16.02.2011 г., 0:42 ч.

Новият Мерцедес 

  Проза » Разкази
1364 0 0
39 мин за четене

 

 

                                 НОВИЯТ  МЕРЦЕДЕС

 

В Кувейт съм бил десетки пъти, като престоите ми там са били от три до шест седмици. Спомените ми, свързани с тази малка страна са много, но тук ще спомена само няколко от тях.

                                                      

 

Навремето работех като заместник генерален директор по механизацията в ДСО “Техноекспортстрой”. Във връзка с наш обект трябваше да пътувам  до Кувейт, дори вече имах резервация за самолет. Няколко дни преди датата на заминаването ми, при мен дойде един много добър мой приятел. Не се бяхме виждали доста време и много му се зарадвах. Поръчах на секретарката кафе и хубав коняк и седнахме да си поговорим за “доброто старо време”. Неочаквано той попита: 

“Чух, че ще заминаваш за Кувейт. Вярно ли е?”

“Да, вярно е. Защо питаш?”

“Ами ще те помоля за една услуга и те моля да не ми отказваш.”

“Е, за теб ще направя каквото мога, но все пак трябва да знам за какво става въпрос.”

“Абе, едно наше много близко семейство е в Кувейт. Мъжът е лекар и работи там от две години. В момента жена му е тук и ме помоли да отидем до “Кореком”, за да  купи един нов “Мерцедес”.

“Много хубаво, но какво общо имам аз с това?”, попитах учуден.

“Те искат колата им да се закара до Кувейт, откъдето с кораб да отидат до Италия и  оттам да направят обиколка из Западна Европа. Молбата ми е ти да закараш “Мерцедеса” до Кувейт. Това е модел Д200 и е само на 200 километра. Така или иначе ще ходиш до там, защо да не я закараш?”

“Защото може да имам неприятности по пътя, тъй като колата не се води на мое име.”, веднага намерих причина аз.

“Това не може да бъде проблем, защото жената ще пътува с теб.”

“Хайдеее, остава да пътувам над три хиляди километра с чужда жена. Остава и да е млада.”

“Не само млада, но и много хубава.”

“Абе ти акъл имаш ли? Един млад мъж и красива жена да пропътуват сами това разстояние! Мъжът й сигурно много ще се зарадва.”, опитах се да се пошегувам.

“Тя ми каза, че до Кувейт ще пътува и друга кола. Един кувейтчанин, женен за българка, ходил до Западна Европа, сега е в София и ще вземе тъща си  да им погостува.”

“Е, това вече е малко по-друго, но все пак...”

“Моля те, друга възможност в момента няма, а и договорът на доктора изтича скоро. Знам колко много обичаш да пътуваш с кола, а сега имаш възможност да  прекосиш цяла Турция.”

Виж, това вече беше много съблазнително. Още не бях прекосявал Турция по шосе и накрая, без да му мисля много, се съгласих.

“Сега ще доведа жената, която ме чака в колата, за да се разберете  кога може да тръгнете.”, каза моят приятел и излезе.

След малко се върна, придружен от една млада и наистина красива жена, която още от вратата започна да ми благодари, че съм я спасил от почти безизходно положение.

Разбрахме се, че можем да тръгнем след два дни. Уточнихме в колко часа и откъде да я взема. Документите на колата бяха напълно в ред, паспортът, турската, иракската и кувейтска визи на жената също. Моите визи не можеха да бъдат  проблем.

“И аз ти благодаря най-сърдечно за разбирането. Ето ти ключовете от колата и документите. Пожелавам ви приятно пътуване. Нина ще се свърже с другите хора, за да им каже за часа на тръгването.  Повече няма да ти пречим.”, каза приятелят ми и те си тръгнаха.

 

В уречения час бях на посочения ми адрес. На улицата вече ме чакаше Нина

“Не е ли опасно да се пътува през Турция?”, попита майка й, която също бе излязла да я изпрати.”

“Нищо опасно няма. При това и пътищата са хубави. Преди месец минах по същия маршрут.”, хладнокръвно излъгах аз.

И правилно, няма да седна да й разправям, че точно сега положението в Турция е неспокойно и т.н. Който го е страх от мечки...

Отидохме при бъдещите ни придружители и след като се запознахме и разменихме няколко думи, качихме се по колите и газ. “Зетят” беше с един “Шевролет-Импала”, но не първа младост.

Макар и с доста чакане, преминахме границата без проблем. Обядвахме в Бабаески и продължихме. Преспахме близо до Анкара и на другата сутрин отново на път. Макар и късно, обядвахме чудесно в Адана и се отправихме за Газиантеп, а след това за Урфа. Бях решил да мина през Мардин и оттам за Медиат, който се намира на пътя за Ирак.

.

Пристигнахме в Урфа и там разбрах, че директният път за Мардин е затворен, поради ремонт и се налагаше  да обиколим през Диарбекир.Това никак не ми хареса, защото точно там беше най-неспокойно и непрекъснато имаше инциденти по пътищата. Затова предложих да останем  да пренощуваме  в Урфа, въпреки че още не се беше мръкнало. Другите обаче настояха да продължим, нещо, което и направихме. 

Започна да се смрачава и преди  Диарбекир вече се стъмни. Бяхме навлезли в опасната зона, нещо, което не ми харесваше, но нямаше накъде. Беше късно да се връщаме.

Предложих да преспим в Диарбекир, въпреки че за намиране на някакъв хотел едва ли можеше да се разчита. Моята спътница, която явно не беше свикнала с подобни селища, категорично отказа и трябваше да продължим.

Беше абсолютна тъмница - никаква луна. Пътят също не беше в добро състояние. И досега се чудя на акъла си защо тогава се съгласих да продължим и то не за друго, а защото в случая практически нямаше никаква причина да се поема какъвто и да е риск, още по-малко пък такъв като този.

По едно време, по средата на пътя между Диарбекир и Мардин, на самата платно, забелязах трима въоръжени човека.

“Сега я втасахме.”, помислих си аз, проклинайки глупостта си, че не преспахме в Урфа, най-малко в Диарбекир, след като знаех много добре, че в тази област сноват различни разбойници. Но не напразно са съчинили израза: ”На българина да му имаш акъла след това.” Колко е вярно.

Тогава, разбира се, никак не ми беше до подобни философствания и трескаво мислех какво да направя. Реших с пълна газ да профуча покрай тях, както по-късно, но на други места и при други обстоятелства ми се е налагало да правя, пък каквото сабя покаже. Но когато ги приближих, видях, че хората са облечени във военни униформи и че с тях има огромно куче. Те застанаха на средата на пътя. Единият се размаха да спрем, а другите двама насочиха пушките си към нас. Първата работа на Нина беше да се разпищи, но аз не много любезно й затворих устата с ръка, казах й да легне на седалката и намалих скоростта.

“Ако наистина са военни, трябва да спра, а ако не са, през тях и напред.”, помислих си аз, но за всеки случай още намалих скоростта, без да превключвам на къси светлини.

Разстоянието се намаляваше бързо и аз видях, че това наистина са военни, поне така бяха облечени, а единият от тях вероятно беше офицер, защото беше без пушка, но с пистолет в дясната ръка. Спрях пред тях, а след мен и другата кола.

Офицерът дойде откъм моята страна и аз свалих стъклото на прозореца, но само донякъде.

С оскъдния запас от турски думи, които бях научил от прабаба си Мария и турцизмите, които не са изключения в нашия диалект, както и със слабия френски на офицера, успяхме някак да се разберем.

Оказа се, че те наистина са военен пътен патрул. Подобни патрули били въведени във връзка с зачестилите напоследък нападения по пътищата. Офицерът просто не можеше да повярва с какъв акъл пътуваме по тези безлюдни през нощта, при това гарантирано опасни пътища. Попита дали можем да ги вземем до Мардин. Приех с удоволствие и офицерът с единият от войниците се качиха на задната седалка, а вторият войник и огромното куче в другата кола.

“Сега вече няма от какво да се боиш при тази охрана.”, казах на Нина, която вече беше седнала на седалката.

Така, здрави и невредими, пристигнахме в Мардин. Помолих офицера да ни заведе до някакъв хотел, при което той се разсмя и каза, че за гости като нас в Мардин е изключено да има подходящ хотел, но все пак ще попита в полицейското управление. Там полицаите съвсем логично решиха, че няма да е излишно да проверят тези съмнителни пътници, тръгнали по нощите в този размирен район. За нас двамата и тъщата нямаше никакъв проблем, но с арабина нещата се затегнаха. Какъв е, откъде идва, какво носи и т.н.

Накрая му наредиха да остави колата си пред управлението, взеха паспорта му и казаха, че трябва да изчака до сутринта да дойде техният началник. Военният офицер ги попита къде можем да преспим, на което те отговориха, че единственият хотел в Мардин е на следващата пряка и изпратиха един полицай да ни го покаже. За по-голяма сигурност, аз също оставих “Мерцедеса” пред полицейското и тръгнахме пеша с един малък сак в ръце.

Като видя “хотела”, моята спътница направо се разплака. А то си и беше за плач. Невероятно мръсни стаи, чиито врати бяха с изкъртени брави. Спалното бельо, доколкото го имаше, беше изпокъсано и явно не беше сменяно и прано, откакто е купено. Хлебарки колко щеш. Ужас!

“Как ще спя тук. По-добре да останем в колата.”, извика Нина и се дръпна назад.

 “Сега ще ти обясня как се постъпва в такива случаи. Вече неведнъж съм попадал в подобни ситуации. Добре поне че си с панталон. Няма да си сваляш дрехите. Никакви пижами, нощници и т.н. Ще вземеш един пешкир да си подложиш под главата и спиш. Достатъчно е топло, така че няма да настинем. Утре рано ставаме и тръгваме. Вие двете ще спите ето в тази стая, а ние двамата в съседната.”

“Но тези врати не могат да се заключват. Ако влезе някой?”, с право не мирясваше тя.

“Щом толкова те е страх, ще спиш при мен. Мисля, че от мен поне не се страхуваш, пък и обстановката е такава, че изключва всякакви странични мисли.”

“Нямам нищо против, но какво ще каже Сийка (другата жена)? Тя е страхотна клюкарка.”

“Добре. Чантата с парите и документите ще ми дадеш, а ако има нещо, просто ще извикаш и ние веднага сме при вас. Освен това полицията и военните знаят, че сме тук, така че никой няма да посмее да ни закача.”

Арабинът, който съвместно с тъщата си също се “дивяха” на лукса в другата стая, дойде при мен и навярно да ме успокои, ми съобщи, че колата му не е в ред и едва ли ще може да продължи с нея в това състояние. Браво!

Рано сутринта, кой спал, кой не, всички бяхме на крак. Веднага отидохме в полицейското, но началникът още го нямаше. Използвах времето да проверя състоянието на “Шевролета”. Оказа се, че единият от задните амортисьори е свършил напълно, дори и ресорната пружина е счупена. Просто се чудех как е успял да се добере до Мардин.

Най-после дойде и началникът и след дълги разправии каза на арабина, че може да тръгва. Може, но не и с тази кола. Помолих полицейския да се обади в някакъв сервиз. Дойде един монтьор, но като разбра за какво става дума заяви, че такива части в Мардин няма и трябва да се потърсят в Урфа или  за по-сигурно, направо в Адана. Арабинът помръкна, но нямаше какво да се прави. Даде пари на монтьора, който се качи на някаква таратайка и веднага замина. Не можех повече да се бавя и затова ги оставихме да чакат частите си, а ние с Нина продължихме.

Малко след Мардин се излиза на главния път Урфа-Нусейбин(турският граничен пункт на сирийската граница.)- Ел Камишли – Мосул. За съжаление, не можехме да напуснем Турция през Нусейбин, тъй като в този случай се пресича малка част от Сирия, за която Нина нямаше виза. Това наложи да минем по пътя Мардин - Мидиат, който си беше един тесен междуселски път в окаяно състояние.

От Медиат стъпихме на  другия главен път, който в момента се асфалтираше и аз натиснах газта. Стигнахме един мост, пред който имаше военни и доста работници, заети с ремонта на някаква сграда, но това не ми направи кой знае какво впечатление и газ към  моста. В това време чух стрелба. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях, че стрелят войниците, покрай които бяхме профучали и правят знак да се върнем. Оказа се, че там бил граничният пункт. Спрях и на заден ход се върнах в началото на моста.

Обясних някак на дежурния офицер, че не съм разбрал, че това е граничен пункт, пък и не бях видял никакви табели. Той само се разсмя, обясни че в момента всичко е в ремонт и вече са имали и други подобни случаи, провери паспортите ни, удари съответните печати и каза, че можем да продължим.

“А митницата?”, попитах аз.

“Давай, комшу. Всичко е наред.

Иракчаните, които явно са видели какво стана при турците, ни посрещнаха кикотейки се. Проверките при тях минаха учудващо бързо и продължихме за Мосул.

В Самара спряхме при спиралното минаре, което се намира до пътя. Чак когато излязохме от колата,  видяхме, че цялата е напръскана с асфалт и беше невероятно мръсна. Собственицата само дето не припадна.

“Леле-мале. Какво е станало с колата? Как ще я покажа на мъжа си?”

“Нямаше как да не се изцапа при този пресен асфалт, по който минахме.”

“Ами как ще се почисти това чудо?”, попита тя и се опита с една салфетка да изчисти част от асфалта, по-скоро зифт. Резултатът обаче беше съкрушителен. Петното така се размаза и уголеми, че тя се втрещи.

“Край, загубена съм. Мъжът ми ще ме убие.”

“Хайде холан. Да  убие една такава хубава жена за едни ламарини.”, реших да я поуспокоя.

“Той, човекът, цял живот само за тази кола си е мечтал. Нищо друго не го интересуваше. И сега ако види какво е станало с нея, направо ще получи инфаркт”, разплака се тя.

Изплаших се, че ще вземе да  изпревари мъжа си по отношение на инфаркта и се постарах наистина да я успокоя:

“Виж какво, това въобще не е никакъв проблем. Скоро ще пристигнем в Багдад, който аз познавам добре. Ще те настаня в един хубав хотел, а аз ще закарам колата при моите момчета в базата и те така ще я почистят, че ще стане по-хубава и от преди.”

“Наистина ли? Вярно ли е, че може да се почисти?”

“Така е. Затова те моля да се успокоиш най-после. Сега дай да се покатерим на това, единствено по рода си, минаре с външна спирална стълба и да се качим на 52 метра височина, откъдето гледката е неповторима. Основата му долу е с диаметър 33 метра. Това е минарето на прочутата “Петъчна Джамия”, построена в средата на девети век. Площта й е към 40000 кв. м.,, стените й са дебели по три метра. Жалко, че както виждаш, тази чудна джамия е почти в руини.”, едва ли не й изнесох цяла лекция с цел да й отвлека вниманието от изцапаната до връх кола.

“Страх ме е да се качвам толкова високо, а и не виждам парапет.”

“Жалко. Само можеш да съжаляваш. Качи се поне десетина метра. Пак ще видиш интересни работи.”

Тя наистина направи една обиколка, подпря гръб в стената и започна да се възхищава на това, което виждаше. Аз, естествено, се изкачих до върха, където на една площадка с диаметър към три метра и половина, на която имаше малко помещение, навярно за моллата. Гледката оттам наистина е фантастична, но я накарай Нина да се качи толкова високо. Никога.

Целият град (към 150000 души), разположен на левия бряг на река Тигър със всичките му джамии, минарета и т.н., направо ти е в краката.

В Самара, хапнахме набързо в едно ресторантче  и директно за Багдад, където пристигнахме по икиндия. Настаних Нина в хотел “Багдад”, казах на човека на рецепцията да ѝ осигурят вечеря в стаята, а на нея обясних, че за да можемследващия ден да продэлжим за Кувейт, трябва да се срещна с моите хора. 

"Ами колата?", веднага попита тя.

"Колата ще я взема и монтьорите от базата ще се занимават с нея, докато аз си гледам работата. А ти спокойно можеш да се разходиш из центъра - нищо няма да ти се случи. Не ти предлагам да дойдеш с мен, защото това са чисто професионални неща и само ще скучаяш, пък и ще разконцентрираш хората ми. Утре сугринта ще мина да те взема от хотела."

"Ох, дано успеят да почистят колата...", започна тя отново, но аз вече бях тръгнал към рецепцията. Обадих се  на шефа на бюрото на ТЕС в Багдад, Баларев (генерал от ГУСВ), че ги чакам с Димитър Пеев (юрист в бюрото) - вече бяха информирани от София за пристигането ми.

Докато свърши неизменното съвещание, разглеждахме на някои актуални  въпроси, и „набелязване” на задачите, които трябваше да се свършат до месец, когато отново щях да бъда в Багдад, мерцедесът беше идеално почистен, измит, дори пастиран. Купето също беше лъснато. Освен смяна на маслото и филтрите, беше извършена основна проверка и “Мерцедесът” беше напълно готов за път. Все едно, че току що е слезъл от конвейра.

Копев, началника на техническата база, стар мой приятел и известен, много печен задграничен кадър, ни покани на вечеря у тях.  Вечерята премина прекрасно. Копев, който имаше наистина голям задграничен престой по обектите ни в Ирак(в Ирлак беше още от времето когато се канализилаше новата част на Багдад), не пропусна да разкаже как “старите пушки” се майтапели със “зайците”  (новопристигнали гурбетчии).

В къщите в Ирак обикновено има малки, почти прозрачни гущерчета, които свободно си се разхождат по таваните на помещенията. Хората не ги закачат, защото тези гущерчета се хранят с досадните до смърт мухи и комари. Но безмилостните “стари пушки” като Копев не пропущат да плашат новодошлите.

“Ти хъркаш ли като спиш?”, пита например Копев новодошлия.

“Понякога”

“О, това е много опасно. Ако си легнал на гръб и си отвориш устата, виждаш ли тези гадинки по тавана. Скачат ти направо в устата и като нищо можеш да се задавиш и да заминеш при свети Петър. Имай го предвид.”

Горкият новоизлюпен гурбетчия се сащисва и когато си легне, независимо от голямата горещина, се завива презглава. Смях.

Новобранците бяха безмилостно малтретирани и с безбройни разкази, къде верни, къде не, за ужасните изневери на гурбетчийските жени, които чакали само да отлети самолетът с мъжете им и още първата нощ в спалнята се настанявал някакъв любовник, който обикновено бързо се сменял с друг.

“Аз защо предпочитам моята жена да си е с мен тук? Хем няма да се търкаля с чужди мъже, хем ми излиза и много по-евтино. Иначе от парите ми в България няма да остане нищо. Освен това ония... ще ми носят и новите дрехи.”, казваше в подобни случаи Копев.

“Така си е. Гурбетчийските жени са бетер моряшките.”, допълваше моят стар приятел Станков (Папата).

Младите гурбетчии веднага започват да се въртят неспокойно. Даже имаше случаи, някои от тях да не издържат и се прибираха в България само поради избухналата ревност.

 

Останах да преспя у Копеви и понеже в стаите беше много горещо, спахме на покрива. Там покривите са плоски и вечер е по-прохладно. Станах рано, но въпреки това, Копев и жена му бяха на крак и тъкмо довършваха подредбата на масата с различни вкусотии за закуска.

След като хапнахме яко и пихме прекрасно кафе, се простих с моите домакини, качих се на колата и потеглих за хотела да взема Нина. Оставих мерцедеса на паркинга и влязох в хотела, в чийто фоайе вече неспокойно ме очакваше моята спътница.

“Какво, да не се притесни, че съм ти отмъкнал колата?”, попитах я аз.

“Такова нещо не може да ми мине през главата, но цяла нощ не съм мигнала. Непрекъснато мислех дали твоите хора са успели да я измият от ужасния асфалт.”

“Много се стараха момчетата, но май не се получи.”

“Наистина ли? Ами сега какво ще правя? Свършено е с мен.”, каза тя и отново започна да повтаря известните ми вече мрачни прогнози за реакцията на  мъжа си, щом види колата в такова състояние.

“Преди да припаднеш, ела все пак да видиш колата и тогава решавай какво да правиш.”, предложих аз и ние излязохме от хотела.

Когато видя блестящата кола, просто не можа да я познае. Сега пък щеше да припадне от радост. Добре че се сети да ми благодари, хвърляйки се на врата ми, пък и аз своевременно здраво я задържах.

“Но това наистина ли е нашата кола? Майко, мила! Спасена съм. Мъжът ми ще се побърка от радост като я види. Безкрайно съм ти благодарна. Благодаря ти, много ти благодаря. ”, повтаряше тя като картечница.

После се сети, че ръцете й са още около врата ми, отдръпна се и смутено попита:

“Ами кога ще тръгваме?”

“Първо ми кажи дали си закусвала.”

“Мога да мина и без закуска. Нямам търпение да видя как ще онемее мъжът ми като види тази прекрасна кола.”

“Не, не. Никога гладен на път. Гладен, само когато ти предстои истинско сражение.”

Заведох я в ресторанта и я  накарах да хапне един омлет и да изпие чаша портокалов сок. След това пихме по едно кафе и на път. Тръгнахме към десет часа, но се отбихме в Насирия, където трябваше да се срещна с инвеститора на пътя Кут – Насирия, във връзка с изплащането на гаранцията. Това ни забави и когато пристигнахме в Басра, вече се свечеряваше. Реших да пренощуваме в града и рано сутринта да продължим за Кувейт.

Голяма част от местността до Басра е блатиста. Истински развъдник на комари, които просто са навсякъде. При това тези комари не са като известните ни папатаци, ами са наистина огромни. Както казваше един мой приятел, който беше технически ръководител при строежа на моста при Басра, тези комари били толкова големи и ненаситни, че като нищо можели да ти задигнат кюфте от чинията. Просто били като хеликоптери. Е, може в действителност да са били и по-малки, но не е хубаво за всичко да бъдем недоверчиви и много придирчиви – нали затова хората от древни времена са измислили компромисите.

Минахме по построения от ДСО “Техноекспортстрой” мост над река Шат ал Араб, в която се вливат реките Тигър и Ефрат и отидохме в централния хотел на Басра, в който вече бях спал няколко пъти.

Паркирах пред хотела и слязохме от колата. Да, но се оказа, че комарите проявяват особен интерес към Нина и я жилеха жестоко. Горката, много си изпати, дори искаше да се откаже от вечерята и щеше силно да сбърка, защото се състоеше от чудни салати и прекрасна скара, още повече, че й асистираше известната ми вече, отлично темперирана  бира “Ферида”. Освен това в ресторанта имаше климатик и нямаше помен от комари. Почувствахме се като бели хора и настроението ни бързо прие други измерения.

 

Сутринта пихме по едно яко кафе с някакви сладки и отново на път. Иракската граница минахме почти транзит. На кувейтската граница дежурният граничен офицер ни посрещна много приветливо и веднага ни подпечати паспортите. Огледах се за митничари, но не видях такива и потеглих. Да, но след стотина метра имаше бариера, която не беше вдигната, а при нея стоеше войник.

Войникът, вместо да вдигне бариерата като хората, ми направи знак да погледна назад. До постройката, покрай която току-що бяхме минали, имаше човек, който ми посочи, че трябва да се върна. Явно това беше дежурният митничар.

“Сега вече ще имаме неприятности. Казах ти да не вземаш никакъв алкохол.”, още в София бях забелязал, че Нина има в багажа си разни бутилки и я предупредих да ги остави, но тогава тя каза:

“Ами какво да правя като близките на нашите приятели в Кувейт искаха на всяка цена да ги взема, още повече съм с кола”, нещо, което повтори и сега.

Аз също бях взел алкохол, но всичко оставих в Багдад.

Не исках  отново да й изкарвам ангелите и да й кажа, че за тази нейна глупост, но в случая предимно моя, като нищо могат да конфискуват колата, а нас да ни глобят жестоко, защо не и да ни тикнат в затвора.

Нямаше как, върнах се при митничаря. За щастие той беше много възпитан млад мъж и говореше добър английски.

“Преди да вдигнем бариерата, трябва първо да минете през митническа проверка. Сигурен съм, че това Ви е известно.”

“Естествено, но помислих, че митницата е по-нататък.”, отговорих аз.

“Да, но е тук. Носите ли нещо забранено?”

Знаех отлично, че става въпрос за алкохолни напитки, затова казах:

“Няколко бутилки слабо алкохолни напитки. Утре в  нашата страна е много голям празник и затова искахме да поздравим нашите сънародници.”, послъгах аз, примесено с малко истина.

Все пак не бяхме влезли официално в кувейтска територия, така че риска не беше толкова голям.

“Карайте след мен!”, каза митничарят и ни заведе зад сградата. Какво беше учудването ми, когато там видях огромен куп, направо могила, от строшени бутилки от всякакъв вид, марки и произход. Страшно миришеше на алкохол.

“Отворете багажника!”, заповяда той.

Излязох от колата и тръгнах към багажника. В това време и Нина дойде при нас. Митничарят се зачуди, че тя е слязла от колата, но пролича, че това в никакъв случай не му беше неприятно. В новия си костюм тя изглеждаше брилянтно. Поздрави го на арабски и застина като статуя. Офицерът направо се захласна в нея. После се усети и отговори на поздрава. В това време аз отворих багажника. Офицерът огледа багажа, след това взе един плик с две бутилки шампанско и една с вино и отиде при купчината счупени шишета. Ние го последвахме. Вземаше бутилките една по една и със силен замах ги разбиваше в грамадата.

“Готово! Сега можете да продължите.”, каза той, обръщайки се към Нина. Върнахме се при колата и той отвори предната дясна врата, покланяйки се на Нина.

“Благодаря Ви много.”, каза тя на арабски, усмихна му се смутено и влезе в колата. Офицерът не бързаше да затвори вратата – сигурно продължаваше да се е възхищава на красивото й тяло и стройните  крака, подаващи се след края на не особено дългата пола. Човек с вкус.

Бях сигурен, че митничарят беше видял и останалите бутилки, най-малко се досещаше за тяхното наличие, но може би впечатлен от хубостта на Нина и/или от нейното вцепенение, бе решил великодушно да остави нещо за отпразнуването на “големия” български  празник, без да предприеме нормалните за подобни случаи строги процедури. Добре, че избра бутилките с шампанско. И досега не мога да разбера що за простотия е това, да изпращаш шампанско на хиляди километри, вместо яка “огнена” вода. Явно има хора, които не ги разбират тези, толкова..., всъщност никакво толкова, изключително важни, неща.

Аз също благодарих и то най-искрено на този толкова симпатичен офицер и без да се мотая повече, запалих двигателя и потеглих. Този път обаче бариерата се вдигна и ние вече бяхме на кувейтска територия. Чак сега Нина се поосвести и едва можа да промълви:

“Ох, цялата съм мокра от притеснение. Извадихме голям късмет.”

Този път може би аз, макар и не мокър, бях по-щастлив от нея. При един скандал, последствията можеха да бъдат твърде тежки. Все пак, аз бях служебно лице с немалък ранг и един такъв скандал можеше да приеме съвсем други измерения. Така или иначе опасността вече беше зад нас и ние скоро престанахме да мислим за нея.

 

Пристигнахме пред блока, в който живееха. Беше петък и очаквахме да намерим мъжа на Нина вкъщи. Спрях пред входната врата, а тя влезна да му съобщи за пристигането ни. За секунди мъжът й вече беше на вратата. Щом видя блестящата кола, направо изумя. Вдигна жена си на ръце и  така изтича при автомобила. Пусна Нина на земята и започна да прегръща колата, дори я целуваше.

“Но това е страхотна кола. Ето я мечтата ми. Добре дошла, скъпа.”, говореше той по-скоро на себе си и не преставаше да гали колата, само дето не се опита да я помъкне към спалнята. Бях сигурен, че в момента за него не съществува нищо друго. С мъка потисках напиращия ме смях и в същото време се опитвах, макар и не твърде успешно, да го разбера.

Накрая той се усети, дойде при мен и силно ме прегърна с думите:

“Не можете да си представите колко съм Ви благодарен.”

Жена му стоеше до нас и не можеше да ни се нарадва. И сигурно е била права. Явно, тя много силно обичаше мъжа си, а мен просто ме е харесвала.

“Сега, след като мечтата ти е реалност, може би ще ни поканиш вътре да ни почерпиш по едно кафе?”, обърна се Нина към мъжа си.

“ О не! Само това не! Първо ще отидем всички до пазара и после у нас.”, гласеше отговорът му.

Дадох му ключовете от колата и седнах на задната седалка. Той веднага се настани на шофьорското място, а Нина до него. Стартира и макар малко несигурно, потегли. Спря в самия център на пазара. Напазаруваха куп неща, като продавачите лично отнасяха покупките до колата.

Е, това наистина си е съвсем друго нещо. Няма вече с пликове и чанти да се мотаеш из пазара, а след това пеша да се прибираш вкъщи, макар и разстоянието да не беше голямо, а местните да те гледат със съжаление, едва ли не с пренебрежение. Нека видят всички, че и докторът  ходи на пазар и не с някаква стара кола, а със съвсем нов, блестящ “Мерцедес”.

Аз не бих изпитал такова удоволствие, та ако ще да пристигна и с хеликоптер и може би затова искрено им завиждах. А може и да съм бил  ограничен. Знам ли? Както се казва в една наша песен:”Казва ли ти някой”.

Върнахме се у тях. Оказа се, че Нина е страхотна домакиня. За нула време спретна отличен обяд, който по случай обявения от нас на митницата “голям” български празник,  беше подкрепен и с “огнена вода”.

Когато по време на десерта Нина разказа за перипетиите ни на кувейтската митница, мъжът й направо се ужаси, разбирайки много добре какво е могло да стане. Но понеже не беше станало, а и настроението ни вече беше на ниво, скоро и тримата избухнахме в смях. Така де, в крайна сметка всичко беше завършило добре, защо излишно да си изпортваме настроението. Пък и вече нямаше смисъл.

След обяда, двамата ме закараха в кампа на нашия обект. Разбира се, докторът не пропусна възможността да обере похвалите и завистта на нашите хора. Бях сигурен, че наистина в този момент беше безкрайно щастлив.

 

След два дни пристигнаха “зетят” с тъщата. Поканиха ни у тях. Жена му, едно хубаво и добро, но доста първосигнално момиче, много ни се зарадва. Беше накичена със златни колиета, брошки, гривни, пръстени – същинска подвижна коледна елха. Въпреки това си личеше, че не беше щастлива. Явно свободният и “волен” живот в София определено й липсваше и златната клетка, в която живееше сега, не беше в състояние да го замени.

След две седмици, докторът и жена му заминаха с един кораб за Италия, откъдето бяха планирали да направят голяма обиколка из Западна Европа. Предния ден ме поканиха на „гала обяд”, при който Нина надмина себеси като кулинарка. Изпихме и последния останал запас от „огнена вода, след което се разделихме. Оттогава не съм ги срещал.

Остана ми само един интересен спомен.

 

 

© Христо Запрянов Всички права запазени

Авторът е забранил гласуването.
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??