Обединението (2 глава)

      Някой почука на вратата. Помня го, но се е променил. Очите... Тези зелени очи! Когато бяхме по-малки един поглед бе достатъчен за да разберем, че нещо не е наред.

         - Влизай. - огледах се за някой, който случайно може да ни е видял. Чисто е. Затръшнах вратата, което сега не ми се струва толкова добра идея. 

         - Хей! Моето момиче! - той ме вдигна и зарови лице в дългата ми червеникава коса. Дълга е до кръста. Винаги е била страшно къдрава, но никога не съм я харесвала. 

         - Пусни ме! Знаеш, че не обичам така. - казах. Увих ръце около врата му и го прегърнах. Той ме пусна. - Ела. - подканих го. - Искам да те заведа на едно място.

         - Ами, всъщност исках да си почина от... 

         - Хайде! - прекъснах го. - Път на дамите! - посочих му вратата. Той ме вдигна на ръце и ме изнесе навън. - Пусни ме, Коракс! 

        Вече бяхме на моравата, или на това, което бе останало от нея. Ударих го леко по рамото за да ме пусне. Спогледахме се безмълвни. 

        - До сега не бях забелязала колко зелени са очите ти. - прошепнах. Те не са точно зелени. По-скоро тюркоаз. - Добре, сега ме пусни долу! - съвзех се, но той все още ме държеше. Гледаше ме. Стояхме така около минута, когато и двамата се разсмяхме. Коракс ме пусна, но бяхме замаяни и паднахме. Той отново ме гледаше. В очите. 

       - Очите ти и тревата... - промълви той. - Нямат нищо общо! - отново избухнахме в смях. Изправихме се. 

        - О, не! - казах. - Стига, сериозно ли? - по дяволите! Золера на съседите. Обожава моравата ми. - Пинки! 

         - Какво е това, по дяволите?! - изруга той при вида на Мис Гарниган, жена около седемдесетте, с розовата си лачена чанта и перука, пропита със старческа пот и склероза, помъкнала золера си под мишница. - Пинки не е ли малко необичайно име за такъв мутирал плъхопаяк? - зачуди се Коракс. 

         - Да, изчакай минутка. - казах докато се връщах в къщата за да се преоблека. 

***

        - Готова ли си, Кат? 

        - Да.

        По пътя никой не говори. Сякаш докато се смеехме преди малко сме изчерпали гласовите си запаси. 

        - Стигнахме. - казах. 

        - Тук ли е? Мислех, че ще е някоя, знам ли, по-скрита военна база. 

        Вдигнах рамене. Влязохме вътре и се запътихме към контролното табло. Там стоеше Океания, момичето, което ми спаси живота след като ме изтеглиха. Същото момиче, което изтеглиха преди мен заради медальон. Косата й е дълга до лактите, права и кестенява. Кожата й е матова, очите й са леко дръпнати, с форма на бадем. Океания е единственият човек, с когото споделям всичко след смъртта на мама и баба.

        - Няма ли да ни запознаеш? - понахалства Коракс. 

         Погледнах го накриво.

        - Ти сигурно си Коракс. - тя го прецени с поглед, и когато реши, че й е симпатичен, му подметна да ме пази, защото в противен случай... - Ще те натикам в процепа на контролното табло! 

       - Хей, как е Дилувиум? - попитах аз. 

       - Добре, надявам се. Донесох нещо за хапване. Искате ли? 

*** 

        Към полунощ приключихме в централата и се запътихме към вкъщи. По пътя се смяхме както по-рано. Часовникът би дванадесет пъти. 

       - От къде...? - зачуди се Коракс.

       - Не знам. - заслушахме се. Нещо го мъчеше. - Коракс? - извиках аз. - Коракс! Добре ли си? - не ми отговори. - Прибирам се. - казах. 

        Той стоеше вцепенен по средата на улицата. Влязох в къщата и се проснах на леглото. Унесох се. Последното, което помня бе как се чупят прозорците. И ярката светлина. 

***

           Събудих се в Централата. Превързана. С болки в цялото тяло. До мен имаше някой. Усмихна ми се. Пак се унесох под въздействие на успокоителното. Когато пак се събудих, него го нямаше. Не го познавам. Или поне... така мисля... 

***