НОСТАЛГИЯ

          Не беше се замислял върху тази дума. „Хайде сега, мъж в заника на живота,  да се оставя на някаква си носталгия по преживяното да трови дните ми" - рече си той. Но тази дума упорито се настани в съзнанието му. Методи я бе вдишал с въздуха на спомените, още като се завърна в бащиния дом. Дойде си само за ден, да нагледа родната къща, а сега не можеше да си тръгне оттук. Не му се прибираше в празния апартамент в града, където се губеше в тишината на стаите. Градът не можеше да му даде вече нищо. Какво му трябваше сега? Само тишина и спокойствие. Искаше му се да поживее в свой свят, само негов, който да не се смесва със световете на другите, да е съвсем различен от тях. "Коварно нещо е носталгията - мисли си Методи, докато скита из околностите на селото. - Не можеш да я видиш, да я пипнеш, но я усещаш, че съществува, че я носиш в сърцето си. И влезе ли веднаж в тебе, няма отърване от нея."

          А през отворената врата на лятото, дните се източват в есента, като ято отлитащи птици. Над селото се бе обистрило едно толкова синьо и бездънно небе, каквото може да бъде небето само тук. То е натрупало гъстите си пластове още с полета на детските дни. Помнеше го такова, всепоглъщащо. Това огромно небе, което колкото се приближаваше до гнездото на върха на дървото, ставаше все по-голямо и безкрайно. И озовал се горе, във високия дом на птиците, сам се чувстваше птица. Горе, в този висок дом, природата извършваше своето чудо - създаваше живот. Но днес ги няма гнездата, няма ги приятелите,с които ги пребъркваха. „Как само пари слънцето на циганското лято. Кожата ми трудно го понася. А някога не ми пречеше, тичах гол по цял ден" - казва си завърналият се.  

           Зад гърба му изтрополя каруца. Обърна се. Беше бай Коста, някогашният полевъден бригадир. Смален, превит, той по-скоро напомняше само някогашния левент. Единствено погледът му бе запазил своята жизненост.

          -  Методи, къде си тръгнал? - попита го селянинът в каруцата.

         - Събирам тръпчивите плодове на спомените си - отвърна гражданинът.         

           Човекът не разбра добре смисъла на думите му, усмихна се и шибна конете

с камшика.

          Минаваше през ливадата, в която някога бяха видели тук с баща му един самотен щъркел. Бе вече късна есен. Зимата надничаше отвсякъде през сенчестите оврази на горите и се заканваше с пръст, затова бе изненада присъствието на щъркела в полето. Навярно бе останал защото е ранен или болен. Птицата не реагира на приближаването им.

          -  Татко, да го вземем в къщи.

          -  Няма да е лошо да се погрижим за него - бе отвърнал баща му.

          Но докато прекосяваха синора към него, видяха още една птица , мъртва.

          -  Ясно. Затова не е отлетял. От мъка е останал - обяснява бащата.

          -  Наистина ли?

          - Наистина. При щъркелите е така. Няма смисъл да го вземаме в къщи. Той не е болен, нито ранен, той иска да умре тук при своята половинка.

           Методи стоеше изправен в синора и гледаше в небето, останало без щъркели, като душата му. По височината продължаваше да топурка каруцата на полевъдния бригадир. Изведнъж Методи видя зачервеното му от гняв лице пред себе си:

           - Защо, пакостнико недни, вземаш яйцата от гнездата на птиците? Да ги трошиш, нали?

          Те вече се бяха строшили в джоба при слизането от дървото и се стичаха по издрасканото му бедро.

        - Знаеш ли ти, вагабонтино, че всяко счупено яйце е една счупена птича песен? - продължаваше да се кара Коста. - Марш веднага оттук. И запомни, че ако те видя да чупиш птичи яйца, главата ти ще счупя.

          „Хукнах да бягам като попарен. И колкото пъти ми се приискваше после да пребъркам птичите гнезда за яйца, все виждах святкащите гневни блясъци в очите му и чувах заплашителните думи. Питам се сега, защо наистина събирах яйцата от гнездата? Навярно е било, за да докажа на приятелите си, че съм пъргав и ловък, че мога да се изкача и на най-високото дърво, да взема яйцата от най-недостъпните гнезда, с което да предизвикам възхищението им."

          Тръгна отново към селото. След няколко крачки се спря и пак се запита: „Защо дойдох точно тук, където видяхме щъркелите? Случайно ли е или има и друг смисъл идването ми? Дали това не се случи, защото скоро загубих жена си и като самотния щъркел останах сам? Ще продължа да живея сам и да нося носталгията по преживяното. Но носталгията е дадена на човека от Бог. Тя е дадена не на птиците, а на човека. Можеш ли да бъдеш истински човек, ако не познаваш болката по отминалите, хубави и незабравими мигове в живота, ако не можеш да ги носиш в сърцето си, когато те са вече минало, ако не можеш да живееш с тях, дори когато вече ги няма?"

          Възрастният мъж стоеше изправен и мълчаливо гледаше полето. Полето,в което пред него още стърчеше онова високо старо дърво, дървото на детството, от което беше взел яйцата от гнездото, когато го спипа полевъдният бригадир. Това същото поле, в което беше играл като дете, бе се разхождал, бе работил с жена си, бе учил децата си да карат велосипед. Полето, което бе изхранвало семейството му. И признателност блесна в насълзените му очи към това прегоряло от лятното слънце поле. После се обърна бавно и тръгна към сгушените в дърветата къщи на селото; тръгна тъжен, както никой друг път, но с пречистена душа.