Нека да нарисуваме една картина. Първо се появява платно - рамка. После се оцветява цялото платно в червено. Ярко, горещо. Мястото на картината е пустиня. Бавно червените единици се разместват. Обособява се яркото огнено кълбо познато като слънце. А там от където са си тръгнали червените, за да наситят кълбото, остава жълто. Жълтото е пясъка. Той остава горещ, макар не толкоз колкото кълбото. От силната червена жега платното се нагъва, изсушава. Изграждат се дюните. Пустинния ни портрет е почти готов. Небето също е с червеникав отенък заради яркото слънце. Но за да създадем правилния нюанс още малко червени трябва да отидат в слънцето. Ала небето трябваше да е червено заради изгрева, а сега слънцето е тъй ярко, че е обед. Трябва да обособим небе. Протегнете се към синия цвят. В мига в който доближите цвета до платното той се изпарява. Парата се издига из въздуха и достига висини в които не е толкова горещо. Те са далеч от картината. Синия цвят кондензира и пада обратно към листа. Но там го чака отново горещината. Цикъла се повтаря вечно. Една и съща грешка. За да завършим картина, влизаме в омагьосан кръг. Може би да сменим подхода? Късно е за това. Платното е леко прогоряло от силното слънце. Малки овъглени точици в края на листа се оформят в човек. Човек е с шапка на главата. Смешна шапка на която пише "мечталник". Той започва да се разхожда из пустошта. Обикаля дюните докато слънцето го гали нежно. Нежно и изгарящо. Сякаш искаше да го изпече жив със слънчева деликатност. А той продължава да броди. До като слизаше от поредната дюна се хлъзна. Затъркаля се, вдигна прахоляк и се шмугна в една дупка. Сюжета на картината спря. Дори кондензиралия син цвят спря. Капките замръзнаха горе. И щом си помислиш, че картината ще остане вечна, не променена. Сините капки от горе изчезват и избликват от дупката. Дупката, в която бе човека. От тази дупка, като от гейзер избликва толкова синьо колкото никога не си виждал. Най синьото синьо обявява дуел на най червеното червено. Двата цвята се сблъскват като две противоположности привлечени от нелогични сили. По законите на природата когато огън и лед, контрол и свобода се сблъскат настава ужас. А в мащабите на картина, двата цвята вдигнаха пара и се понесоха отвъд платното. Изчезнаха, изчезна човека, изчезна картината, изчезна цвета, изчезна художника, изчезна съзнанието ти, изчезна света. Остна само рамка, гроб на цветния, от черно роден мечтател. Гроба ни напомня защо не трябва да рисуваме, дори ако глас непознат, в главите ни се обади и каже "Нека да нарисуваме една картина..."