно да попита: – Къде беше? След като така изчезна…
– В Хайрани. – отвърна.
– Там… – продължи неуверено. – Харесва ли ти там? Добре ли си?
– Да. Там има много като мен. Хората не се страхуват от нас. Намерих… – обръч се стегна около гърлото й само при мисълта да й каже за Сам, да говори за него. – Намерих приятели.
– Значи ще се върнеш там? – попита я някак припряно майка й.
Но преди да е успяла да отговори, вратата на къщата към градината изскърца. Лизи очакваше прислужницата, но вместо това се чу неразбираемото бърборене на малко, едва проходило дете, а само след малко се появи и то, правейки нестабилни крачки и протягайки ръчички напред. Майка й пребледня, миг преди да хукне натам и да го грабне в прегръдката си, притискайки го към себе си, сякаш някой щеше да се нахвърли да го вземе. Не някой, осъзна Лизи, когато видя изпълненият й със страх поглед, насочен към нея.
– Трябва да си вървиш! – думите й отново бяха станали бързи и украсени със страх, който тя можеше да подуши дори и навън и през цялото разстояние, което ги делеше. – Ако някой те види тук… Трябва да си вървиш, Лизи!
Трябваше да е била бременна на бала, помисли си Елизабет някак откъсната от самата себе си. Детето имаше големи руси букли и искрящи весело сини очи. Кискаше се и шляпаше майка им по бузата.
– Момче или момиче?
Тя сякаш се поколеба дали да й отговори на този въпрос.
– Момче. Иан.
– Иан. – усмихна се леко. Брат.
През целия път до Рива се бе чудила какво да й каже за Томи. Дали изобщо да й каже, че е жив, или да й спести болката, която тя самата изпита, като научи, че той ги е оставил да го оплакват. Бе решила да си замълчи. Нямаше смисъл да й вдъхва надежда, че ще види първородния си син, след като имаше намерение да го убие.
Олекна й. Иан беше ново начало. Някой, за когото майка й да се грижи и да живее. Щеше да е добре.
– Надявам се да сте щастливи. – каза й.
Остана още миг там, запечатвайки образа на майка си, гушнала малкия й брат, след което се обърна и си тръгна.
– Лизи! – спря я гласът на майка й, точно преди да прескочи оградата и да напусне дома им завинаги. Обърна се леко и ги погледна през рамо. – Пази се.
Елизабет вървеше по крайморската алея. Бе мечтала двамата със Сам да се разхождат по нея през лятото, хванати под ръка. Тогава се продаваше натрошен лед, облян с вкусен сироп, имаше десетки сергии и много улични актьори.
Сега като се замислеше, доста й напомняше на Ан Налат.
В момента обаче беше сама, алеята бе сравнително празна, а тя се чудеше още колко пъти може да увие шала около врата си, за да се стопли, преди да се удуши. Една преминаваща двойка се притисна почти до каменния парапет, за да се размине с нея. Лизи се стресна, че са я разпознали, но като подуши въздуха, не усети страх, а нещо по-близко до погнуса.
Дали я мислеха за луда, бездомна или мръсна чужденка? Елизабет им се усмихна и им намигна леко. Мъжът грабна ръката на жената и забърза в противоположна посока, а момичето продължи да върви бавно, загледана в мрачното небе и сивите вълни. В крайна сметка спря пред една пейка, огледа се и като видя, че няма никой наблизо, реши, че тук ще е добре. Седна и зачака.
И продължи да чака. Минаха петнадесет минути, преди да чуе стъпките му.
Финиан спря до пейката. Лизи вдигна очи към него незаинтересовано, а после отново се загледа във вълните. Всъщност това да го види с шапка, шал и дебело палто като нея, я накара да се почувства с една идея по-добре.
Той заобиколи пейката и седна до нея. Още няколко минути никой не каза нищо, преди страшникът да въздъхне леко.
– Трябва да дойдеш с нас.
– Трябва ли?
– Да.
Лизи вдигна ръце към устата си, за да ги стопли с дъха си, и не отговори.
– Ако не дойдеш доброволно, ще те приспят, Елизабет. – продължи да й говори тихо Финиан. – Ще има последствия. Не го прави по-сложно, отколкото вече е.
– Единствените последствия ще са за вас, Калахан.
– Не можеш да се бориш с тях, Шей. – отговори й.
Лизи се изсмя.
– Сериозно, Фин? – погледна го искрено развеселена, преди усмивката й да се стопи. – Мога да ги убия. Само четирима са и за разлика от вас, аз мога да ползвам колкото атма пожелая без страх вътрешностите ми да не експлодират. Дори Сянката няма да ме спре.
– Мен не ме ли броиш? – попита я. – Аз също съм тук.
– Ти сам не се броиш сред тях. – изтъкна му и пъхна ръце в джобовете си. – Пък и ни струва цяло състояние при Захир. Няма да хвърля парите на вятъра толкова лесно.
Финиан я изгледа така, сякаш се канеше да я пита дали не е луда.
– Още не разбирам защо го направи. – призна й след малко страшника, преди да продължи почти шепнейки: – Предай се, Лизи. Тръгни с нас доброволно. Ако го направиш, че имаш повече свобода. Не ми връзвай ръцете.
Усещаше напрежението от него. Него очакваше, но не и искреността. По някаква причина наистина искаше всичко за нея да се развие по-леко.
– Търся някого. – каза му след малко. – Единственият начин да дойда и остана с вас е да имам възможност да продължа да го търся.
– Кого?
– Има ли значение?
– За тях – не. – отговори й Финиан.
Лизи наклони глава любопитно.
– Но за теб – да? Защо?
Той се размърда смутено и отклони поглед встрани.
– Трудно ще намеря някой, ако не знам кой е.
Веждите й хвръкнаха нагоре.
– Сигурна съм, че те наръгаха в корема, а не те удариха по главата. Вие не помагате на Сенки, господин страшник – ако си забравил, да ти припомня.
– Аз не помагам на Сянка. – отговори й Финиан. – Аз проучвам информация за потенциално нова Сянка, която да включим в редиците си.
Тя поклати глава невярващо, а после пак се загледа в морето.
– Брат ми уби Сам. Ще го намеря. Вероятно ще го убия. – помълча малко и попита: – Все още ли искаш да ми помогнеш, господин страшник?
– Брат ти има добър шанс да се окаже Сянка. – отговори й Финиан.
Лизи изсумтя изненадано. Помълча малко, след което въздъхна и кимна.
– Имаме сделка.
Моля последвайте Лизи тук :)
facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
© Лесли Всички права запазени