Ана взе колелото си от гаража и го подкара по тясната уличка. Родителите й отново се бяха скарали. Не можеше да понася крясъците им, затова реши да излезе.

Ана беше кльощавото русо момиченце с букли като на порцелановите кукли, които продаваха в магазина на края на улицата. Едва навършила седем, но преждевременно надраснала възрастта си. Сериозният й вид придаваше някаква странна меланхоличност на бледото й лице. Винаги бе сдържана, не правеше бели, както повечето деца на нейната възраст, и изпълняваше точно каквото й се каже. Само големите й дълбоки очи, сини като небето през лятото, издаваха възрастта й - изпод гъстите руси къдрици се подаваха две сини мъниста, които с любопитство гледаха всичко наоколо. Когато беше недоволна, малките й рубинени устни се нацупваха. Сега също бяха нацупени, но това настроение беше само временно. Скоро тя забрави защо се е ядосала и с интерес и наивност, присъщи за децата, гледаше хората по тротоарите. Продължаваше да кара малкото си розово колело. Баща й го беше подарил преди два месеца. Просто така. Тогава още не беше започнал да пие и да удря майка й. На кормилото имаше бонбонено розова фльонга и звънче, което доста наподобяваше звънчетата, които слагаха на котешките нашийници.

От двете страни на улицата бяха засадени цветя, тревата пред всяка къща бе окосена, а живите плетове - грижливо подравнени. Естествено, тя не се впечатли от тази проява на вкус и естетика, т.к. все пак беше само на седем, пък и вниманието й бе отвлечено от нещо много по-интересно - пътуващ цирк. Всъщност това беше един изпаднал пътуващ цирк, но хърбавите лъвове, пияните жонгльори и клоуните в окъсаните си вехти костюми - за Ана всичко това беше една цветна дъга от вълшебство и фокуси. Толкова хубаво! Толкова пъстро и живо! Ще каже на майка си и ще се върнат да си купят билети! Ще се повози на кончето и ако има късмет ще даде бонбони на маймунките. Толкова, толкова...!

Караща с бясна скорост (до колкото „бясна" можеше да вдигне розовото й пластмасово колело), тя съвсем забрави къде е. Не чу и клаксона. Нито свистенето на спирачките и виковете на шофьора, който отчаяно се опитваше да спре. Без особен резултат, разбира се. Мерцедесът се вряза в детското колело. Чу се писък на старата дама, която беше наблизо. Детското телце се претърколи по капака, отскочи и се приземи. Тъп звук от натрошени кости и счупен череп. Ана лежеше на асфалта. Главата й неестествено изкривена на една страна, ръцете и краката й - сякаш вързани с канап, водени от невидим кукловод, а после захвърлени като стара ненужна играчка. Малките й устни бяха извити в зловеща гримаса, а сините й очи гледаха невиждащо безоблачното небе. Въпреки нелепия инцидент, врабчетата, които се къпеха в локвата до тротоара, сякаш не забелязваха станалото. Не ги притесниха и линейките, нито виковете и плачът. А голямата бонбонено розова фльонга се поклащаше леко от вятъра. Беше си същата. Само малко понамачкана. Капки кръв се стичаха по краищата й и образуваха малко алено петънце на пътя.

****************************************************************************


Ана отвори очи и погледна нагоре. Но вместо играчките й по шкафа и малката фея, която висеше по принцип от тавана, тя видя облаци. Не беше в стаята си. На улицата...? Чувстваше се странно. Сякаш... сякаш бе станала по-лека, по- въздушна. Надигна се и се огледа. Навсякъде около нея имаше линейки, тичаха хора в униформи, а по лицата им се четеше състрадание и ужас от нещо, което бяха видели. Защо беше цялата тази суматоха... „Да не е умрял някой?", помисли си тя. Седна на тротоара и се опита да си спомни как се бе озовала на средата на улицата. После видя розовото колело, което, ако не беше нейното, значи много приличаше на него, и нещо й просветна. „Аз съм мъртва...??". замисли се дали някой щеше да й отговори, но това бе реторичен въпрос. Естествено, че беше мъртва. На около два метра от нея лежеше тялото й, но сякаш не беше нейното. Къдриците й бяха залепнали за челото, сплъстени от кръвта, която бе напоила бялата й рокля. „ОБОЖАВАХ ТАЗИ РОКЛЯ...", със съжаление отбеляза Ана. Очите й бяха станали някак по-мътни и, вперили празен поглед в нищото, изглеждаха доста зловещо. Обърна се, водена от някакво предчувствие. „Г-Н РЪФЪЛС?". Кучето на Ана - малък пухкав шпиц-териер, починал преди година. „ПОНЕ ЩЕ СИ ИМАМ КОМПАНИЯ", с ирония, неприсъща за възрастта й, си помисли Ана.

Майка й седеше на голямото червено канапе в хола. Очите й бяха зачервени от плач. Дали, защото след поредния побой трудно можеше да говори и да се движи, или защото дъщеря й вече я нямаше. Едното й око беше надуто като бейзболна топка и придобило синьо-зелен цвят. „НЕ ПЛАЧИ, МАМО", прошепна Ана, но майка й, както се досещате, не можеше да я чуе, „КОГАТО ТОЙ ТЕ ПРЕБИЕ ПО-ЖЕСТОКО, ЩЕ УМРЕШ И ЩЕ СМЕ ЗАЕДНО. ПАК ЩЕ СИ ПЕЧЕМ КУРАБИЙКИ И ЩЕ ИГРАЕМ С Г-Н РЪФЪЛС...". Щеше да продължи, но спря, осъзнавайки колко жестоко прозвуча последното изречение. Но Майкъл наистина щеше да я пребие до смърт някой ден. Дали с тухла, с ритници, или със стола в кухнята, който обикновено изпълняваше ролята на наказателен уред, нямаше никакво значение. Щяха да я открият мъртва - със счупен нос и обезобразено лице, множество фрактури и т.н.

Ана помисли за момент... "ХАЙДЕ, Г-Н РЪФЪЛС. ВРЕМЕ Е ДА СИ ХОДИМ.". Взе кучето на ръце и излезе през вратата (макар, че стените сега не бяха проблем).

Свечеряваше се. Звездите една по една започнаха да изгряват като малките досадни нощни буболечки, които се навираха в лицето и ушите ти, когато светнеш лампата.
Нощта се прокрадваше и бавно обвиваше всичко в черния си плащ.

Ана вървеше по пустата улица с Г-н Ръфълс на ръце. Без посока. Една руса къдрица падаше тежко пред очите й. Рубинените устни бяха разтеглени в лека усмивка на безпричинно задоволство, а очите й гледаха с любопитство новият свят. Черният свят на прокрадващи се сенки и бледни мъртвешки лица - нейният нов дом...