Стоя надвесен през парапета на балкона и зяпам правилните очертания на бетонната площадка долу. Само едно бързо движение и ще полетя надолу – стремглаво, безшумно, докато не се чуе едно глухо „туп”. За съжаление, не мога да го направя. Въжетата, които ме свързват с този свят, все още са прекалено здрави. Не мога да го причиня на баща си, на приятелите си, но най-вече не мога да го причиня на майка си. Самоубия ли се, тя непременно ще обвини себе си. Нищо чудно и тя да се хвърли от петнадесетия етаж. Ще се превърна в убиец, а не искам това.

Връщам се в стаята си и затопленият въздух се разлива по тялото ми. Нихилизмът, причина за суицидните ми пориви, не ме напуска и не намирам интерес в нищо, което се намира в няколкото квадратни метра. Огромната колекция с дискове по рафтовете вече ми е омръзнала, имам няколко започнати, но недочетени книги, ала и те не могат да предизвикат интереса ми. Купчина домашни чакат на бюрото, но какъв е смисълът да ги разгръщам? Всички казват, че трябва да планувам бъдещето си, да изградя основата на знанията си, докато му е време. Глупости! Ако не виждам смисъл в утрешния ден, как очакват да бъда оптимистичен за години напред?!

Все пак сядам над учебниците, поне за да убия малко време. Захващам се с математиката, но ми омръзва, минавам на история – и тя ми е писнала до болка. Нищо не схващам, не искам да схвана нищо. Накрая отварям учебника по латински. Утре щели да ни изпитват на сентенциите. Започвам да ги зубря, но все пак с някакъв интерес. Чудя се как може толкова кратки изречения да съдържат есенцията на човешката мисъл в себе си. Как може да са толкова прости и толкова гениални? Толкова са лесни за разбиране, но аз никога не бих могъл да измисля нещо подобно, нещо, което дори бегло да наподобява мъдростта им.

Nil disperadum! – Никога не се отчайвай!

Хах! Как пък не! Интересът ми към латинския се изпарява също така внезапно, както бе и дошъл. Ставам от стола и започвам да обикалям стаята. Може би отстрани изглеждам сякаш съм в средата на мисловен процес. През главата ми обаче минават абсолютни глупости. „Килимът има петно на него… парното издава странни звуци… не съм забелязвал досега, но стаята ми има доста супрематистки вид… кръгчета по тапетите, прави райета на пердетата, квадратен флаг на стената, квадратен плакат над леглото… и всичко е в една цветова гама. Сякаш дизайнът на стаята ми отразява живота ми. Всичко е прекалено просто, всичко е прекалено еднакво, еднообразно… Не мога повече…”.

Мисълта за самоубийството не се връща. Вместо това си лягам направо с дрехите. Завивам се презглава и се унасям дълбоко. Събуждам се след два часа. Не съм сънувал нищо. Сякаш не съм съществувал през това време. Запомнил съм само една от сентенциите, които трябваше да науча – „Nihil est morti tam simile quam somnus.” – „Нищо не е така подобно на смъртта, както сънят.”

В стаята ми, София. 08.01.2012.