Когато се събудих сутринта, един образ все още беше пред очите ми. Едно момче, което ми изглеждаше толкова познато (сякаш съм го виждала хиляди пъти до сега) и все пак не знаех дори името му. Образът му ме следваше из цялата къща - където и да идех, каквото и да правех, той беше с мен. Изглеждаше ми толкова реално, че реших да докосна кестенявите му коси... и в този миг... не зная как... но просто изчезна...
Дълго време се опитвах да си спомня съня, в който видях тъмнокосия непознат. Напразно. Дните минаваха, а аз дори забравях все повече образа му. Въпреки всичко обаче, при мисълта за него, сякаш въвях по белите пухкави облачета в небето... сякаш чувах птичките да пеят романтични балади... сякаш цялата природа се наслаждаваше на красотата му, макар все още да не успявах да си го спомня...
Мина доста време. Дни... месеци... години - не зная, наистина не мога да си спомня... Зная само, че отново го видях. Не, този път не на сън, а така, както в момента виждам тези редове... "Здравей, аз съм Дани." - ми каза той, а аз дори не си споням какво му отговорих. Дали изобщо му отговорих? А после как ли се озовах отново в окъпаната си в слънчева светлина стая? И отново това добре познато чувство на... пълен покой и свобода...
© Десислава Андреева Всички права запазени