Hощни желания

Докато сънувах вярвай по облачета – бели и пухкави. Всичко беше много красиво и светло. Ухаеше на кокос – моя любим аромат. Той ме омагьосваше и аз се отпуснах на едно облаче. Леко притворих  очи и облачето ме свали на земята. Остави ме да легна на зелената тревичка, по която все още имаше роса и капките ме разхлаждаха и гъделичкаха много нежно. Усещах и малки мравчици. Но този път не ме беше страх и както обикновено да изкрещя. Напротив беше ми много приятно и приспиващо. До мен чувах да тече вода. Когато отворих очи имаше малка рекичка и малко водопадче. От нея лъхаше свежест и желания за живот. Видях малки рибки да плуват. Станах да им се полюбувам, защото те си играеха сякаш деца. И те се приближиха, което ме изненада, но ме и зарадва. Така,  случайно, без да искам, видях отражението си във водата. И колкото и да не ми се вярваше, аз не бях черната фея, с каквато мисъл бях през цялото време. Напротив, бях малко момиченце, облечено като принцеса. Бях с дълга златисто-бяла рокля с много перли и избродирани цветя. Бях с много сладки обувчици от същия плат със същите  перли. Във водата се виждаше все едно блестя, сияя и давам светлина. Като всяко нормално дете реших, че трябва да опозная по-добре красивата природа. Тръгнах без посока. Малко по малко започнаха да се увеличават розовите храсти, докато стигнах до лабиринт от рози с много бодли – кървавочервени. Имах усещане, че те плачеха с кървави сълзи за любими хора, които са загубили, загубили частица  любов... когато излязох от лабиринта видях малки огньове и колкото по-далеч отивах все по-големи ставаха. В тези огньове виждах лица на много хора, които са излъгали или измамили по какъвто и да е начин Любовта. Продължавайки напред, ми  става все по-студено. Към мен се задавеше снежна буря и във всяка снежинка имаше нечия душа заключена, на някой, който по какъвто и да е начин е оскърбил Любовта. Снегът  започна да затихва и дори да се разтопява. Отивайки, по напред виждах клетки – малки и големи, цветни и едноцветни, празни или пълни със страхове и техните носители – зверовете, разпръскващи само зло. Те чакат Любовта да отключи клетката, за да отиват за повече страдални души, на тези които са против Любовта.  Когато видях всичко това толкова ужасяващо... побягнах... накъдето очите ми видяха спасение... Стигнах една пещера и тя бе много красива и изящна... цялата в маргаритки. Откъснах си една и се отвори врата. Любопитството ми надделя и влезнах. Мислих, че там съм защитена от всичко, но това беше входа към Златния замък на Любовта, а тя... Тя ме чакаше и каза да не се плаша от нея... а аз продължавах да треперя от видяното. Тя започна да ми разказва за непознат свят и за себе си. Каза ми, че тя е най-великото и вечно чувство в цялата Вселена. Обясни ми, че огъня, снега, зверовете са дело на хората и техните страхове, предразсъдъци, лъжи... лъжи срещу самите себе си. Те поставиха душите в клетки и окови, защото не вярват дори на себе си. Неразбиращи, какво е любов, бягащи от чувствата си, искащи да ги разберат, стигат до тук... Каза ми, че това, което съм видяла, съм го видяла през моята призма и друг точно този страх не е усетил... и последно каза: „Единствено времето е способно да разбере времето, ако стане късно, значи, че това не е точният човек... времето съществува само в ума и сърцето ти... бъди разумна и ми покажи, че можеш да обичаш, отдай се на това чувство, а не на омразата, защото е по-лесна – грешиш. Знам, че искаше още сега да знаеш всичко, но всичко е написано в сърцето ти и ключа е твоята любов към някой дори и да е грешния... и дори да боли... така получаваш отговорите, които искаш сега.” И след тези думи дойде едно облаче, целуна ме. Така ме омагьоса и аз засънувах отново в прегръдките му... докато чувах: „Обичай!” като шепот в ушите ми.