- Паола! Паола, побързай!- викаше Джузепе. Той току-що беше седнал да закусва и сигурно беше любопитен да види сутрешния вестник. По това време всеки се интересуваше от военните действия на Джузепе Гарибалди, обещал да обедини Италия. На него всъщност бе кръстен младият собственик на имението “Де Роси”. Господарят беше около 20-тина годишен, висок, чернокос и черноок. Имаше страхотно чувство за хумор и беше добър, винаги помагаше на всички. Беше сгоден за едно момиче. Валентина беше доста капризна. Имаше хубаво тяло, малко лице и голям нос. Личеше си, че е от знатен род и държеше всеки да го знае и помни.
- Паола! - продължаваше да вика Сеньор Де Роси, - докога ще се бавиш, момиче?
Паола беше прислужницата в къщата. Когато бяха малки, тя и Джузепе си играеха по цял ден. Нейните родители служеха на неговите родители. Сеньор Де Роси Старши не беше съгласен неговият син да играе с детето на прислугата, но децата бяха свикнали едно с друго и се търсеха непрекъснато, а и бащата работеше прекалено много, за да вземе участие във възпитанието на сина си. Джузепе често споделяше на Паола, че почти не общува с баща си. “Освен ако не ми трябват пари” - добавяше момчето и двамата избухваха в луд смях... Щом поотраснаха, започнаха да се събират по-рядко. Вечер сядаха на стълбите пред къщата и си говореха, споделяха си и се смееха...
Паола беше влюбена в него и когато той и съобщи, че се сгодява по настояване на баща си, тя се почувства ужасно. След време Сеньор Де Роси Старши почина, Джузепе продължи бизнеса му, а Паола продължи работата на своите родители. Оттам нататък всичко изглеждаше по друг начин, остана само споменът за отминалите хубави мигове.
- Идваам- извика Паола в отговор.
Две минути по-късно нахълта запъхтяна в трапезарията.
- Какво има, сеньор?
- Къде е вестникът ми?
- Ето го - тя с треперещи пръсти бръкна в джоба на престилката си, извади вестника и го подаде на господаря си. Той веднага го отвори и сякаш на себе си рече:
- Гарибалди е разбил австрийската армия при Мадженте.
- Това добре ли е - попита Валентина.
- Донякъде - отговори Джузепе, допи сока си и стана. Целуна годеницата си и каза, че тръгва. Слизайки по стълбите, едва не се сблъска с Паола, която щеше да започва да разтребва масата.
- Тръгвате ли?
- Да... Ще те помоля нещо - обади се на ветеринаря да дойде, един от конете е болен...
- Разбира се
- Довиждане.
- Довиждане, сеньор. Лек ден!
Тя влезе в кухнята и се замисли. Как ù се искаше всичко да беше по старому... Как искаше да се върне онова време, в което всяка вечер бяха заедно, смееха се... Не ù тежеше работата, тежеше ù присъствието на Валентина.
Минути след като Сеньор Де Роси Младши излезе, годеницата му вече беше нагласена и се готвеше да отиде някъде. И Паола знаеше къде, затова я пресрещна на стълбите.
- Ще изляза, Паола - съобщи господарката властно.
- Сеньора, ако пак отидете, ще ви издам - заплаши я слугинята.
- Я не ставай смешна. Какво има за издаване? Отивам да видя майка си.
- Знам, че ходите при сеньор Франческо. Всички знаят и господин Джузепе също ще узнае.
- Няма такова нещо - стреснато заяви Валентина и излезе.
Цял следобед, докато беше сама в къщата, Паола преживяваше отново всички моменти с господаря на сърцето си. Болеше я само при мисълта, че годеницата му го лъже така жестоко. Реши, че ще му каже всичко, но вечерта, щом той се прибра, изглеждаше доста изморен, затова тя отложи разговора. Валентина обаче веднага го нападна с “важни” въпроси.
- Искам да изгониш слугинята- настоя тя.
- Защо, любима?
- Държи се зле с мен. Още щом излезеш и започва да ме напада и обижда.
- Не вярвам в това. Сигурно нещо я тревожи. След вечеря ти си легни, а аз ще поговоря с нея.
- Легни си и ти с мен. Утре ще говориш с нея.
- Не се безпокой. Няма да се бавя.
Джузепе откри Паола в кухнята.
- Искаш ли да излезем на стълбите да си поговорим? - предложи той.
- Само да измия чиниите - усмихна се тя.
След няколко минути бяха седнали на стълбите. Тя беше наметната с дебела жилетка, а той държеше чаша бренди. За момент ù се стори, сякаш всичко е като преди.
- Паола, тревожи ли те нещо?
- Истината е, че има едно нещо, което искам да ви кажа. Знаете откога ви познавам и че не бих позволила да ви наранят.
- Какво има?
- Сеньора Валентина не ви е вярна. Едва чака да излезете и хуква при сеньор Франческо.
- Откъде знаеш?
- Виждала съм я с очите си.
Той изпи брендито си на един дъх.
- Ще си лягам - едва чуто каза той, пролича си, че не ù повярва.
- Лека нощ, сеньор!
- Лека нощ!
Господарят отиде в стаята си и легна при годеницата си, която все още беше будна.
- Обичаш ли ме, скъпа? - с надежда попита той
- Разбира се, мили!
- И си ми вярна, нали?
- Разбира се!
- Ще освободя Паола утре.
- Както решиш, скъпи. Лека нощ.
- Лека нощ.
Целунаха се и заспаха прегърнати.
Паола беше легнала в бедната слугинска стаичка. Болеше я от безразличието на Джузепе. Цяла нощ не мигна.
На сутринта сервира закуската и когато господарят ù слезе, я обзе неприятно чувство.
- Трябва да поговорим - съобщи и той.
- Слушам ви.
- Ти си добро момиче. Умна си, красива си - пълна с качества. Можеш да си намериш по-добра работа, предвид това с Валентина решихме да те освободим от задълженията ти към нас.
- Не ми повярвахте, нали? - разплака се Паола. - Какво ли очаквах... аз, беднячката, да знача нещо за вас...
- Винаги можеш да разчиташ на мен за всичко - увери я сеньорът.
- Сбогом - изрече тя, с очи, пълни със сълзи и сърце, пълно с болка.
Година по-късно Гарибалди предаде Италия на Виктор Емануил, наричайки го “кралю на Италия”. Италия бе обединена, Валентина беше избягала със сеньор Франческо, а Паола вече беше госпожа Джинели. Беше се оженила за търговеца Николо Джинели, който беше блиък приятeл на Джузепе.
© Т.Т. Всички права запазени