Виждам как димът от цигарата ти потреперва, докато се извива бавно нагоре и замъглява ума ти. Усещам учестеното дишане и двете секунди, през които крадеш усмивката ми. Виждам как сините кристали в очите ти се подреждат в красиво огледало, когато ме погледнеш. Знам за всяко петно по бялото платно, опитващо се да пресъздаде малка част от цялостната картина на твоята тръпка. Или нещо повече? Дали ще нарисуваш опустошаваща огнена стихия или притихнало море? В още колко рамки ще заключиш твоите чувства? С колко цвята ще се опиташ да нарисуваш изкушението? Ще можеш ли да победиш себе си в тази битка между сърцето и ума?

Всяка секунда, в която мислиш за мен, преди да заспиш, минава бавно и сърцето ти се разпада на стотици парченца. Времето спира и ти си друг. Забравяш за студената половина от леглото си, защото портpетът ми над камината озарява цялата стая. Но до кога ще живееш в илюзия и ще отричаш пред себе си, че аз съм тази, която сънуваш? Тази, с която разговаряш чрез лунните отенъци през прозореца и снежинките в огромната пухена завивка до вратата. Тази, която вдишваш с аромата на сутрешното си кафе и сладкия вкус от първата бисквитка за деня. Тази, която оставя едва доловими капки парфюм по дланите ти, защото реално не съществува.

Аз съм твоята лудост, заключена в очите на всяка, която срещаш. Но между тях не откриваш моите. Аз съм огънят от камината и зимата зад вратата. Аз съм морето, в което се давиш всяка вечер. Аз съм неизречената, неизживяната, нереалната. И въпреки всичко ти ме създаваш. Как съществувам ли? Чрез теб!