Новият дом
Продължителният и монотонен звън прекъсна тракането на чиниите в кухнята на Каралайн Бишъп. Младата жена спря чешмата, избърса ръцете си в снежнобялата кърпа и с бързи крачки се отправи към масата. Взе телефона и без да се замисля натисна зелената слушалка. Беше брокерката Хелън.
- Здравейте, Каралайн! Удобно ли е?
- Разбира се, Хелън. Слушам ви.
- Извинявам се, че ви безпокоя, но исках да ви уведомя, че къщата в щата Вирджиния, от която се интересувахте е свободна и е готова за оглед. Утре сутринта само ми звъннете за потвърждение и да се уточним за срещата.
- Това е много хубава новина, Хелън. Много ви благодаря. – радостният глас на Каралайн на пресекулки се шмугна през високоговорителя. – Довечера ще кажа на Антъни, понеже в момента не е удобно да го безпокоя. Той даже повече от мен желаеше тази къща. До скоро, Хелън. Утре ще се чуем.
- Хубав ден и до утре, г-жо Бишъп.
Чу се припукване в слушалката и разговорът прекъсна. Каралайн остави телефона на масата и се загледа през прозореца.
“Най – сетне ще си имаме нов и просторен дом. Повече от година чакаме този момент. Нямам търпение да видя изражението на Антъни като му кажа” – помисли си тя и в съзнанието й изплува образът на красивата двуетажна постройка, която със съпруга й бяха виждали само на снимки, поместени в интернет. След това разтърси глава за да прекъсне замечтаното си разсейване и се зае с домакинската си работа.
Антъни научи радостната новина по време на вечеря. Това беше щастлив завършек на работният му ден след трудоемкото, но успешно сключване на сделката за много пари с клиента му, собственик на петролни бази. След съобщението на жена му лицето му се разтегли в красива усмивка, разкривайки малката трапчинка на лявата му буза, а светлите му очи засияха и заблестяха като на малко дете. Той весело тропна по масата и извика:
- Стягай багажа още сега скъпа! Утре не отиваме на оглед, а направо се нанасяме. Вече няколко пъти я сънувам тази къща и нямам намерение да изпускаме предоставилият ни се шанс. Хайде, наздраве за новият ни дом, любима! – те леко чукнаха кристалните чаши и нежно се целунаха.
Къщата представляваше малка двуетажна постройка, разположена в покрайнините на малкото градче Литъл Таун. Заобиколена от дълбоко езеро, тя всяка сутрин се обвиваше от призрачна мъгла, като понякога над сивкавите пелени оставаше да стърчи само самотният й островърх покрив. Недалеч от просторната й и широка веранда, на брега на езерото, в меката кал бе забит дебел кол на който бе завързана малка моторна лодка. Навсякъде около нея царуваха тишина и покой, нарушавана единствено от жабешкия хор и крякането на патиците.
След дълго суетене и много работа, но изпълнени с огромен ентусиазъм, младото семейство успя да пренесе и подреди багажа си и бързо да се нанесе в новата къща. Като човек обичащ земеделието, Антъни реши да прекопае малка леха в която да засадят най – различни зеленчуци, а точно пред верандата да посадят цветя.
Той взе една права лопата, хареса си място от което да започне работа и бързо и сръчно започна да обръща почвата. След около половин час вече поуморен и запотен, той тъкмо реши да си почине, когато острието на лопатата му издрънча с остър, метален звук в някакъв твърд предмет. Антъни се учуди, бързо разкопа около мястото и пред очите му изникна голямо парче от стара надгробна плоча. Надписът се бе поизтрил от времето, но след кратко взиране той успя да разчете:
“В памет на Гарет Уилсън, геройски загинал през Гражданската война за свободата на Юга, 1861 г.”
Очите на Антъни се разшириха. Неприятни и студени тръпки пробягаха по тила и се спуснаха надолу по гърба му. Замисли се за няколко минути, но засега реши да не тревожи излишно Каралайн. Остави плочката настрани и продължи работата си, но не след дълго лопатата отново издрънча. Беше втора надгробна плоча, забравена от времето и покрита с пръст и плесен. Полуизтритият надпис гласеше:
“Том Бейкър, загинал 1862 г. за Независимостта на Юга”
Мисъл по – бърза от електрически ток осени съзнанието на Антъни. Новият им дом бе построен върху старо гробище от времето на Гражданската война. Познавайки добре плашливия характер на жена си, той все пак реши да не я безпокои с тревожното си откритие и да не й казва. Взе двете останки от надгробните плочи и ги скри в мазето.
Изминаха се две години от пренасянето на семейство Бишъп в новата къща. Каралайн си намери работа като учителка в местното училище, а Антъни го повишиха в службата. Роди им се дъщеричка, която нарекоха Ребека. Погълнат от тежките ежедневни задължения и грижи за семейството си, Антъни забрави за надгробните плочи открити в двора на собствената му къща.
Една вечер той се прибра уморен от работа, набързо вечеряха с жена си, оправиха детето за спане и си легнаха. Едва докоснал възглавницата, клепачите му се затвориха и той моментално заспа. Посред нощ се събуди от настойчиво и силно тропане по външната врата. Ударите бяха ясни и отчетливо се разнасяха из цялата къща. Каралайн също се пробуди и страхливо го побутна по ръката.
- Кой ли може да бъде по това време? Ще провериш ли, скъпи? – в гласът й се усетиха нотки на уплаха.
Антъни стана от леглото, облече си панталоните и ризата, взе пушката облегната зад вратата и бавно и тихо заслиза по стълбите. Голямата и кръгла луна хвърляше белезникавата си светлина, процеждаща се през спуснатите щори. Не се дочуваше никакъв шум, който да разсее тишината притиснала къщата.
Той се прокрадна до вратата и предпазливо погледна навън. Не се виждаше никой. С бавно движение Антъни натисна топчестата пиринчена дръжка и с леко поскърцване вратата се отвори. Здраво стиснал пушката в ръце и с пръст на спусъка той излезе на верандата. От езерото към къщата на талази се носеха призрачните вълни на мъглата, а тишината се нарушаваше от единичното квакане на жабите. Клоните на близката върба едва доловимо се поклащаха от леко течение на нощния вятър.
“Що за шега е това по дяволите!” – помисли си Антъни, отпусна за миг пушката и в този момент замръзна. Срещу него вървеше висок и изключително слаб мъж, облечен в стара войнишка униформа. Лицето му бе бяло и изсмукано от всякакви живителни сили, а скулите му бяха мастилено черни. Бузите му бяха омазани с черни сажди, а униформата му бе така разкъсана, че на места висеше на парцали. Косата му бе мазна и рошава. Приближавайки се Антъни забеляза, че очите на войника бяха извадени.
Войникът спря на две крачки от него, вдигна дясната си ръка и го посочи с пръст:
- Напуснете незабавно това място! Това е нашият дом, който ние защитаваме от нашествениците на Севера. Скоро тук отново ще се разрази сражение и вие нямате място тук!
Антъни сведе поглед и на фона на лунната светлина успя да разчете името на войника, изписано на нашивките му – ефрейтор Гарет Уилсън. В този момент младият мъж прозря всичко: това беше призрак на човек умрял от насилствена смърт, лутащ се на границата между живите и мъртвите. Призрак, които не знаеше, че е мъртъв. Той още живееше във времето на Гражданската война.
Сякаш изпод земята до войника се появиха силуетите на други войници. Всичките с бели безжизнени лица, с разкъсани униформи, с рани по гърдите. Те се клатушкаха на дългите си крака и говореха неразбираеми думи. Ефрейтор Гарет Уилсън се обърна пак към Антъни и заплашително му извика:
- Ако не напуснете това място смъртта ще застигне теб и семейството ти!
Ненадейно на Антъни му се стори, че чува иззад хълмовете тътени на топовни гърмежи, а наблизо запукаха пушки. Навсякъде се чуваше пръскането на снарядите и свиренето на куршумите. Разнасяха се вопли и проклятия на умиращи и ранени хора.
Антъни се обърна и бързо влезе в къщата. На другият ден младото семейство набързо събра багажа си и завинаги напусна тази къща построена върху старо гробище, останало от времето на Гражданската война.
Октомври, 2016г.
© Първан Киров Всички права запазени